Разговор за медиите в България – без аплодисменти

През 2003 г. България беше поставена на 35-то място по свобода на словото в индекса на „Репортери без граници“. През 2014-та страната ни изпадна от топ 100 и така до днес, когато заемаме 111-та позиция.

Хоризонтът далеч не е светъл, както демонстрираха нагледно и панелите на конференцията „Медии и данни – кой избира програмата?“, организирана на 27 юли от Института за развитие на публичната среда. Медийни експерти, журналисти и граждански активисти коментираха състоянието на медийната свобода в България. Те обсъждаха влиянието на политическото, държавното и общинското финансиране на медиите с национално и регионално покритие, все по-големите предизвикателства пред разследващата журналистика и каква е възможността за реакция, за да се опази малкото останала медийна независимост в една среда, в която политиците и бизнесът все по-агресивно и категорично се опитват да подчинят и заглушат неудобните за тях гласове.

„Да се забавляваме до смърт“ (Нийл Постман)

Професор Нели Огнянова очерта основните тенденции в медиите в страната, сред тях и тенденцията за все по-малко публицистика и разследваща журналистика, все по-активно проправителствено отразяване на водещите събития в обществото, липса на перспектива за демонополизиране на разпространението и криза в регионалните медии.

„Информационно обслужване“

Конкретни примери за тежкото състояние на регионалната журналистика представи журналистът Спас Спасов. В своята презентация той обобщи резултатите от разследването си за купуването на медийно влияние от общините, направено за „Дневник“.

Като пример за модела, по който кметовете на областните градове подчиняват медиите и правят невъзможно – не само де факто, но и де юре – компрометираща или критична към управлението им информация да стане обществено достояние, той показа договор между Община Търговище и вестник „Труд“. В договора за информационно обслужване ясно е определено, че ежедневникът „се задължава, включително неговите работници и/или служители, да пази доброто име, търговския престиж и фирмените тайни“ на Общината, както и че редакцията на изданието „няма право да нанася текстове или други поправки“ в предоставените ѝ от Общината материали за публикуване.

Спасов каза, че това е само един от многото случаи, за които има доказателства как с публични средства местното самоуправление си гарантира ласкателни публикации и затъмнение за евентуални злоупотреби в изданията.

Финансирането на партиите и политическите субекти

Има тясна връзка между независимостта на медиите и партийните субсидии. Ива Лазарова от Института за развитие на публичната среда показа големите средства, които партиите дават на медиите – както от медийните пакети, така и от партийната си каса, финансирана до момента основно от субсидията.

Темата за финансирането на политическите субекти е особено актуална предвид приетото наскоро намаляване на партийната субсидия на 1 лв. и отварянето на неограничено финансиране от фирми и физически лица за партиите.

В презентацията на Института за развитие на публичната среда беше илюстриран притеснителният пример на кампания, финансирана основно от дарения, каквито ще са и кампаниите оттук нататък след промените при финансирането на политическите партии. Става въпрос за изборите за Европейски парламент през 2014 г. и кампанията на „България без цензура“ на Николай Бареков, в която са събрани дарения за над 1 млн. лв. – факт, повдигащ редица въпроси относно легитимността на даренията.

Генка Шикерова добави още по темата, представяйки свое разследване относно осигуряването на необходимите средства за президентската кампания на Румен Радев през 2016 г. Тъй като Радев не беше издигнат от партия, а от инициативен комитет, той нямаше право да използва партийната субсидия на БСП за целта. За сметка на това получи съмнителни дарения от пенсионери и безработни.

По темата за финансирането на политическите партии беше представен и т.нар. „американски модел“. Той многократно беше цитиран по време на миналата без сериозен и аргументиран дебат кампания за въвеждане на нови правила за финансиране на политическите сили в България. Сара Брайнър, директорката на изследователския екип на Center for Responsive Politics (САЩ), обясни, че ограниченията за дарения в САЩ са много сериозни – на фирмите е забранено директно да даряват на политически кандидати и използват т.нар. Political Action Committees, които също имат своите рестрикции, а лимитът за физическите лица е 2700 долара на кампания. Има обаче други методи, чрез които фирмите оказват влияние върху политиците – чрез организации, наричащи се super-PACs. Те нямат право да даряват на политиците, но могат, условно казано, да водят паралелни кампании за или против различни политики, асоциирани с един или друг кандидат. По този начин фирмите могат директно да упражняват неограничено влияние върху кампаниите и да налагат теми в дискурса, финансирайки политически реклами.

