Райна Димитрова за надеждата без основание

Било добра поличба да кръстиш детето си на Райна, съпругата на попа на съседното село. Двамата нямали деца, но тя отгледала много чужди, на още повече помагала през целия си живот – така майките започнали да дават името ѝ на дъщерите си. На попадийката била наречена и баба ѝ.

Райна Димитрова е кръстена на доброто.

Родена е в Стара Загора, като дете живее пет години в Прага, по-късно учи изкуства, комуникации и култура в Ница, Франция, завършва тринационална магистратура, разпределена между Германия, Франция и България. После се завръща в Стара Загора. 

Райна описва себе си като пътешественичка между езици и култури. Тя е създателката на „Книжарница в куфар“ – една инициатива, която отдавна не се побира в картонения стар куфар бижу, в който винаги има подбрани книги и билети за независимо кино. През годините книжарницата е организирала срещи и литературни четения на различни места. Този тип четения започват като „Поезия без предупреждение“ – Райна заедно със Златина Желева създават на улицата минидом – с килим, лампи, кресла, който съществува няколко часа. Подобен тип намеси в градска среда достигат до хора, които непланирано се оказват на мястото на събитието. Присъединяват се с притеснено любопитство. И се оказват емоционално въвлечени. Точно благодарение на обществената енергия успяват да „спасят“ и централно градско пространство, което иначе стои неизползвано и покрито със строителни отпадъци.

Със своята дейност Райна Димитрова е в основата на присъствието на няколко кинофестивала в своя град (за настоящата година – MENAR Filmfest, Master of Art и „Киномания“), тя е човекът, който се грижи независимо кино да се излъчва в Хасково, Русе, Смолян, Шумен, Варна, Бургас (и не, това съвсем не са всички места).

Участва и във „Философски закуски за деца“ – инициатива, в която деца беседват в приятелска атмосфера върху големите житейски въпроси. 

В последните няколко години Райна е част от единомишлениците, които стопанисват Къщата на архитекта – независимо арт пространство в красива къща от началото на XX век, създадена и обитавана от арх. Димов и семейството му. В Къщата на архитекта се организират различни срещи и пърформанси. Или – както ненатрапчиво се изразява тя, имам ключ за къщата, но истинската стопанка е Боряна Каниду (психоложка по образование, салонна управителка на Старозагорската опера и спасителка на стари сгради с „бръчки и белези от миналото“ – Бръшляновата къща и Къщата на архитекта).

Как се спасява част от улица?

Моето участие е една брънка от всичко. Тук, в самия център на Стара Загора, има пространство, където се е намирала Общината, но и Ритуалната зала, в която много хора са се женили, погребалното бюро също е било там. Сградата беше много стара и опасна, така че преди години беше взето решение да бъде премахната. Оттогава нищо не се случваше на това незастроено петно; разбира се, паралелно вървяха конкурси, имаше най-разнообразни идеи за какво да се използва. После излезе предложение това място да бъде паркинг.

Един ден ми хрумна да направим там четене на открито, за да привлечем вниманието на хората към пространството. С актьорите от Драматичен театър „Гео Милев“ декорирахме, сложихме килим, от съседните магазинчета ни дадоха ток, цветя. Хората бяха озадачени, проявиха любопитство, но и плахо пристъпваха, като че ли не бяха сигурни дали имат правото да присъстват. Беше любопитен експеримент.

Тогава ми се избистри идеята, че такъв тип събития са добри и за улиците, и за хората. Постнах снимка от тогавашното състояние в социалните мрежи и просто поставих въпроса: паркинг или поезия. Това провокира толкова много разговори, че се събрахме една група хора с гражданска енергия и желание за доброволен труд, които искахме мястото да е красиво. И просто се преборихме да бъде такова, докато предстои да се решава съдбата му. Нашата намеса е временно решение за това пространство – ще трае, докато текат конкурси как да бъде развито. 

Ние разчистихме. С групата „С любов за Стара Загора“ сложихме настилка от павета и малки тухлички, останали от ремонтите на съседни улици, насадихме цветя, един човек направи капково напояване, една фирма дари пейки, направени от габиони.

Тук често страдаме от безучастност и все ни се струва, че някой друг трябва да направи нещо или че не е позволено нещо да бъде подобрено.

И разбира се, в някакъв план е така. Но ако всеки от нас допринесе по малко, светът започва да изглежда по много различен начин.

Как се създава общност в средно голям български град? Не като механизъм, а като основание?

Да, това е от нещата, които не би трябвало да се случват по точна рецепта. Според мен в голям град би било дори по-трудно. Мисля, че общностите имат нужда от център – идея, човек, отношение. Нещо. Нещо, което да държи цялото.

Живяла сте в различни градове по света. Какво Ви дадоха? И споделяте ли усещането, че у нас има една обществена инерция да стигматизираме различното, различията?

