Разговори за смъртта. Какво правим преди и какво правим след загубата

През последните години имам чувството, че всяко лято ми отнема по някого. Хора, с които уж не сме много близки, но загубата им осезаемо стеснява света ми и отнема хоризонти, които никога повече няма да бъдат достъпни. 

Загубата е едно от най-сериозните предизвикателства за психичното здраве. А смъртта е една от най-тежките загуби, пред които може да се изправим. Въпреки това за смъртта у нас се говори рядко, и то най-често от ухо на ухо. Смъртта е страдание, за което в българската (и не само) култура предимно се мълчи. 

Д-р Бояна Петкова е един от хората, които се опитват нежно да пробият тишината. През 2012 г. тя създава Фондация „Макове за Мери“, която работи в подкрепа на семейства, преживели перинатална загуба, а през 2017 г. – „Ида – фондация за палиативни грижи за деца“, която, видно от името ѝ, се застъпва за развитието на палиативните грижи за деца в България. С фондациите си Бояна застава зад издаването на детските книги „Сестра ми Мая от небето“ и „Книга за смъртта“. През 2020 г. става съорганизатор на първото за България Death Cafe – срещи за „разговори около смъртта, живота и всичко помежду им“, които се организират и до днес. През цялото време тя разширява познанията си по темата.

По професия Бояна Петкова е детски лекар. По стечение на обстоятелствата е моя приятелка. Следващите редове са колкото интервю, толкова и група за психологическа взаимопомощ. Група от двама, в която се надявам да се почувствате добре дошли.

През изминалите години имаш поредица от активистки инициативи, свързани с изваждането на смъртта от това табуирано и доста загадъчно поле, в което тя съществува в нашия обществен живот. Това не е пряко следствие от професията ти, откъде идва този интерес?

Караш ме да се замисля какво би казала психоаналитичката ми по този въпрос (смее се). Но се сещам за обяснението, което дава Ървин Ялом. Той не е класически психоаналитик, има екзистенциална насоченост и е един от утвърдените съвременни авторитети по тази тема. В книгата „Да се взреш в слънцето“ Ялом обяснява, че има един тип хора, които не могат да избягат от усещането, или по-скоро от знанието, че всичко е преходно. Че всички неща, които обичаш, ще свършат, всичко е преходно и всички хора са смъртни. И има други хора, на които това им излиза на преден план едва когато се случи нещо по-значимо в живота им, когато преживеят някаква голяма загуба. 

Та, аз съм по-скоро от първия тип хора, без да имам някакво конкретно обяснение защо. 

Какво е усещането ти за мястото на смъртта в нашия общностен живот през всички тези начини, по които ти се занимаваш с темата? Издавала си книги, организираш Deаth Cafe, проучвала си темата както медицински, така и психологически, говорила си по медиите в контекста на тези си дейности – и каква обратна връзка получаваш?

В нашето общество смъртта е, от една страна, много силно ритуализирана – има специални неща, които ние правим, когато някой почине. Тези ритуали впрочем са много различни в различните части на България, общо е придържането към тях. Но те остават в конкретен контекст и конкретен момент. И когато ритуалът свърши, сякаш и нашата възможност да изразяваме чувствата и мислите си за смъртта е свършила. Това, което на мен много ми липсва, е какво правим преди това и какво правим след това.

Понякога смъртта е много неочаквана, внезапна и тогава трудно можем да се подготвим. Но дори при такава смърт ние изпълняваме ритуалите и след тях отново остава дупката, остава пропадането. Друг път смъртта е нещо дългоочаквано, за което обаче пак никой не говори.

Какво е това, което липсва според теб?

Всъщност няма обществен разговор, който да направи темата за смъртта приемлива. Или е много откъслечен. Затова и чрез форма̀та Death Cafe се опитваме да направим така, че темата да присъства ненатрапчиво. Тя да е там и който има нужда, да може да се свърже с нея и да намери хора, които могат да говорят за това. Понякога самите ние, организаторите на Death Cafe, не можем толкова добре да уплътним разговора, но в тези групи винаги има хора, които му дават енергия – дори и ние да не сме активни, той си тръгва самичък. 

Аз те прекъснах, беше започнала да говориш за това какво се случва, когато смъртта не е изненадваща, а е дългоочаквана.

