Приобщаващото образование – мисията (почти) възможна

Сара Краус е директор „Училищни партньорства“ във Фондация „Шърман“ към Университета на Мериленд в Балтимор. Започва кариерата си като учителка в системата на държавното образование в Балтимор, където преподава на първи и втори клас в продължение на десет години. След това е помощник-директор в училище за пет години, а от три години работи в университета, като развива програми за обучение на учители и подобряване на приобщаващите политики в държавните училища. 

Наскоро Сара Краус и нейни колеги посетиха България по покана на Фондация „Тръст за социална алтернатива“, за да участват в Mеждународната конференция за ранно детско развитие „За благоденствието на всички деца е нужна цяла екосистема за ранно детско развитие“. 

Надежда Цекулова разговаря с нея за сходствата и различията в приобщаващото образование у нас и в САЩ и за еднаквите предизвикателства, пред които всички се изправяме като човеци.

Как включвате ученици с различни образователни нужди или увреждания в системата, с която имате опит?

Да започнем оттам, че образователните политики са разнообразни в различните щати и това, което ви разказвам, е валидно за региона, в който работя. В Балтимор имаме философия на приобщаващо образование, при която учениците с различни нужди или увреждания са част от традиционната класна стая. Вместо да имаме отделни класове за специално образование, прилагаме по-приобщаващ модел – специализирани учители често идват да работят с учениците с увреждания в рамките на общия клас. Понякога учениците с различни нужди се извеждат за кратък период през деня, за да получат необходимите услуги. Идеята е по-голямата част от времето си те все пак да прекарват в общообразователната среда.

Колко време отне преходът от отделни класове за специално образование към приобщаващи класни стаи?

Това е постоянно развиваща се система. В този смисъл не можем да кажем, че е протекла някаква промяна и тя е приключила. Реализирането на приобщаващо образование изисква специализирано обучение за учителите, които работят с ученици с увреждания, а понякога учителите в общообразователната система нямат същото ниво на подготовка. Намирането на правилния баланс за осигуряване на необходимата подкрепа е непрекъснато развиваща се задача. 

Можете ли да опишете как изглежда приобщаващата класна стая? Например колко ученици и учители има в нея и дали има специален учител за децата със специални нужди?

Конфигурацията може да е различна в различните класове и дори в различните часове в един и същи клас, но в идеалния случай приобщаващата класна стая трябва да изглежда така, че да не можете да различите децата, които получават специални услуги, от останалите. Понякога се използва модел на ко-обучение, особено ако значителен брой ученици изискват специална подкрепа. В такъв случай специален учител може да се присъедини към учителя в общообразователната система. 

Какво имате предвид под „значителен брой“?

Класовете може да имат от 20 до над 30 ученици, като около 25% може да се нуждаят от допълнителна подкрепа. Както споменах, понякога учениците със специални нужди имат и специални занимания или рехабилитация, или друг вид услуга според потребностите си, а после се връщат в клас.

Това означава ли, че тези допълнителни услуги се извършват в сградата на училището и са организирани, така да се каже, институционално? Не се налага родителят да дойде, да вземе детето от училище, да го заведе до специалната услуга някъде другаде и после евентуално да го върне?

Не, не се налага. Децата са в едно и също училище, в една и съща сграда, срещат се непрекъснато, обядват заедно. Дори понякога часовете по изкуства се адаптират, за да са достъпни за всички и да могат заедно да се занимават в тях.

Как се справяте с ученици със сензорни увреждания, например с увредено зрение или слух?

Някои училища са специално предназначени за деца със сензорни увреждания. В държавните училища тези ученици могат да имат асистент, който да помага в комуникацията в приобщаващата класна стая. Аз лично не съм работила с такива ученици. Теоретично в общите класове това е възможно при наличието на подходяща подкрепа. 

В България законът изисква приобщаващо образование, но на практика много учители и училищни ръководители не се чувстват подготвени, което засяга както децата с увреждания, така и техните съученици. Имате ли подобни предизвикателства?

Да, имаме сходни пропуски и срещаме подобни проблеми. Училищата са задължени по закон да приемат всички ученици, но ако нямат ресурсите, може да възникнат предизвикателства. Училищата не могат да откажат прием на ученици на база увреждания, но намирането на адекватна подкрепа може да бъде трудно и обикновено децата страдат в резултат на това. Трябва да призная, че по тази причина децата със сензорни нарушения например рядко попадат в общия клас. В сферата на държавното образование обаче специалното училище за такива деца се намира на територията на общообразователното, така че все пак не са изолирани. Има, разбира се, и частни училища, които предлагат напълно различна организация, и семействата обичайно избират според предпочитанията и възможностите си.

