Рискованият път

Привет, Нева!

Чета с удоволствие Вашите отговори на читателски писма, макар и някои да ме натъжават.

Възрастен човек съм, минала съм през много теглила, обаче едно съм разбрала: не можеш ли да се радваш на мъничкото, дребното, трудно ще ти е да усетиш хубавото от всекидневието. Когато бях по-млада и още работех (сега съм пенсионерка), влизам в канцеларията, виждам на прозореца цъфналите сенполии и се възторгвам: „Ах, колко сте ми красивички!“ А колежката (бивша учителка), рече вкиснато: „Чудя ти се как можеш да се радваш на такова дребно нещо!“ И си помислих, ала не го казах: „Затова всеки ден се чувстваш нещастна, а аз – никога!“…

Роберто Бенини направи един чудесен филм – „Животът е прекрасен“, – чието действие се развива в ужасните години на Втората световна война и в концлагер! Не мога да не бъда възхитена… Каквото и да става, самият живот сам по себе си е най-великото чудо на света.

Вървя един ден към магазина и мъкна след себе си пазарската количка дълбоко замислена, поради което насмалко да се блъсна в един млад човек. Погледнах го и му се извиних, а той ми се усмихна широко и красиво: „Няма нищо!“. Не рече: „Ей, бабишкел, къде зяпаш!“, а ми се усмихна… Вярвайте, целият ми ден беше хубав и усмихнат.

И въпреки че съм на години, казвам най-искрено: животът е толкова кратък, че трябва да му се наслаждаваме всеки ден – не с пиянство, разгул, мързел, коварство, а с любов и съпричастие към околните, към света.

С почитание,
Нели Сотирова

„О бледни, болни теменуги“ – така завършва Яворов едно свое стихотворение, в което нарича тези цветя още „скромни“, „печални“ и „безнадеждни“. Сетих се за него покрай сенполиите, наричани също „африкански теменужки“… Сетих се и за „… теменуга – не мисли за друга!“ на полудялата Офелия, както и за песничката на страхотния неаполитански джазмен Ренато Карозоне, в която се пее за цветето на гръдта на любимата, но с доза закачлива двусмисленост: „Ах, каква ти е хубава теменужката, каква хубава теменужка имаш, ще ми дадеш ли твоята теменужка?“

Явно едно цвете, мила Нели, може да хвърли различните хора във всякакви посоки – според настройката им, багажа, програмата, нуждите, момента. А може и никак да не им повлияе, може и целият свят да не им повлияе, с все останалите хора и животни в него, и небето с кометите отгоре. Не съм сигурна, че определено настроение е правилно, а друго – не; не знам кое отношение е по-полезно или смислено. Сигурна съм обаче, че на радостта не бива да се пречи. Вашата колежка е присъствала на миг, който е можел да я изпълни с обич или никак да не я докосне, но тя е избрала да го изтълкува със снизхождение, а може би дори и раздразнение. Тя е посегнала на Вашето изживяване и това е едно от онези почти незабележими битови насилия, които като китайска капка причиняват съвсем реални поражения. Роднина на ежедневните дребни цинизми, които хем позьорстват най-посредствено, хем държат да кимаш със сериозно изражение: „Животът не е справедлив. / Няма незаменими хора. / Всички лъжат. / Ако не искаш да си патиш, занижи очакванията си…“

На италиански La vita è bella е просто „Животът е хубав“. „Това изречение е толкова крехко“ – обяснява Роберто Бенини защо го е избрал за заглавие, и ми харесва колко очевидно му се вижда, че крехкото е за обичане. Сещате ли се за порцелана – каква лична смесица от истории има в него: докосването на пръстите, огъня от печенето, старостта на пясъка, бъдещите чирепи. Покрай порцелана трябва да внимаваш, това го прави жив. Покрай радостта също – тя е крехка и трябва да се пази. „Стигнеш ли до една искрица красота, какво значение има откъде си тръгнал? – продължава Бенини. – Ако една история е истинска, но грозна… тя става неистинска…“

