Разговор за образователната система, каквато искаме да бъде

След дълги разговори за непродуктивното изучаване на чужди езици потърсих представители на онези образователни структури, към които се обръщат родителите, когато търсят качествено чуждоезиково обучение. Това са занимални, езикови центрове и частни училища. Разговорът ни с Ирина Мартинова, Мария Караиванова и Смиляна Димитрова логично се разшири и излезе извън темата за ученето на език, но бяхме единодушни – всичко е възможно дори при сегашните не съвсем оптимални условия. Вижте как може да бъде.

Вас ви има до голяма степен защото образователната система не смогва. Ние нямаме достатъчно места в училищата в големите градове, затова имаме огромни класове и учене на смени. Занималните на практика съществуват само за съвсем начален етап. Езиковото обучение е на все по-ниско ниво, изглежда, се обсъжда и намаляване на часовете по чужд език, а от езикова гимназия се излиза с ниво В2, което е абсолютно недостатъчно, като се има предвид, че в университетите в Австрия и Германия например се изисква ниво C1. Защо правите това, което правите? Бизнес ли е?

Смиляна: Образователната сфера в България е последното място, на което се търси икономическа полза, и между другото, в много други държави също няма такава, защото с труда си в образователната система не произвеждаме продукт, носещ финансова печалба, която да се връща към нас. А всъщност за да се развива добре образованието, както и всичко друго, има нужда от финансиране – това трябва да бъде политика на държавата. Докато тя не вижда смисъл качествено да образова гражданите си, няма как образователната система да се самоиздържа, независимо под каква форма. 

Според мен съществуват все повече алтернативни и допълнителни форми на образователни структури, защото толкова е изчезнал фокусът защо го има това училище, каква е целта му, какво се прави в него, че оттам нататък всичко по пътя е обезсмислено.

Няма яснота какво и защо правят децата в часовете. Системата и формата на преподаване са създадени преди столетия и през XVII век са били действително иновация, която позволява достъп до образование на много по-широк кръг от населението. От него се възползва и индустриализацията, като тази форма спомага за подготовката на така необходимата тогава работна ръка. Вече живеем в абсолютно различна реалност, а в същото време подготвяме децата за тази нова реалност по онзи стар начин. И са малко хората, които си казват: „Това не върши работа.“ 

Мария: Нашия езиков център го има също извън въпроса за икономическите ползи, защото такива на практика почти не съществуват. Има ни заради ефективността на методите, които използваме. Остарелите методи все още са ежедневна практика в училищата – например Grammar-Translation Method, който е въведен през XIX век, за да могат да се четат и превеждат текстове на класически езици. В съвременния свят обаче всички виждаме колко бързо се променя всичко, децата вече са различни, дори не са като тези отпреди пет години. Ето защо да ги караш да преписват и да превеждат текстове е съвсем различно от преподаването на умения за комуникация на съответния чужд език. 

Стартирахме занималнята, защото искахме да предложим спокойна среда на децата, възможности за изграждане на умения, необходими за живота в XXI век, възможност за подготовка на учебния материал след училище и преди всичко да освободим семействата от задължението да учат с детето вкъщи. А и заради търсенето от страна на родителите, защото всички знаем за училища, в чиито занимални с 35 деца сборна група работи един учител, който няма как да се справи качествено с този брой ученици. Често чуваме и от децата, че при нас е много спокойно, и те не искат да тръгват по обяд за училище. 

Значи, получавате доверие. Никой не е задължил вашите ученици и родителите им, те идват по собствено желание при всяка една от вас. 

Ирина: Да, точно така. Наскоро чух от наш ученик: „Ех, да можеше ученето на немски в училище да е толкова интересно! Там е скучно, а тук е готино. Трябва да се замислим за начина, по който преподаваме.

Смиляна: Ние всички, на първо място, осигуряваме среда, в която децата се чувстват добре. Защото тайната на успешното учене е отношението. Тук преди всичко говоря за емоционалната среда, едва след това за физическата, която също не е маловажна. За да се развива едно дете, то не трябва да е в състояние на защита, а да усеща, че е в безопасна среда. Когато детето се чувства прието, на сигурно място, и са задоволени базовите му потребности, тогава то се отваря да учи и да развива потенциала си.

