На второ четене: „Рифът“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Рифът“ от Едит Уортън

превод от английски Мария Стоева, изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, 2017

Едит Уортън е най-известна с романа си „Невинни години“ (1920), с който става първата жена – носителка на „Пулицър“ за литература. Романът е екранизиран от Мартин Скорсезе през 90-те години на миналия век и в него участва съзвездие от актьори. „Рифът“ предхожда с осем години „Невинни години“, но засяга същата тема – интензивен любовен многоъгълник. Писателката отново използва личния си опит и живот в американското висше общество, за да разкаже пълнокръвно за него като вътрешен човек, а не като далечен наблюдател.

Пътят на Уортън в литературата е дълъг и труден, макар да започва на 15-годишна възраст. Първата ѝ публикация е превод на стихотворението „Какво казват камъните“ на Хайнрих Карл Бругш, за който получава хонорар от 50 долара. Семейството ѝ обаче не е искало името ѝ да се споменава, защото по това време писането не е било подходящо занимание за невръстна светска дама. Затова преводът е публикуван под името на сериозен семеен приятел и най-важното – мъж. По същото време тя пише дълга новела, а на следващата година нейният баща ѝ подарява частно издание на нейни стихотворения и преводи, само за лична употреба. Те остават невидими за читателите.

Уортън публикува официално първия си роман четвърт век по-късно, когато вече е навършила четирийсет. До края на живота си написва петнайсет романа, автобиография, седем новели, много разкази и томове с пътеписи, литературна и културна критика. Номинирана е и три пъти за Нобелова награда за литература.

В писмо до Бърнард Беренсън през ноември 1912 г. Уортън изразява съжаление относно „Рифът“, наричайки го „лоша и мизерна безжизнена буца“. Тези думи потвърждават, че не бива да се вярва особено на самокритичните писатели.

Романът е майсторски. Той е задълбочен в изследването си на ограниченията и опитите за бягство спрямо една консервативна, богата и радваща се на привилегии среда – тази на американската „аристокрация“, живееща (или поне летуваща редовно) във Франция, където се развива действието. Авторката не скрива критиката си спрямо нравите и не спестява нищо в наблюденията на преструвките, докато се опитва да изпише болезнената си истина. Това, което е наистина впечатляващо, е, че тя не осъжда. Иронията ѝ не хапе до кръв. Разсъжденията ѝ са дълбоки, детайлни и всеобхватни, но целта им е да представят картината, а не да унищожат с правота и превъзходство персонажите в нея.

А персонажите са лениви прахосници на върха на социалната стълбица. Те са представени като преситени любители на развлечения. Хора, ледени в безчувствеността си, с която се гордеят, и често с потисната сексуалност, но с маниери и поведение, уповаващи се на традиции и предразсъдъци. Болезнена комбинация.

Много критици поддържат интерпретацията, че в тази книга Уортън пише за себе си и разказва за първата си страстна любов. Това се случва малко преди развода ѝ след почти трийсетгодишен брак. В това тълкуване двата главни женски персонажа в „Рифът“ – зрялата Анна и младата Софи – показват писателката преди и след влюбването ѝ, а Софи е жизненото ѝ алтер его.

Останалите участници в любовния четириъгълник са дипломатът Джордж Дароу, сгоден за вдовицата Анна Лийт, и синът ѝ Оуен, сгоден за Софи Вайнър. Авторката плете паяжината на техните взаимоотношения с изумителна емоционална интелигентност, деликатност и честност. Внимателно, като с микроскоп от фина словесна фантазия, са проследени малки и големи сърдечни чудеса и борби, предателства и компромиси, събирания и раздели. При това с мяра и без да се стига до ненужна мелодрама. Усетът на Уортън за социално наблюдение, анализ и детайл е забележителен. Езикът и стилът, ритъмът на фразата са едва ли не музикални. Нейното писане доставя почти сетивно удоволствие. По страниците има вихър от танцуващи изречения в главозамайваща хореография. Писането е толкова виртуозно, че читателят може да забрави за сюжета и просто да се остави на образите и красотата. Но писателката не го прави.

Тя е внимателна и извежда докрай историята си. Неин главен двигател е сякаш желанието да се открие къде точно е границата между единия човек и другия в дадена интимна връзка и как се разказва и измисля тя. Как се измисля любовта и какво точно е тя. Едни от най-трудните въпроси. Читателят е свидетел на фокусиране и взиране в отделните етапи на влюбването, на първите думи и озарения и на увличането. Вижда се постепенното движение от едно към друго, а не направо към резултата. Усеща се порив на свежа и ентусиазирана литературна магия, обърната към дълбокото в човека.

В тази бяла магия няма обобщения, а пластове и приемане, даже да коства много, да буди отвращение или да принуждава към бягство някого от героите. Водещи в такова писане са нюансът и човещината. Хвърлена е светлина към красиви истории. Но с добронамерен и категоричен хумор е обърнато внимание и на мрака в хората, който често е арогантен, глупав и еснафски и им пречи да разберат сложността на света. Уортън вади на показ тайните на средата си единствено с желание да я подобри. Затова разказва за разточителни и екстравагантни хобита, за „презрението на светския човек към всичко, което можеше да граничи с професия“, или за отношението към „различното като към нещо безнравствено и невъзпитано, а хората, изпитващи чувства, не бяха включвани в списъка на познатите им“.

Забележително е и как даже в най-нажежените любовни пререкания няма агресия. Те не са скандали. Те протичат в разговор и без повишаване на тон. Няма заплахи и шантажиране. Липсва насилие, няма сцени или излишна драма, чупене на чинии или удари под кръста – буквални или метафорични. Има диалог и опит за разбиране. Най-вече в погледа на Уортън.

Съжалявам, че тя не е още по-позната на български. В такива книги човек се чувства като у дома си, а за него тя пише следното:

... дом: място, където можеш да се върнеш, място, в което имаш задължения, придобил си навици, четеш книги, място, където да изживееш живота си до смъртта; една скучна, неуютна къща, чиито недостатъци, повреди и неудобства са ти добре известни, но към която си привързан дотолкова, че след време дори не можеш да мислиш за нея като за нещо отделно от теб самия, без да страдаш така, сякаш си изгубил частица от себе си.

Човек, посегнал към тази книга, няма да изгуби нищо, ако я прочете.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „ЖАР – Жанет Аргирова“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.