Раната Израел

1

Между табелите Exit и Luggage на летище „Бен Гурион“ има опънат голям транспарант, на който пише: BRING THEM HOME. NOW (Върнете ги у дома. Сега). 

Последната дума е написана в червено. И това червено е като крясък, като клетва. Като кръв. 

Тeзи четири думи диктуват системното кръвообращение на цялата страна. 

Има ги навсякъде: по огради, по фасади, по площади. Там са и снимките на отвлечените заложници: стоят закачени върху колони, върху пътни знаци и билбордове, по пейки и витрини. Усмихнатите физиономии те съпровождат денем и нощем. Блокират собствената ти система за самосъхранение, която не иска да си представяш къде в момента са тези хора, живи ли са, кой ги наблюдава, пият ли си хапчетата, как се къпят, къде спят, до кого се събуждат. Говорят ли, шепнат ли, плачат ли. На какъв език мълчат. 

Те са приятели, сестри, съседи. 
Майки, братя, колеги. 
Те са деца.

Най-малкото сред тях е червенокосото бебе с беззъба усмивка, което се превърна в символ на бруталността на „Хамас“. 

Кфир Бибас е роден на 18 януари 2023 г. Когато го отвличат, е на 9 месеца.

Между 9 и 12 месеца бебетата се научават да стоят, поникват им първите зъбки, правят първите си стъпки, произнасят първата си дума.

Ако Кфир е жив, сега е на 18 месеца. 

Между 12 и 18 месеца бебето започва да променя отношението си към хората. То не само се опитва да играе с тях, но и да им подражава. 

Ако Кфир е жив, може би започва да подражава на своите похитители.

Ако Кфир е жив, ще е живял по-дълго като заложник, отколкото като свободно човешко същество. Този най-малък от всички отвлечени от терористите човек е живял на свобода само 262 дни.

Вземането на цивилни за заложници е военно престъпление според Женевските конвенции. „Но деца почти никога не се вземат за заложници“, пише в своята студия, публикувана онлайн от Cambridge University Press, изследователката Даниел Гилбърт от Северозападния университет в Чикаго. „Мотивите са брутални: децата не стават за разменна монета, защото трудно оцеляват след изпитанието“, обяснява тя.

2

След 7 октомври животът в Държавата Израел е като имитация на живот в Държавата Израел. Тече застинал, забавен, задръстен, замислен.

Привидно град Тел Авив функционира нормално. Шуми, излъчва, бърза, диша, расте. Расте нависоко със стъписващи темпове. 

Долу кафенетата продължават да завземат улиците, климатиците разпръскват лъжлив комфорт, тапите в час пик са епични. 

Над плажовете се стеле мараня. По улиците се разминават хора, тротинетки, кучета, велосипеди. Навалица…

Гневни графити гарнират стените в синхрон с една вибрираща енергия на сподавено очакване за промяна. Усеща се, ако поговориш с някого. Ако поспреш. Хората не спират. Блъскат се. Бързат. Поддържат онзи ритъм, който не ти оставя много време за споделяне.

3

Ние бяхме два пъти изоставени от нашето правителство. Веднъж на 7 октомври и сега, когато децата ни са още пленници. 

Това са думи на един баща, един от хилядите, които всяка седмица участват в протести с призиви за преговори за освобождаване на заложниците, за оставка на правителството на Нетаняху, за край на окупацията, за избори, за мир между араби и евреи, за изход от мъртвата хватка, в която крайнодесните държат страната.

Събота вечер е. Ден за протести.

С моите приятели си проправяме път между групи, носещи израелски знамена. Мнозина са облекли тениски, всяка с лицето на един от сто двайсет и четиримата заложници, които все още се държат от „Хамас“ в Газа. 

Това, което ни обединява, е знамето и неистовото желание Нетаняху да си тръгне.

Те са тук всяка седмица от две години. Изтощени са. Но не могат да се откажат. Нямат друг избор. 

Когато приятелите ми ме посрещнаха на летището, дори не ги попитах „Как сте? Добре ли сте?“, защото знам: никой не е добре.

Напредваме към кръстовището между „Бегин“ и улица „Каплан“, което от миналата година Общината е преименувала на „Площад на демокрацията“ в чест на нестихващите протести срещу съдебната реформа на правителството. „Демокрацията не е даденост – е написал тогава кметът на Тел Авив в Х, за да обоснове смяната на името. – Трябва да я защитаваме всеки ден“. 

Минаваме покрай импозантната сграда на Военния щаб, срещу която екран отброява дните, часовете, минутите и секундите от 7 октомври. Емоционалният часовник на хората обаче е спрял. Всяка сутрин те отново се събуждат на 7 октомври. Медиатизирането на погрома не помага. Новините се прекъсват от профила на поредния загинал войник.

Предната вечер сме говорили дълго колко взаимносвързани са жителите на тази страна, колко всъщност е малка тя. Как всеки е в контакт с всеки. Как всеки или е загубил някого, или познава някого, който е загубил някого на 7 октомври. 

Докато израелските заложници и цивилното население на Газа са държани като живи щитове, раната стои отворена. Рационалното мислене е в плен на националната травма. 

Доближаваме сцена с огромни екрани, около която се сгъстява гневът на протестиращите. Думата, която всички повтарят в транс, е עכשיו – „сега“. „Освободете ги СЕГА!“ 

Отчаянието е по-силно от гнева.

