Първо ще махна оръжията

Мила Нева,

Знам, че въпросът ми звучи по детски наивно – но ти как би спасила света?

E.

Здравей, Е.,

Въпросът ти надигна вихрушка от колебания от вида, който кара едни да изсумтят: „Аз ли?“ и да се огледат за изхода, а други запраща в трескаво свръхпроизводство на подвъпроси. Аз съм от вторите. Какво е „свят“ – Всемирът или земните наличности? Само живите същества или само съзнателните? Какво в различните случаи би било „спасение“ и в името на кое, за сметка на кое? Може ли и трябва ли някой свят да бъде спасяван отвън, а не оставен на естествения си баланс (каквото и да означава „естествен“ на този етап, особено в съчетание с нестабилна тема като баланса)? Спасяемо ли е въобще нещо?

И така нататък по пързалката на „какво значи всичко“, „зюмбюлът, като не мисли, не съществува ли?“ (но кой е казал, че не мисли?) и онова за дървото, дето никой не е чул да пада, но за което всички са чували. Докато в един момент не се хванах – надвесена с огромна гума от хипотетично небе – да се чудя кое бих изтрила с по-чиста съвест: нервиран лос във финландска гора, който се приближава с рев в тъмното, или подпийнал простак на софийска улица, който се приближава с „комплименти“ в тъмното (и двете – нежелана част от реалния ми опит). След малък етически гърч се усетих, че никой не иска от мен да санкционирам с гръм, язви и скакалци, и ей ме пак в изходната точка. Където светът е мое задължение главно в своята уязвимост и се пита дали ще буксувам във вечна нерешителност пред него, или ще се хвърля да върша нещо, колкото и да е съмнителен успехът му.

Такава реакция лошите, наивните и незрелите въпроси не предизвикват – те са монологични и задънени. Въпросът ти може да се сметне за детски само в доверчивото очакване да чуеш от събеседника си честни и разбираеми думи. Питаш прямо и от сърце, затова и аз ще се помъча да ти пиша така, най-малкото за да не ни хване морска болест от лашкането между оттенъците, разклоненията и пълната невъзможност за окончателни декларации. Ако приемем, че имаме някакъв свят, за който си струва да милеем и да се грижим (има, разбира се), то ето ти моите мерки за неговото оцеляване. Първо ще махна оръжията.

Помислих си, разбира се, че след като съм така щедро овластена от теб, мога да започна с отстраняване на болката и на самотата и с рязка намеса в търсенето на смисъл и приемането на смъртта – нали това са четири от основните ни битки на този свят. Обаче се възпрях: а не ни ли трябват те в овладени дози, за да останем хора? Не са ли и болката, и самотата, и безсмислието, и смъртта сред необходимите съставки на единствената ни рецепта? Има един пътуващ сюжет за любовта, която връща мъртвото към живот, но този живот е сбъркан, злокобен – виж котката убиец на Стивън Кинг или трагичния Лазар, посинял и миришещ на пръст, на Пенчо Славейков… Значи, вместо да изкореня онова, което май ни е природа, и да доведа до запълването на празнотите с неведоми ужаси, най-добре първо да отстраня отстранимото – най-острата играчка в стаята, най-арогантно узаконената безчовечност: оръжията.

Спестените средства и работа ще пренасоча към безплатно образование, добив на зелена енергия, изследвания, които да елиминират или ограничат болестите, и достъпни за всички уютни лечебници (колко тъжно звучи „болници“). Ще вкарам оръжейния бюджет в изобретения, които да улеснят и подобрят живота първо на най-крехките, на най-препатилите от независещи от тях обстоятелства. О, моля ви се, много ясно, че не е толкова просто, ама не е и толкова сложно, хайде сега. И какво като не е въпрос на пет минути или десет месеца – с трезво общо усилие може да стане в обозрим срок. Освен това мене ме попитаха как ще спася света, хич нямам намерение да се стеснявам.