Много пъти сме си говорили какво трябва да се промени в образователната система, каква е нормативната рамка, която ни пречи. Няма такава.

Когато работиш с други хора, особено с деца, особено в ролята на учител, е много важно ти самият да бъдеш балансиран, стабилен и емоционално интелигентен. Ако не показваш уважение към детето, няма как да изискваш от него уважение. Ако ти не се държиш с него като с личност и не спазваш същите правила, които изискваш от него – не става. Ние възпитаваме чрез поведението си, не само чрез думите си. 

Наистина ли е неефективно изучаването на чужд език в повечето български училища?

Мария: Редовно когато децата идват при нас в частната занималня и се стигне до домашното по чужд език, виждаме, че основното е да преписват текст или думи. Един от най-фрапиращите случаи беше, когато второкласничка дойде с 14 нови думи по испански и трябваше всяка дума да бъде написана по 10 пъти, което е 140 думи. Аз карам шестокласниците по време на тестовете за умения за писане да ми напишат между 80 и 100 думи. Това дете във втори клас трябваше да напише 140 думи, плюс да си напише домашното по математика, плюс да си напише домашното по български. Сами можете да си представите едно дете във втори клас каква скорост на писане има, колко време му отнема това домашно и после колко запомня от правописа на тези думи.

Защо писането на думи не помага? Защо вашите ученици например не пишат думи по пет реда?

Мария: Нашите ученици пишат думи, но не ги преписват. Защото преписването на думи по Х на брой пъти прескача цялата фоник система, която е много естествен начин за децата да научат буквите и четенето на английски език. Фотографското запаметяване чрез повторения как се пише всяка дума няма същия ефект и не включва необходимия мисловен процес, ако изобщо включва някакъв. Нашите ученици пишат думи в различни видове контекст, в който сами трябва да изберат коя дума как да използват. Включваме разнообразни игри, като скрабъл, магнитни буквички и други, които извеждат писането извън стандартния формат на листа и химикалката. Постепенно децата откриват, че да се чете и пише на английски е забавно и не е страшно. Имаме първокласници, които вече четат на английски. 

Ирина: Езикът се учи в неговата структурна цялост и никога една дума не може да бъде изолирана, защото тя не съществува никъде така, освен в речника. Нито една граматика или пък дума не може да бъде самоцел. Те са само начинът да изразим това, което искаме да кажем. В Гьоте-институт учим чрез конкретни действия – искам да поръчам нещо в ресторанта, значи уча цялата фраза: „Бихте ли ми донесли…“ или „Моля да поръчам…“. Автоматизацията, запомнянето на тези структури допринасят за запомнянето и на думите. Знаете ли колко пъти трябва да бъде срещната една дума, за да бъде запомнена? Преди години се твърдеше, че е 76 пъти. Най-актуалните невродидактически проучвания обаче показват, че думата трябва да бъде употребена 100 пъти, така че тя никога повече да не излезе от главата ти.

Смиляна: Дори в българския език не вадим думата просто така, а по-скоро я включваме в контекста на цялата речева ситуация. Невролозите казват, че за да запомниш нещо, трябва да направиш нови връзки в мозъка си. Не правиш никакви връзки, пишейки механично една дума. Да не говорим за децата, които имат да напишат думата 10 пъти и пишат 10 пъти първата буква, 10 пъти втората и т.н. Виждала съм и два химикала, залепени един за друг, за да пишат наведнъж на два реда. Дори самите деца показват, че това е абсолютно губене на време, и търсят всяка вратичка, за да го заобиколят. 

Често чувам от родители: „Ние едно време, като правихме това в училище – и какво ни е станало?“ Наясно са, че е имало години наред безсмислен труд, например преписването на думи, но факт – какво пък толкова ни е станало на нас и защо да не продължаваме така, както си е било досега…

Ирина: Това ни отне възможността да се научим на критично мислене. А то е много важно.

Ние бяхме научени да преповтаряме, но не и сами да произвеждаме, което дава отражение в цялото ни общество. 