4

„Аз съм част от всичко това“, казва Етгар Керет, този най-любим съвременен бард на израелската литература. И продължава:

„Но когато крещя: „Освободете ги сега!“, на кого го крещя? На Синуар ли го крещя? Ако извикам достатъчно силно, дали той ще каже: 

– Мохамед, млъкни за момент.
– Какво? 
– Освободете ги сега!… 
– Добре. Мохамед, пусни ги. Има хора, които ме молят да ги освободя сега.“ 

Мисля ли, че ще проработи? Или скандирам „Освободете ги сега!“, така че Байдън да разбере, че трябва да направи нещо по въпроса? 

Или може би крещя това на Нетаняху? И той ще каже: „О, боже мой, да, трябва да ги освободим сега. Не бях мислил за това…“ 

Какво точно постигам? Когато крещя СЕГА, не е ли равносилно на молитва? Не е ли това инфантилен сблъсък с реалността?“

Молитва. Заклинание. Клетва. 
Отсъства „публичната употреба на разума“ (по Имануел Кант).

5

Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население. Първият е министър на националната сигурност, вторият е министър на финансите.

Речи, освирквания, скандирания. 

Един след друг на сцената се качват артисти, родители на отвлечени деца, политици, дипломати, музиканти. Сцените са няколко. Драматургията на протеста следва емоцията на множеството. 

Стигаме до Kikar HaChatufim. „Площадът на заложниците“ се намира пред Музея на изкуствата в Тел Авив. „Директна линия между публиката и изкуството“, написа един от кураторите на музея. Изкуството е излязло на площада. Той е отрупан с инсталации, интерактивни експонати, постери, картини, книги, предмети. 

Хората преминават ритуално покрай топоси на травмата. 

Около площада има палатки на най-тежко пострадалите кибуци. Разпънати са шатри, където се събират семействата на заложниците; на специални постаменти са подредени фигурки, играчки, писма; има сергии, откъдето може да се снабдиш с жълта панделка, с жълта птица, с жълто пинче, с жълта гривна, на която пише: „Върнете ги. СЕГА.“ Жълтото е символ на солидарност със семействата на отвлечените, призив за тяхното освобождаване. Жълтото (тук и сега) е отправна точка на идентичността.

В средата на площада е поставена дълга маса с празни чинии и празни чаши пред празни столове, подредени за всеки от изчезналите заложници. 

Срещу нея е построен тунел – бутафорна реплика в реален размер на тунелите, прокопани под ивицата Газа. 

Проходът е висок над човешки ръст. По дъговидните стени има текстове, рисунки, молитви, снимки, имена, карикатури, надписи на различни езици. Високоговорителите възпроизвеждат звук от далечни изстрели. Симулацията в слабоосветеното пространство е клаустрофобична. Минаваме през тунела. До изхода са само 25 метра… 

Отвън са инструментите, които чакат собствениците им да се върнат.

6

В един от репортажите, написани по времето, когато аз бях там, на въпрос дали хората са простили на армията провала на 7 октомври, анкетираните отговарят, че няма време за това. 

Няма време да се занимаваме с миналото, да го съдим, да го преоценяваме. Ние сме в капана на едно настояще, което продължава от 7 октомври и оставя място само за една дума: СЕГА. Тази дума е обединителен вик, политическо искане и изразява много повече: трябва да се сложи край на безвремието, в което живее страната. 

Два дни по-късно присъствам на среща в Кнесета с членове на парламента. Говорят за противоречията, компромисите, контекстите, нюансите.

„Това е най-дългата война, която някога сме водили“, обръща се към присъстващите Мерав Коен, депутатка от центристката либерална партия „Йеш Атид“. 

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати. А това не е приоритет за Нетаняху. Той е циничен политик. Не го интересува човешкият живот. Спешно ни трябват избори. Нетаняху разбира, че това ще е неговият край, и точно затова протака войната…“

В капана на едно безкрайно настояще човек се пита: как да останеш цял в този счупен свят?

7

P.S.

Погледната отвън, израелската държава се възприема като монолитно единство на хора, обединени от обща библейска история. За евреите от диаспората тя е някаква неясна амалгама от предания, идеи и спомени, от обичаи и чувства. 

Но тази идилична картина е далече от действителността. 

Все по-агресивният диктат на ултраортодоксалните евреи отдавна се е превърнал в заплаха за демокрацията в страната. Именно техните партии удържат коалицията на Нетаняху. И ако на тях не им се угоди, правителството може и да падне.

Точно това е политическото земетресение, което започна съвсем скоро с едно решение на Върховния съд на Израел. То сложи край на привилегированата позиция на ултрасите, които изучават Светите писания, и това ги освобождава от армията. И нека да е ясно: несъгласието с отбиването на задължителна военна служба не е поради пацифистки възгледи. По-голямата част от войниците в израелската армия (IDF) не са в бойни части, а изпълняват административни задачи, работят в офиси. А еврейските студенти, които изучават Талмуда и Тората, не работят и се издържат от данъчни постъпления. За огромната част от данъкоплатците те са нещо като търтеи в кошера.

Съдиите от Върховния съд на Израел постановиха с единодушие, че военната служба става задължителна и за ултраортодоксалните евреи. Че те също трябва да участват в националния проект Израел с всички произтичащи от това права и задължения. 

Един от ултрарелигиозните евреи заяви по този повод, че решението може да доведе до „две държави“, разделени не между израелци и палестинци, а между религиозни и нерелигиозни евреи.

Стар виц гласи, че Израел е страна, в която една трета от населението отива в армията, една трета работи и една трета плаща данъци. Проблемът е, гласи шегата, че става дума за една и съща една трета.

Израел е държава, която 75 години след създаването си все още няма писмена конституция, държава, която все още се ръководи от еврейските религиозни закони. 

Израел е държава на изгнаници. За някои това е избор. За други е съдба.