Противодействие на корупцията, корупция на противодействието

Когато Макс Вебер е измислял онази популярна фраза за държавата като монополист върху легитимното насилие, не е предполагал какви деликатни редакции могат да се получат само със смяна на словореда. Например – „ако държавата превърне едно насилие в легитимно, тя се превръща в монополист“. Левиатанът има нужда само от слоган, за да се пробуди, а перфектният слоган на рекламната кампания е обичаната от всички „борба с корупцията“. И ето как Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) отвори очи и разгърна пипала.

Конфискация и конфликт на интереси

Класическо правило за бягство от отговорност е дублирането и/или неясното разпределение на функции между различни държавни органи. У нас това правило придоби вълнуващи измерения, като в опита да лавира между очевидното недоволство от борбата с корупцията и нуждата да се замаже това недоволство с нова дъвка made in EU законодателят приши т.нар. гражданска конфискация към съвсем различни задължения на държавата – за установяване на конфликт на интереси, както и за деклариране на имуществото на висшите държавни служители.

Така новият орган, който дотогава се занимаваше единствено с престъпно придобито имущество, изведнъж пое работата на Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, на част от Сметната палата, част от ДАНС, както и на още няколко структури, чиято основна задача беше да се имитира борба с корупцията. Като резултат от странното съешаване, в момента едни и същи хора следят дали някой провинциален кмет не е пропуснал да обяви сделка с недвижим имот, и в същото време участват в предотвратяването на пране на пари с международен елемент, да речем. Такъв амбициозен спектър от правомощия би трябвало да остави без работа поне част от съществуващата администрация.

В действителност яростното напиране за приемане на „антикорупционния закон“ (Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество) в този му вид, с посоченото сливане и преливане на компетентности, не беше придружено от никакъв анализ дали така не се нарушава съотношението между вече съществуващите органи, като им се придават непривични правомощия, или се влиза в конкуренция – например с прокуратурата, която се занимава с разследването на престъпления.

Идеята за гражданска конфискация, тоест отнемане на имуществото извън рамките на производство за налагане на присъда срещу конкретно лице, сама по себе си е част от модерната тенденция към всестранно париране на ефектите на престъпната дейност. Някои от причините за съществуването на тази идея са пряко свързани с неубедителността на наказателната репресия – например ако наказателното преследване бива осуетено по един или друг начин. Ето защо на хартия това би трябвало да е допълнителен инструмент в борбата срещу престъпните прояви в най-широк смисъл.

В същото време във всеки наръчник по гражданска конфискация дебело се подчертава, че тя не може да служи като алтернатива на наказателното преследване, в случай че преследваните действия покриват белезите на извършено престъпление по смисъла на наказателния закон. Така например ако лицето, придобило имущество по престъпен начин, почине, наказателно производство срещу него не може да се води и в тази хипотеза гражданската конфискация е полезен заместител. Ако обаче липсват пречки за наказателно преследване, не може държавата произволно да прибегне до гражданска конфискация преди всичко друго. Причината е проста – за да се конфискува „престъпно“ придобито имущество, логично е първо да се докаже, че е престъпно придобито, а в държава с действаща презумпция за невиновност това значи да има присъда на наказателния съд. Ето защо утвърдените стандарти за прилагане включват не само мярката да е уредена в закона, но и да е необходима и пропорционална в конкретния случай. Предпоставки, които съвсем бегло са споменати в нашия закон, без да са предвидени гаранции за съблюдаването им.

Защо ни е да спазваме европейското право?

Особеностите на гражданската конфискация я правят особено атрактивна за правителства, които могат да се възползват от предимствата ѝ (по-нисък стандарт на доказване, независимост от наказателното производство и т.н.), за да постигнат целите, които иначе не биха могли, при това потенциално нарушавайки правото на собственост и няколко човешки права на преследваните лица. Тази зависимост изкристализира в нашата система, в която броят на присъдите за корупция от един определен пост нататък рязко намалява до нула (макар че Наказателният кодекс дефинира изключително широко понятието за корупция), докато паралелно с това ежедневно се отчитат стахановски резултати от страна на КПКОНПИ и предходника ѝ КОНПИ, включително „рекорден иск за два милиарда“ срещу Цветан Василев и сие, без аналог в която и да било европейска държава.

Именно въпросният рекорден иск разпали страстите по една друга линия – производството по него беше спряно и беше отправено преюдициално запитване относно разломите между европейското право и Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество. Позовавайки се на директивата, въз основа на която е приет българският закон, съдът запита Съда на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург дали по принцип държава членка има правото да образува производство за гражданска конфискация, без да има влязла в сила присъда и само въз основа на твърдяно от държавата несъответствие между доходите и имуществото на преследваното лице.

Въпросите са, меко казано, основателни, независимо от конкретния случай и от бъдещия краен отговор на СЕС, защото буквалният прочит на директивата дава аргументи против действията на КПКОНПИ. Така още в чл. 1 конфискацията е наречена „последваща“, а в чл. 4 държавите членки се задължават да предприемат необходимите мерки „при условие че има влязла в сила осъдителна присъда за извършено престъпление“. Медийният натиск срещу въпросното определение мимоходом засяга и друг сериозен роден дефицит – недоверието към съда, когато той се опитва да прилага европейско право. Самото то последователно е развило стандарти, при които гражданската конфискация е допустима – например с гаранции за участието на всяко лице, чието право на собственост се оспорва. Освен това дори и да не е сезиран след влизане в сила на присъдата на наказателния съд, гражданският съд би трябвало да бъде недвусмислено убеден във връзката между придобиването на имуществото и извършването на конкретно престъпление, а целият процес не може да се развива едностранно, защото се основава на баланс на вероятностите. Остава отворен въпросът кой ще понесе отговорност, ако се окаже, че шумно рекламираният ни закон се окаже по-скоро централноазиатски, отколкото европейски.

Съчетание на бухалки

Ако бъркотията с институционалното битие на КПКОНПИ като полуадминистративен орган пенкилер е едното лице на безпорядъка, другото е практическата дейност на Комисията. За съжаление, в нея много ясно се забелязват познатите черти на редица държавни органи – предвиждат се широки правомощия на ръба на позволеното и отвъд него, като те се възлагат на политически избрани лица, съобразени с волята на правителството. Точно това е идеалният климат за възникването на рекет и необходимостта от изкупуване на спокойствие с още корупция – процес, който е правопропорционален на намесата на държавата в бизнеса. Пак с благородни антикорупционни цели и с напълно корупционен резултат се обсъдиха и/или приеха идеи като данък уикенд, данък вредни храни, та чак до новите опити за детайлна наказателноправна регулация на „корупцията в частния сектор“.

Затова дори и не се задава въпросът каква им е работата на маскираните комисари, в действителност обикновени чиновници с ясно разписани задължения, при ареста на Десислава Иванчева, или още повече – какво прави председателят на КПКОНПИ Пламен Георгиев по време на трогателната публична прокурорска изповед за „акцията“ срещу кметицата на Младост. Действията по разследване или поддържане на обвинението са все още монопол на прокуратурата и разследващите органи, но ако има нещо, по което те си приличат с чисто новия „антикорупционен орган“ и си пасват чудесно на пресконференции, това е неясният критерий, по който за определени въпроси се инициират действия и се работи усилено, а по други – не, както и защо се образуват в точно определен момент.

Заглавна снимка: Стопкадър от БНТ