Мария: Преписването на думи и на текстове кара децата да чакат нещо наготово да се случи с тях. Те не са проактивни и този процес ги лишава от развиването на всички мисловни умения, на които всеки един от нас би бил способен, а именно критичното мислене, творческото мислене…

Тези умения са вписани във всички нормативни документи като цели на образованието. Погледнете държавните образователни стандарти.

Мария: Как точно се развива критично мислене с преписване? И още повече – съвременните деца са заобиколени от езика. Деца в IV и V клас владеят английски по-добре от изискваното от тях ниво в училище. Защото те имат много по-обширен достъп до езика посредством медии, хобита, музика, филми. Вече говорим за мултимодалност при ученето на чужди езици. Освен четене, писане, слушане и говорене включваме и гледане на видеа, постери, шрифтове, мемета и всичко останало, което носи смисъл в комуникацията.

Децата комуникират свободно, разбират дори мемета, в които е заложен хумор – те го схващат, това е усвояването, живеенето в езика. Основната цел на ученето на който и да било език всъщност е комуникацията. Тя при преписване не съществува. Познавам петокласници, които си говорят и пишат в чатовете на английски. А в училище им дават да преписват думи. После се чудим откъде идва невниманието в час, говоренето, така дискутираната „лоша дисциплина“. Това често избива в междуличностни конфликти с учителя. Който от своя страна трябва да е емоционално стабилен, за да реагира адекватно.

Смиляна: Правя стъпка назад и си припомням любим цитат, че детето всъщност учи това, което прави. Ако аз преписвам думи, се уча да преписвам думи. Ако гледам как някой решава задачи, се уча да гледам как някой решава задачи. Тук въпросът отново е какво целим с определени упражнения или начин на учене. При нас освен часовете, в които децата учат граматика и правопис, имаме часове с нейтив спийкър, в които децата са свободни да разговарят на различни теми. Там не се обръща толкова внимание на правилната граматика, а се учиш да комуникираш, да разбираш. Ето го и повтарянето на думи, но през изживяването. Граматиката също си идва на мястото с практика. Имаме и специален предмет – сценичен английски. В него децата използват езика в съвсем различна ситуация. Не ограничаваме учителите с конкретен учебник. Моята дъщеря вече трета година има веднъж седмично едно и също домашно по английски – есе от определен брой думи на всякакви теми от живота, които са свързани с възрастта ѝ и с нещата, които я вълнуват. 

Всичко това е много хубаво, но какво става в голяма група, каквито са повечето класове в училищата?

Ирина: Има как да се работи в много големи групи. Има методика и дидактика, която владее голямата група, но пак стигаме до квалификацията на преподавателите, които трябва да знаят как става, с какви форми, с какви методи и тук апелът към университетите, които подготвят тези кадри, е да се ориентират към модерните практики на преподаване. Които, за съжаление, едва сега си пробиват път и не са основна част от университетското образование. Те могат да бъдат придобити алтернативно, след като вече си учил няколко години филология. След това започваш да учиш как всъщност да преподаваш.

Смиляна: Да не забравяме, че в училищната система има страшно много преподаватели, които са специалисти в областта си, но не знаят как да преподават. И това, че са взели една педагогическа квалификация за един семестър и са минали някаква дидактика набързо, не ги прави в никакъв случай добри преподаватели.

Когато търсим диалог с образователната система, много често насреща ни цитират наредби. Коя е наредбата, която забранява по-адекватни образователни действия? Вие правите ли нещо забранено?

Смиляна: Не съм съгласна, че съществуващите наредби налагат крайни ограничения. Че има безсмислици, че има противоречащи си наредби, е безспорно. Има някои спънки от нормативната уредба, но също така бих казала, че през годините много от ограниченията отпаднаха, например тези за разпределението на учебен материал, промяната на норматива часове от седмична на годишна база и т.н. Тоест ако има желание, има как в настоящата нормативна уредба да се правят нещата по смислен начин. Частните училища са доказателството за това.