Когато дълго време очакваш една смърт, се случва нещо, което на английски се нарича anticipatory grief, не съм сигурна дали преводът „предварителна скръб“ е коректен на български. Но с понятието наричаме процеса на скърбене, преди всъщност да си преживял истинска загуба. Този процес по някакъв начин ни подготвя, но в същото време остава затворен в нас, ако не бъде изговорен на глас. Така е възможно в един дълъг период – ако има дълго боледуване например – ние да губим човека малко по малко, но да не сме успели истински да осмислим това, защото в нашата култура сме много силно вкопчени в биологичния аспект на живеенето. То се вижда много ясно и в начина, по който практикуваме медицинската професия – докато има жизнени показатели, разговорът за смъртта изобщо не се появява, той е табу.

Основният ми двигател за разговора, който водим в момента, беше именно силното впечатление от начина, по който моят социален балон посрещна една внезапна смърт. Десетки хора изразиха скръбта си в социалните мрежи, но някак не се получи разговор между тях. Сякаш всеки от тях се прощаваше с този, когото всички заедно бяха загубили. Но в самота. Това според теб ефект на социалните мрежи ли е, или някакъв резултат от културата ни на възприемане на смъртта и траура?

От една страна, мисля, че е изцяло феномен на социалните мрежи. От друга страна, тази смърт, за която говориш, засегна и мен. И много мислих за себе си тия дни. Мислих за това защо аз обсесивно чета какво споделят други хора на стената на човек, който не ми е бил близък, но съм имала достатъчно досег с него, за да ми е дал нещо от себе си. И да знам, че следващия път, когато съм с тази общност от хора, всички ние ще усещаме липсата му. Всички ние ще знаем, че това, което този конкретен човек допринасяше за тази общност, е вече дупка, няма го и няма как да бъде заменено – защото никой друг не може да участва по точно този начин в точно тази общност. 

Това важи за всеки човек във всеки контекст – когато някой се загуби за общността си, няма кой друг да заеме неговото място точно по същия начин. А когато смъртта е внезапна и неочаквана, и то на човек, който е в разцвета на силите си, тя е още по-недопустима, някак умът ти не ти позволява да я приемеш, да я обхванеш, да я осмислиш...

Моето обяснение защо хората пишат спомените си и четат спомените на другите в такава ситуация, е, че всъщност през тези истории ние осмисляме как този човек повече никога нищо няма да може да ни даде и ние нищо няма да можем да му дадем. Тези споделяния са някакъв последен опит на скърбящите да дадат нещо от себе си – спомените си. Това разширява връзката на всеки от опечалените с този, който е починал, защото всеки човек има различни истории, различни спомени. Когато си ги споделяме, ние си ги разменяме и си даваме още малко от този човек, когото всички сме изгубили.

Нещо подобно всъщност се случва и през ритуалите за изпращане и възпоминание. Те предполагат близките на починалия да се срещат в определени дни и най-често тези срещи провокират именно такава размяна на спомени – понякога тъжни, друг път дори ведри, колкото и парадоксално да е това. 

Да, така е. Аз не знам дали това е бил изначалният замисъл на тези ритуали, но е факт, че това, което скърбящите най-често правят, е да си разказват живите истории с другия човек и своеобразно си ги подаряват един на друг.

Спомням си сега за последния рожден ден на Марин Бодаков, когото загубихме преди почти три години. Съпругата му Зорница Христова беше помолила приятелите им в социалните мрежи да разкажат своите истории с Марин. И ние цял ден писахме и четохме. Стана един огромен пост и аз всъщност се почувствах по точно този начин – че другите хора ми подаряват своите частици от Марин, а аз им давам моите.

Преди четири години, когато с Марин и Зорница издадохте „Книга за смъртта“, той ми каза в едно интервю, че „българският публичен разговор за смъртта не я припознава и уважава в нейната обичайна форма – от старост, от болест“. Намирам известна горчива ирония, че именно смъртта на Марин е едно ярко опровержение на тази теза. За съжаление, в последните години има и редица други примери за хора, чиято „обичайна“ смърт получава силен отзвук и остава в публичната памет благодарение на богатото им публично наследство. На прима виста се сещам за Боян Петров, Кристиан Таков, Адил Кадъм, Димо Стоянов...

Аз не съм съвсем съгласна с Марин за това. Както споменах в началото на разговора, един от основните съвременни авторитети по темата е Ървин Ялом. Той се позовава на много класически философи, разбира се, но неговата теза по този въпрос е, че един от начините да преодолеем собствения си страх от смъртта и собствената си тревожност е да си дадем сметка за т.нар. вълнови ефект, или ripple effect. Така се наричат концентричните кръгове, които се получават, когато хвърлиш камъче в езеро. 