Какви обучения и подкрепа са необходими на учителите, за да работят ефективно с разнообразни класове?

Учителите се нуждаят от обучение как да адаптират учебния материал спрямо различните нужди на учениците. От една страна, учителят има програма, която трябва да изпълни. От друга, трябва да съумее да я приспособи към разнообразните нужди, пред които го изправя класната стая, когато влезе в нея. Например някои ученици може да се нуждаят от гласови инструкции или от достъпни материали, с които да могат да работят. 

За учителите е предизвикателство да балансират тези нужди, особено в големи класове, и със сигурност имат необходимост както от специално обучение, така и от продължаваща подкрепа в хода на работата си. Всъщност смятам, че това е основният въпрос, защото не си представям, че съществува учител, който някога е влязъл в класна стая, и си е казал: „Не искам да се занимавам с това дете.“ Но той трябва да се чувства подготвен да намери индивидуален подход към конкретното дете с дислексия например и след това да повтори същото още 25 пъти. И не на последно място, когато учителят се сблъска с проблем, с който не знае как да се справи, трябва да е наясно откъде може да получи подкрепа.

Как във Вашия университет първоначално подготвяте учителите да отговорят на тези разнообразни нужди?

В САЩ учителите обичайно завършват четиригодишно обучение и придобиват опит в класната стая. В Мериленд прекарват един семестър в клас като наблюдатели и в този период могат да асистират на основния учител. След това още един цял семестър са на пълен работен ден като учители под ръководството на ментор. Трябва да държат и изпити по конкретни дисциплини, за да получат правоспособност. Преди няколко години обаче, в отговор на драстичния недостиг на учители в страната, беше разработена програма за съкратено обучение. Тя даде възможност хора с различни специалности след кратко обучение да влязат в класната стая и да получат правоспособност в хода на активната си преподавателска дейност. Това беше критично нужно, но породи редица трудности. Аз самата влязох в образователната система по този начин. Образованието ми беше в сферата на социалните услуги. Като учител стажувах едва един месец, преди да ми поверят собствен клас. 

Звучи плашещо.

За мен беше плашещо. Учех се в движение, паралелно вечер посещавах теоретични занимания. Не съжалявам, но беше трудно, много трудно. 

Има ли специално обучение за приобщаващо образование в програмите за подготовка на учители? Визирам четиригодишните програми.

Да, има курсове за приобщаващо образование, които се фокусират върху разбирането на многообразието и самоосъзнаването. Учителите изследват собствените си предразсъдъци и гледни точки, за да разбират по-добре нуждите на всички ученици.

Звучи като психоанализа за учители.

(Смее се.) Да, донякъде е това. Изключително необходимо и полезно е, за да можеш, когато влезеш в класната стая и видиш деца с различен цвят на кожата, различен език и култура, някои с дефицит на вниманието или аутизъм, или дислексия... Като видиш цялото това многообразие, да познаваш собствените си предразсъдъци и евентуални ограничения, за да можеш да бъдеш оптимално полезен на всички деца в тяхната различност и многообразие. Извън университета също има курсове за учители, които се занимават с това.

Друг експерт, с когото разговарях наскоро, каза, че никаква приобщаваща политика няма значение, ако не научим хората да приемат различията. Срещате ли такова предизвикателство и как помагате на учителите и учениците да приемат различията в клас?

Това е въпрос на осъзнаване и насърчаване на „смели разговори“. И също е процес, който не можем да кажем, че сме завършили, но държим на създаването на приобщаваща култура в клас. При нас например се говори много за различния цвят на кожата, за различния език и култура, тъй като голям дял от учениците ни са испаноезични и тъмнокожи. Но трудно се водят разговорите за приемане на хората с хомосексуална ориентация например. 

В България понякога се случва учителите да са готови да търсят решения за някое дете, но родителите на другите деца да не са. Ставали сме свидетели на петиции за извеждане на деца от клас заради смущения в дисциплината или културни различия. Как училищата могат да се справят с такива ситуации?

И ние се сблъскваме с подобни ситуации. Училищата често се фокусират върху това да премахнат неприемливото поведение, вместо да потърсят причината за него, за да не стават обект на натиск. Нашата философия е, че не можем да изключваме дете заради единичен случай или дори заради поредица от случаи. Важно е винаги да се търси първопричината за проблема, а не да се отхвърля детето. Защото то има право на образование като всички останали и често има нужда от нашата подкрепа и закрила. 

Интервюто е част от поредица разговори за достъпа до образование на децата от уязвими групи. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на „Лидл България“ – „Ти и Lidl за нашето утре“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Българския дарителски форум и Асоциацията на европейските журналисти.