Според мен проблемът е другаде. Той е в нас, хората. От една страна, имаме онази част от учителите, които са решили, че това е удобна професия, защото си тръгват уж на обяд, и някои действително така правят – влизат в клас, изпяват си урока и си тръгват. Все едно да си спортист, който не тренира, а само се явява на състезания. От друга страна, имаме родители с различни, често дори противоречащи си изисквания и очаквания и вместо да са партньори в образователния процес, създават конфликт, от който страда най-много собственото им дете. Може би защото са загубили доверие в системата – аз не ги упреквам. Моята роля като педагог е не само да подпомагам и развивам децата, а и да създавам доверена връзка с техните родители. И в това се включва непрекъснато да усъвършенствам себе си. А колко по-удобно е да не правиш нищо различно, криейки се зад ограниченията на системата.

Ирина: Давам ви пример с две преподавателки, които работят в общинско училище в по-малък град. От две години те са част от нашите преподаватели в Зелената диплома, с която може да преподаваш в Гьоте институт в цял свят. Преподавателките придобиха такава квалификация и казват: „Прекрасно е, че посещаваме от две години тези стойностни обучения, но абсурдът е, че вече не сме харесвани от колегите. Ние вече знаем как може да бъде и как не е в училище. Искаме да променим например подредбата на масите и столовете в класната стая, но не ни е позволено от директора. Математичката, която след това ще влезе в същата стая, започва да недоволства – тя не иска да има такива островчета, на които да се работи по групи, иска да преподава фронтално.“ Разбирате ли за колко елементарни неща трябва да се водят битки?

Вие идвате от стандартното средно образование в България и сте негови „продукти“. Какво ви направи различни?

Ирина: Знаеш ли колко пъти съм си мислила точно това? Знам как сме учили немски с таблиците, които трябва да бъдат наизустени – винаги таблици, винаги контролни, червени от горе до долу, които демотивират... При мен беше стечение на обстоятелствата, щастлива развръзка в моя живот, че все пак се занимавам с немски, противно на системата, в която съм и от която съм произлязла. Мотивацията е невидимата сила, която те тегли нагоре. Само когато се чувстваш приет, можеш мотивирано да преследваш своите цели, така че не е редно да си казваме: „Ама и ние просто излязохме от тази система.“

Мария:

Не искам да съм продукт на системата. Искам да мога да предоставя на децата алтернатива на това, от което сме излезли.

Когато ние бяхме ученици, за съжаление, нямаше алтернативи. Но след това, когато започнах да се образовам по педагогика, филология, други методи на преподаване и на учене, съм виждала примери, за които да си кажа: „Ето така трябваше да бъде, така е можело да бъде.“ Искам да бъда алтернативата.

Смиляна: Имах късмет с прекрасна начална учителка. След това имах късмета да съм в специализирана паралелка, в която най-важното беше математиката, а аз я обичам. След това имах късмета родителите ми да ме подкрепят и да отида в алтернативно образование, защото завърших художествено училище, в което нещата стоят доста по-различно от стандартната образователна система. Реших да се занимавам с образование, защото си мислех, че е суперяко, понеже моят път е бил такъв.

Моята баба е мечтала да стане учителка, за да дава на децата и да им помага. На мен учителската професия ми е била показвана от тази страна, от смислената страна.

Когато реших да се занимавам с образование и минах през различните му форми, първо започнах в частна занималня, после в държавно училище, където останах 4 години и от което си тръгнах силно огорчена. Тогава си казах, че ако се върна някога в образователната система, няма да е в никакъв случай в държавния сектор, защото искам да имам по-голяма свобода да направя нещата така, както е необходимо. Продължавах да се лутам, докато не създадохме училище, чиято основа беше да видим какво досега не работи и как би трябвало да работи.

Представете си, че сте насаме с образователната система. Можете да ѝ кажете всичко. Какво ще е то?

Ирина: „Научете децата на критично мислене. Задайте рамката в часа. Провокирайте децата, за да могат да мислят, а не да възпроизвеждат каквото учителят е изпял.“

Мария: Аз бих ѝ казала, че ѝ съчувствам за условията, в които е поставена, и се опитвам да я разбера, но тя също да се опита да бъде малко по-кооперативна и да не застава на нож с родители и с частния сектор. 

Смиляна: „Моля те, осъзнай се! Каква ти е целта? Постигаш ли я? Ти можеш повече! Трябват ти само малко желание и смисъл!“