Спомняте ли си, когато „Животът е прекрасен“ спечели три Оскара през 1999-та? София Лорен отвори плика, извика „Роберто!“ и Бенини – високоерудиран, дълбокохуманен и безкрайно скромен комик от изчезваща порода – се покатери по креслата, взе стъпалата до подиума със заешки подскоци и в потока си от благодарности и възторг извика стих от Уилям Блейк: He who kisses the joy as it flies / Lives in eternity’s sunrise… („Онзи, който целува прелитащата радост, живее в изгрева на вечността.“)

Скъпа Нели, много Ви благодаря за писмото и искрено се надявам да не Ви натъжа с това, което следва. Вярвам, че както човек не бива да слага пречки пред чуждата радост, така няма право да не опита да ги сложи пред чуждото огорчение. В писмото си споменавате на няколко пъти, че сте „възрастна“, и имам чувството, че от това Ви е дискомфортно. Не знам дали чувството се е натрупало (защото в България който е на години, автоматично минава не във фаза на заслужена самостоятелност, както в цивилизования свят, а в някаква издълбана от „традиции“ и политики ниша на непълноценност, обезправеност и безперспективност), или ви е изненадало (който е свикнал да действа енергично и по свой избор, често се стряска, ако това не му се удава както по-рано, все едно дали по икономически, или физически причини) – ще ми се да Ви кажа, че съжалявам, ако го усещам точно, и че може само да се гордеете със себе си, щом оцелявате като добър човек в място, което не осигурява на възрастните покой и почит.

Но ако ценностите тук са сбъркани, не се включвайте и Вие в грешката, не подхранвайте предразсъдъците със собственото си очакване. Светът ни е пълен не само с нещата, които виждаме и правим, и ни правят, но и с тези, които очакваме. Далеч по-смислено е – ако нямаме сериозни основания за обратното – да очакваме по-доброто. Така ще си прекарваме времето по-приятно и ще даваме шанс на другите да не започват отношения с нас от позиция на виновност. Очаквали сте от младия човек да помисли нещо грубо… но защо? Докато има един, който е възпитан и сърдечен, не е справедливо машинално да го поставяме при кривите.

(И само да вметна тук личната си непоносимост към назоваването на възрастните хора с „баба“ – с доза презрителност – или „дядо“: ако не си на четири или пет годинки, подобна фамилиарност е нелепа и полекичка ни съсипва всичките. Липсата на уважителна дистанция не води до дружелюбна среда, а до потно гъчкане, тип „пиков час“…)

Адът на живите не е нещо, което предстои; ако има такъв, то той е вече тук – адът, който обитаваме всеки ден, който съставляваме, когато сме заедно. Има два начина да не страдаме от него. Първият е по-лесен за мнозина: да приемем ада и да станем част от него до степен да не го виждаме повече. Вторият е рискован и изисква постоянно внимание и учене: да търсим и да умеем да отличаваме кой и какво, насред ада, не е ад, и да правим така, че да пребъде, и да му отваряме място.

Итало Калвино в „Невидимите градове“

Първо за този пасаж от Калвино се сетих, когато получих писмото Ви, и в течение на няколко седмици той ми се струваше единственият точен отговор. Всъщност и в момента е така, като бих добавила само, че „кой и какво“ важи с особена сила за нас самите – да отличаваме какво в собствените ни личности не е ад, и да му отваряме място дори адът да не дава, дори адът да тъче апокалиптични предчувствия и да замита малките радости, безкористните актове на симпатия, търсенето на красотата (по нетърпимостта им към изкуството ще ги познаете).

Не знам дали споменаването на Бенини ме запрати в италианските неща (Италия ми е специалността, паля се лесно), но си мислих и за „Господин Роси търси щастието“ на майстора аниматор Бруно Боцето – даваха го на епизоди по телевизията в ранните ми години, не помня кога. Гледах пълнометражната версия и бях убедена, че ще чуя нещо важно. Ето го. Синьор Роси описва на феята Сигура как си представя щастието, с думите: „Мир и добри хора.“ Това Ви желая. И сила: за да си съхранявате светлината; за да сте щастлива с всичката отговорност, която предполага щастието; за да очаквате от другите и от себе си колкото може повече (с обич и разбиране).

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.