Та, в контекста на въпроса, Ялом разказва, че един от методите, които използва в работата си, е да помогне на хората да си дадат сметка за този ефект – че някакви неща от себе си ние оставяме в другите. И когато един човек вече го няма, у другите остава да живее по нещо, което той им е дал. Тези неща живеят собствен живот, предават се нататък, развиват се, водят до ново съзидание. И мисля, че когато един човек си отиде, точно това се случва в общностите, изградени около него. Това е много творчески начин да се преживее и преработи и загубата, и усещането за обезсърчаване. 

Звучи много банално, но баналните неща нерядко са станали банални, защото са верни.

Но какво, ако смъртта е наистина „обикновена“, макар и това да звучи цинично? Много от нас ще се разпознаят в примерния разговор, в който възрастен близък иска да ни сподели мислите си за собствената си очаквана смърт, а ние отговаряме с „Не говори така сега“ и отместваме темата... Този страх да проведем такъв разговор ощетява ли ни?

Да, ощетява ни, защото ни лишава от възможност да вземем нещо от този близък и да му дадем нещо. Да осъществим общуване, което в един момент може да се окаже, че е било важно за нас. И това може да е безвъзвратно – да изгубим завинаги спомени или част от родовата история, или просто едно по-интензивно преживяване на отношенията с този човек.

Преодоляването обаче на страховете, които ни пречат да водим тези разговори, също често изисква допълнително усилие или подкрепа. Има ли в България къде да се потърси такава помощ? Освен Death Cafe, за което споменахме, има ли например групи за подкрепа, за взаимопомощ или дори някакви дискусионни формати?

Не мога да претендирам за изчерпателно познаване на възможностите, но ми се струва подходящо тук да отбележа, че Death Cafe е абсолютно отворен формат. Ние нямаме монопол върху него, никой не „притежава правата“ и практически всеки във всяка общност може да организира такива разговори. 

Започнахме по време на пандемията от COVID-19 и до момента имаме над 20 срещи. В България са ми известни и други опити и е много интересно, че всеки има различен профил, теми и фокус. При нас например обичайно средната възраст е около 30 години, защото има млади хора. В Банско преди време беше организирана такава сбирка и средната възраст е била около 60-те. Това е съвсем различна демографска извадка. Една активистка беше организирала среща във феминистки колектив „Kоприва“, където пък средната възраст беше около 20 години. Тези коренно различни групи имат нужда от коренно различен разговор за смъртта.

Извън това има Facebook група „След загубата“. Тя е насочена към родители, изгубили дете, без значение дали бебе, или възрастен човек. 

Това обаче са единични и силно ограничени инициативи. Като цяло у нас липсва развита система, която да оказва психологическа подкрепа в процеса на загуба и траур. А тя липсва, защото липсва осъзнатата нужда от тях.

Като че ли липсва и нагласата да разкажем на някой близък как бихме искали да бъдат уредени земните ни дела, ако умрем неочаквано. И това изглежда не по-малко труден разговор от този за вече преживяната загуба. Имат ли стойност такъв тип разговори за психичното ни здраве?

Мисля, че те имат смисъл много повече за другите, отколкото за човека, който изявява волята си чрез един такъв разговор – защото на него към момента на неговата смърт вероятно ще му е все едно. Но ясното волеизявление приживе освобождава близките от трудни решения и чувство за вина. За живите близки – независимо дали вярват в някаква форма на продължаване на живота след смъртта, или напротив, убедени са, че всичко свършва със смъртта – обикновено е важно по някакъв начин да зачетат волята на починалия. Така, сякаш той все още има чувства, желания и предпочитания.

Това създава много трудни за носене чувства у тях – на безсилие, на вина, защото например не знаем дали починалият ни близък е искал да бъде погребан, или кремиран, а ако изберем кремация – дали е искал прахта му да бъде разпръсната някъде, или да си държим урната вкъщи, на камината... Това усложнява процеса на траур и раздяла и тези въпроси, които, отделени от емоцията, са съвсем практически, всъщност могат напълно да смажат скърбящите близки и да блокират траурния процес. 

От друга страна, тези разговори имат един по-глобален смисъл. Той не е само за конкретния човек или за неговите близки, с които разговаря, а изпълнява задачата да си напомняме, че сме преходни. Човешкият живот е едновременно много устойчив, способен да издържи чудовищни изпитания, и изключително крехък. Този парадокс е много труден за носене, за държане в ума ни, затова повечето хора не живеят с всекидневно съзнание за него. Но да си напомняме понякога за това, да го изкарваме на светло, всъщност ни помага да изостряме съзнанието си за ценността на отношенията, които имаме, да сме по-благодарни, да имаме съзнание за радостта от живота.