„Репортери без граници“

Другият чуждестранен гост на събитието беше Полин Адес-Мевел – ръководителка на отдел „Европейски съюз и Балкани“ в „Репортери без граници“. Публикуваме няколко акцента от нейната презентация за състоянието на медийната свобода в България:

Липсва прогрес в борбата с корупцията и с обвързаността между медии, политици и олигарси, която е широко разпространена в България. […] Най-сериозно олицетворение на този проблем е олигархът Делян Пеевски. […] Продължава концентрацията на медийна собственост в ръцете на проправителствени олигарси, последната такава ситуация е с „Нова телевизия“. […] Държавата продължава да разпределя европейско финансиране към медии без каквато и да е прозрачност.

Когато публикувахме индекса за медийна свобода, се обърнахме към властите, за да им представим тези проблеми, и поискахме от тях да гарантират медийната независимост и плурализъм, като подсигурят европейското финансиране към медиите да бъде разпределено по прозрачен начин към всички медии – включително критичните медии, и да се борят срещу концентрацията на собственост и конфликт на интереси в медиите, да създадат законодателство, което да изиска всички издания да гарантират редакционната независимост в своите организации и да осигурят спазването на законите за медийната собственост и прозрачност. […] За да бъде гарантирана физическата сигурност на журналистите, поискахме да бъдат предприети мерки за защита на тези, които са били заплашвани във връзка с работата си.

Трябва да кажа, че не получихме никакъв отговор от офиса на премиера в последните години. Особено когато изискваме защита на журналистите, получаваме отговор във всяка държава, когато се обръщаме към властите. За нас е много притеснително, че нямаме изграден диалог с властите. Установихме диалог с президента, който ни покани след публикуването на последния индекс да се срещнем и да обсъдим въпроса, но продължаваме да се надяваме, че премиерът ще направи същото.

Преди европейските избори „Репортери без граници“ се обърна към бъдещите членове на Европейския парламент, за да насочи вниманието към въпроса за свободата на словото. Предложихме 10 мерки, една от които е да се създаде длъжност на комисар, който да отговаря за свободата на словото, така че журналистите да имат към кого да се обръщат и в случай на опасност или сериозен проблем въпросът да не се разводнява сред множество комисари и да бъде прехвърлян от един на друг. Когато новият състав на европейските институции стане ясен през есента, ще продължим да настояваме по темата.

Въпросите бяха много. Темите – сериозни. Аплодисменти нямаше.

През 2019 г. станахме свидетели на сериозен политически скандал, довел до разтърсване на управлението и оставки – т.нар. „Апартаментгейт“. Всъщност аферата е пример за това, че в България има професионалисти, които могат да провеждат качествена разследваща журналистика. Хора, които биха се заели с ролята на watchdogs, стига да им бъдат предоставени нужните ресурси, защита и трибуна.

Но как да бъдат осигурени тези ресурси, защита и трибуна? Най-тиражираните печатни издания отдавна са вплетени в една мрежа от зависимости, от която би ги изкарала само смяна на собствеността. Една такава смяна вероятно би довела до нови зависимости, тъй като на чисто пазарен принцип изданията няма как да оцелеят. Такива са условията: вестниците са евтини, а тиражите – ниски.

В големите телевизии разследващата журналистика се прокрадва трудно, отпорът срещу нея е голям, а повечето от телевизионните канали са собственост на близки до властта бизнесмени или директно на политически партии. Над останалите дебне константната опасност да бъдат изкупени от такива. Радиата отдавна абдикираха от публицистиката, с изключение на Българското национално радио. БНР обаче, както и БНТ, са структури, чийто бюджет бива отпускан от Народното събрание, а директорът им – избиран от членовете на СЕМ. Които, от своя страна, са политически назначения, често със съмнителен образователен и професионален ценз.

Онлайн медии има много и всякакви, но те не изкарват достатъчно пари. Само за справка, при популярните Google реклами заплащането е между 0,25 и 2,00 долара на хиляда импресии.

Нашият опит в „Тоест“ показва, че макар да има жажда за независима и качествена журналистика, свободна от рекламни зависимости, възпитаването на разбирането, че информацията струва пари, е дълъг и сложен процес, който понякога е отчайващо муден. Но все пак този процес трябва да продължи и докато той не бъде завършен, аплодисментите ще продължават да липсват.