Ще махна границите и ще смеся народите, но ще дам шанс на всички култури, особено на по-малките и заглъхващите, да продължат да съществуват и да се развиват (училища, театри, пари за нови книги и филми, за гостувания другаде и привличане на нови почитатели). Ще сложа таван на трупаното богатство; ще оставя само банки, стъпили на солидарен принцип; ще се опитам да проумея как съвсем да се откажа от затворите и наказанията. Ще поощря всякак отмирането на кастите и класите; ще действам решително срещу нуждата от йерархия и в полза на нуждата от постоянно разширявани професионални и човешки компетенции плюс екипен дух за разумни действия. (Сбогом, монархии; сбогом, сложни академични постройки за амбициозни чиновници на духа; сбогом, самозабравили се политически паразити; сбогом, религиозни функционери с добър апетит и зли душички; сбогом изкрещени команди без смисъл.) Ще сложа всякакви пречки пред злоупотребата с другия. Ще облекча максимално природата от нашето вредителство. Ще се допитам до най-сърдечните сред знаещите.

Ще прехвърля целия престиж в представите на хората върху качества и поведения, водещи до общото добруване. Ще завъртя към нулата копчето на ламтежа по предмети. Ще оскубя суетите като плевели – гигантски брой нещастия се пръкват и от най-баналните им форми. Ще разкача похвалната ни потребност от идея за добро и лошо от типичната ни склонност да се делим на добри и лоши по най-произволни критерии. Дяволът е точно в това – в тъпата употреба на умното, в загрозяването на хубавото, в опетняването на чистото, във фриволното отношение към същественото и в страхопочитанието към празното. Ще светна с големия прожектор над безобразните му козни. Веднъж вече си мечтах тук за един по-добър свят, но тогава се бях ограничила до България, и то стриктно в изпълнимата реалност. Обаче ти, Е., ми даваш по-широки пълномощия.

На италиански играта на дама се казва il gioco del mondo, „игра на свят“ – първият ѝ сегмент се нарича „земя“, сводестият най-отгоре – „небе“, а по средата има няколко номерирани квадрата, по които човек подскача според силите си. Като в живота. Колко време имаме за прахосване? Николко. Ще направя общуването естествено като дишането. В спасения от мен свят хората ще разсъждават самостоятелно, няма да робуват на ненужни очаквания и на нелогични привички, ще разговарят за всичко: ще спорят не за да излязат прави, а за да намерят заедно истината; ще се съгласяват не от страх, а за да си сътрудничат по-лесно; ще бъбрят за разтуха. Ще се свенят да са груби, ще са свободни да са ласкави.

Отдъхналата си от безогледното човечество природа ще възнагради поумнелите му потомци и ще ни върне места и време за покой, красота и прозрения. Нищо няма да е съвършено и кой знае какви спънки ще възникнат по пътя, но понеже в момента аз решавам, нека да заложа и безплатен сладолед за желаещите. И по едно куче на глава от населението – „Бъди човекът, за когото те мисли твоето куче!“, както казва Рики Джервез.

И сега, докато се отдалечавам с песен на уста и чакам да ми пишеш как ти ще спасиш света – искам да спомена още един Славейков, този път Йордан. „Когато жената се разболее, те захвърлят дрехите си на скучни създания и обличат дрехите на спасители. И са чаровни. И са смели. Наужким. И си вярват, че е наистина. И не разбират, че жената не желае да бъде спасявана, когато е в опасност. Не само тогава. Жената желае мъжът до нея да е рицар, когато всичко, абсолютно всичко ѝ е наред. Да спасява жени, изпаднали в беда, може всеки. А да спаси жена, изпаднала в живота, може само един.“ Преди няколко години чух Йордан да чете от дебютния си роман на сцената на Софийския литературен фестивал и този фрагмент ме порази. Отнасям го към много повече от отношенията между мъжете и жените и съм дълбоко убедена, че не „само един“ може да спасява хората, изпаднали в живота.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.