Просто приятели

Скъпа Нева,

Чакай да ти разкажа нещо. Аз съм на 53, добре образована, добре изглеждаща (за възрастта си) и живея в голям град. Напоследък не съм във връзка (а бих искала да съм), но животът ми е хубав. Пътувам, работя това, което обичам, нямам много пари, но имам приятели.

Един от тези приятели – мъж – ми е особено скъп. Живее в моята кооперация, на 44 години е, хубав, малко мачо, но свестен човек. Преди почти седем години започнахме да си помагаме (всеки с каквото умее): той ми поправя дребните домашни повреди, аз – неговия език. Той ме харесва, защото съм оптимистка, аз го харесвам, защото е реалист.

Разбира се, имаме и различия. Не мога да го понасям, когато казва неща от типа на: „Мине ли осемнайсет години, жената е вече стара.“ Той пък не може да ме понася, когато му казвам, че мъж, който не чете и не умее да се изразява, става само за подпиране на вратата. Ако ми се случва нещо важно и искам добър съвет, отивам при него и получавам честно мнение. Когато той иска да направи нещо интересно или да седне да се замисли над живота си, идва при мен. Липсваме си, като не се видим няколко дни. В същото време, когато някой от двамата има връзка, си даваме пространство „за дишане“.

Около нас има хора, които приемат приятелството ни, а има и такива, които се подсмихват… Най-странното обаче е, че той не вярва в приятелството между мъже и жени. Тогава какво, по дяволите, сме ние? Когато го питам, не отговаря. На теб как ти се струва?

Целувки,
А.

П.П. Наесен заминаваме заедно за първо пътешествие в чужбина. И двамата много се радваме.

Мила А.,

Благодаря сърдечно за лятното писмо. Много обичам, когато нещата за мислене в компания не идват задължително от зоната на травма или опасение, а от място, откъдето животът прилича повече на предчувствие за нещо вкусно; обичам и когато събеседникът ми е способен да се пали, без да оставя язви и сажди около себе си. Прищя ми се и на мен да замина на пътешествие с приятел: знаеш, омразата е заразна, обичта – заразителна…

Както всеки човек от предучилищната нататък, и аз съм си блъскала главата над въпроса „Могат ли жените и мъжете да бъдат приятели?“, включително и над по-драматичната му разновидност „Могат ли жените и мъжете въобще да общуват?“. И както всеки съм минавала през фази на „нееее“, „ама разбира се“ и „не знам вече“.

Да речем, че сега имам някакви предположения, които стъпват на следното… Винаги ми е било необяснимо защо се смята, че освен „вражда“ и „безразличие“, обратното на „приятелство“ може да бъде „любов“. Какво прави любовта на северния полюс на чувствата, където е по-добре нищо да не се случва, понеже, ако нещо се случи, то ще е проблем? Винаги ужасно ме е смущавала постановката „В любовта и на война всичко е позволено“. Е, не се ли разбра най-сетне, че войната е недопустимо извращение именно защото „всичко е позволено“… и що за криво възприятие бърка стоновете от наслада със стоновете на агонията? Винаги ме е отблъсквало приравняването на любовта с лова и други занимания, в които има дебнене, надхитряване, нападение, жертви и едностранна консумация. Момент така: не беше ли идеята да има двама, които се намират, пасват си, засилват се заедно и чрез взаимодействие се изстрелват в орбита?

Не знам пролича ли ми вече, но приятелството и любовта по моите разбирания са един и същи жанр. Родство по избор. Да разпознаеш в друг човек неща, които са ти ценни, и да видиш, че и той те вижда; да положите усилията, необходими, за да отворите и „обзаведете“ ваше пространство на света, и да намирате време да го посещавате редовно; охотно да вложите част от опита и сигурността си в другия и да се превърнете в носители на част от неговата личност; да сте способни и готови да отчитате уязвимостите и ценността му; да се карате, без да губите мяра, и да се сдобрявате на все по-здраво равнище. Да имате свещена обща територия на доверието и на вярата, където обожанието е възможно, а границите – излишни. „Знаем, че Бог е мъртъв, предупредили са ни вече, но докато те слушам, не съм сигурен в това“, както казва поетът…

Какво значи „просто приятели“, при положение че приятелството започва както трябва едва след прочутата „торба сол“, която изяждаш с някого; при положение че е въпрос на голям късмет и труд? И какво значи „просто приятели“ като отговор на въпроса дали с някого се обичате? Ако сте приятели, значи се обичате. Ако се обичате, значи сте приятели.

ХАРИ. … защото никой мъж не може да бъде приятел с жена, която намира за привлекателна. Той винаги ще иска да прави секс с нея.
САЛИ. Значи според теб един мъж може да е приятел с жена, която не намира за привлекателна?
ХАРИ. Не, общо взето, и нея ще иска да прекара.
САЛИ. Ами ако жената не иска да прави секс с мъжа?
ХАРИ. Няма значение, понеже сексуалното е вече налице, така че приятелството е обречено – и точка.
САЛИ. Тогава явно няма да бъдем приятели…
ХАРИ. Явно няма.

Прехвърлих десетки статии онлайн – рядко има някоя, която да говори за приятелството между мъж и жена и да не цитира „Когато Хари срещна Сали“. С удоволствие ще се присъединя по две причини: първо, този филм е чисто злато от всяка гледна точка (сценарий, режисура, ритъм, игра, антропологична стойност, ако щеш), и второ, едно от големите му достойнства е, че излага ясна теза за любовта между приятели, която успешно оборва… за да обори после и антитезата. Като в живота: нестабилно равновесие и вечно разнообразие.