Едно от най-интересните места, на които съм живяла, е Франкфурт на Одер. Градът е граничен и е разделен между Германия и Полша, когато реката става граница. Нашият университет (Европейски университет „Виадрина“ – б.а.) е един от най-старите в Европа и половината му сгради бяха в Германия, другата половина – в Полша. Ние по цял ден циркулирахме между двете държави и виждах как например студентите от Мексико трябваше всеки семестър да си подновяват паспортите, защото не им оставаше място за печати. България точно беше влязла в Европейския съюз, което много улесни живота ни, ние минавахме – изумително за мен тогава! – само с лична карта и вече имахме право на стипендии. Животът ни стана равнопоставен с този на останалите студенти от европейски страни. Това е нещо, което в момента доста хора приемат за даденост, и аз много се радвам, че не им се е налагало да познават другото.

Където и да съм била, винаги ме е вълнувало как живеят местните. Мисля, че в България по различни причини сме по-склонни да делим хората на наши и чужди. Като белег на една по-традиционна култура.

Но всяка частица опознаване на другия го прави по-свой, по-приемлив. А за нашето общество това е много важно.

В големите световни градове, разбира се, е невъзможно, там ритъмът е толкова бърз, че традиционните правила не важат.

Какъв свят искате да остане за дъщеря Ви Фрида? 

Напоследък съм все по-притеснена в какъв свят я оставям, и не знам как да се справя с тази тревога. Не ми харесва локалният контекст, нито глобалният ми носи някаква надежда. Може и това да е част от фокуса, който все повече е върху проблемите, а новините ни са като черна хроника и изглежда, сякаш нищо добро не ни чака. Само че аз не съм сигурна дали наистина е така. 

Ето, филмите, които напоследък пускам по фестивалите. Те ми носят толкова много надежда, защото разказват историите на хора, които правят своите малки промени ежедневно – с постоянство и понякога дори с обреченост, която обаче не ги отчайва. И носи, както казва Тео Янсен във филма за себе си, „надежда без основание“. С това искам да е пълен светът за децата ни – с надежда без основание.

Какво учите от дъщеря си?

От Фрида в различните периоди съм научавала различни неща. Но мисля, че най-много ми се иска да запомня умението да се изненадваш. Да виждаш нови неща. Струва ми се, че това губим някъде по пътя, когато започва да ни се струва, че всичко ни е ясно.

Имате мечта да отворите кино?

Веднъж говорих с една продуцентка, която ми каза, че никой няма политика да развива публика. Казах ѝ, че аз имам такава политика. Но нямам зала.

Когато ми хрумне идея, започвам да говоря за нея – за да я чуя аз самата, но да ме чуят и други хора, понеже близките ми усещат емоцията, която стои зад такава идея, и могат да ми върнат тази искра, да я умножат като огледало. 

С времето вече нямам проблем и нещо да остане само мечта.

Какво Ви дава Къщата на архитекта?

Това място е забележително и с историята си, и със свободата, която носи. Неслучайно е независимо – за да си пази свободата. Във времето сме се свързали няколко човека в симбиоза – за да го има точно такова и по този начин. Там се помещава „Книжарница в куфар“. Но основната магия носи Боряна Каниду, която, щом мине с дългата си пола през двора и етажите, преподрежда пространството по нов начин. Имам усещането, че тя носи духа на къщата, а останалите само го пазим.

Кои са любимите места за въображението Ви?

Морето. Най-комфортно се чувства въображението ми в онези часове, когато не е слънчево, а сивее и морето и небето се сливат. Това ми носи усещането за безкрай.

Книгите. Обичам човешки разказани истории, с пълнокръвни герои. Да могат да грешат, да те ядосват понякога, да не са идеални, да вземат грешни решения, да съжаляват и да надделява човечността.

Воля или ентусиазъм?

Веднага ми се иска да кажа: и постоянство. Защото ми се струва, че това е най-отличителното за нещата, които правя. Да продължавам да ги правя. Тук не става дума да не можеш да се отказваш или всичко да е на всяка цена, просто с малки стъпки да вървиш по пътя, който си избрал.

Волята сякаш носи една категоричност, докато ентусиазмът е като мечтата. Вероятно той е по-присъщ на младостта, на миговете, когато сме по-незрели. И със сигурност в някои моменти едното върши повече работа от другото. Така че, дай боже, да не си забраняваме нито едното, нито другото.

Говорите с езика на сърцето. Какви – определено не питам кои – други езици говорите?

Аз имам лекотата, няма да го нарека дарба, да научавам лесно езици. В комуникация, в общуване с хора, с които имам нещо да си кажа – ето така уча. Имам спомен, че по тази причина моят английски е смесица от всички, с които съм говорила – с англичани, американци, аржентинци, хора от ЮАР. Един микс от думи и начин на говорене и просто никой не може да разбере откъде идвам, заради това смесване на спецификите на местната реч.

Заобиколена съм от светли хора.

Мислите ни говорят на общочовешки език. Езикът няма никакво значение, ако искаш да се разбереш с някого. Ако се срещаш с хора, с които искаш нещо да обмениш, голяма част от комуникацията не е през думите.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.