Добре е да се отбележи, че прочутият разговор в колата, в който Сали страстно отстоява възможността хората да си дружат независимо от пола, а Хари с лежерен юношески цинизъм твърди обратното, е в началото на историята, когато те са току-що завършили училище и заминават да следват в големия град. Опитът им е нищожен, предразсъдъците – почти единствен ориентир, позите – задължителни. Това, което филмът показва по-нататък, е всъщност как приятелството между точно тези двамата е възможно, как те го разгръщат, изпробват пределите му и установяват, че могат да го доразвият в любовна връзка.

И не, не казвам, че – както сънят е „малката смърт“ – приятелството е „малката любов“ или недоразвитата любов, или несъстоялата се любов. По-скоро ми се струва, че е единствената ѝ възможна база и най-доброто възможно съдържание. Основната разлика между двама близки приятели и двама щастливо влюбени (все едно от кой пол), така ми се вижда, е не толкова в добавянето на елемент като секса, колкото в ангажирането с конкретен партньор, в решението за изключителност на отношенията, в избора на „само един“.

Съвременната култура е силно и нелепо сексуализирана до степен общуването да изгуби естествената си топлота и сексът да изгуби естествената си интимност. Сексът е силно надценен като цел, бунт, себеизява и прочее и в това има нещо пубертетно и често неуравновесено. Всяко докосване е под подозрение, както и всяко привързване. Колко бедно въображение – нещата винаги трябва да са това или онова, ляво или дясно, бяло или черно…

Да, жените и мъжете са обективно различни (физика, физиология), но не чак толкова, че да не могат да си овладеят различията с леко участие на разума и възпитанието. Насмешливите коментари от сорта на „Жените понякога имитират оргазъм, мъжете – цели връзки“ или „За да правят любов, на жените им е нужна причина, на мъжете – място“, или карикатурите, в които жените се изобразяват като сложен команден пулт с милион копчета, а мъжете – като самотен превключвател с две състояния (горе и долу), са забавни, защото често отговарят на реалността. Но реалността на предварително разписаните роли не е нито единствената възможна, нито окончателната по пътя към по-леки, цивилизовани и приятни отношения.

Снощи един мой приятел ми каза: „Дразни ме да ме наричат „гей“. Gay значи „весел“, а аз въобще не съм весел. Аз съм хомосексуален човек, който се бори с ужасната си хомофобия.“ Темата е друга и много сериозна, няма да я отварям тук, само искам да я зачекна заради ненормалното сексуализиране на съвременната култура. Повечето мъже сред близките ми приятели са хомосексуални. Това не ни прави „приятелки“, а мъже и жена в отношения на необременена от излишни страхове симпатия – ето за мен едно от най-ясните доказателства, че в приятелството от значение е личността, не полът, и че това, което твърде често ни бърка, е клишето, навикът, контекстът. Второто, което ми се ще да спомена в този абзац, е една богато илюстрирана с фотографии публикация: тя показва как преди столетие за мъжете е била приемлива далеч по-тясна физическа близост, отколкото в нервозното днешно време. Свръхсексуализирането на нещата е изяло дори част от шансовете ни да дружим спокойно с хора от своя пол. Жените сякаш все още имаме някакъв марж да сме ласкави помежду си, без да ни натрапят (или да си самонатрапим) сексуални тълкувания, но и той е изтънял до непоносимост.

Мила ми А., на въпроса ти „Възможно ли е да бъда приятел с човека, с когото съм приятел от седем години?“ бих отговорила еднозначно – „да“; то явно се случва и е хубаво. А щом се случва и е хубаво, дори обществото и опитът ни да нямат ясно понятие какво е, хич не си длъжна да му търсиш специална ниша и име. Живей си го. Традицията най-вероятно ще ти внушава, че не може да дружиш безнаказано с човек от друг пол, друг град, държава, раса, класа, професия, поколение. Не е вярно. Може, стига да ви е интересно и усилията за разбиране и готовността да се радвате и защитавате да са от двете страни.

За завършек искам да цитирам най-добрата статия за принципите на работещите връзки, на която съм попадала някога. Авторът Марк Менсън задава въпрос на читателите си: „Ако сте с някого от над 10 години и ви е добре заедно, на какво, мислите, се дължи това?“ Получава над 1500 отговора, стотици страници. От тях извежда няколко основни положения: да си с другия по личен и многократно потвърден избор; да очакваш от другия да ти предава смисъл и ентусиазъм, не да ти ги придава (да поощрява и разширява твоите, не да ти ги измисля); да уважаваш и да изискваш уважение; да наричаш нещата със собствените им имена, да не замиташ проблемите под килима, да се придържаш към условени от двете страни правила; да съзнаваш, че хората и нещата не могат да са ти постоянно приятни и полезни; да не издребняваш и да развиваш умението си да спориш по същество, със съчувствие и с аргументи; да работиш за собствената си стабилност и независимост, за да не нарушаваш чуждите; да не спираш да допринасяш по малко за мира и щастието на другия… Всичко това е валидно и за приятелствата, и за любовите, и за семействата, и за обществата и колкото по-скоро го осъзнаем, толкова по-добре.

Да ви е чудесно пътешествието, А.!

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.