Сборна касетка с песни за сбогом

Мила Нева,

Разделихме се с човек, с когото държахме един на друг. Не е важно какъв ми е бил: важното е, че не сме се предавали, а някак си не можахме да се разберем, разминахме се. Оплетено е, но и да се разплете, вече едва ли ще стане по-добре. Ясно ми е, че след година или пет няма да ми тежи чак толкова. Сега обаче нагарча. И ето какво ми се иска да те питам. Тебе като те удари някоя раздяла, каква музика слушаш – весела, за да ти мине, или тъжна, за да се гмурнеш до долу и да се оттласнеш?

С.

Хей, С., записах ти касетка. Не знам мъж ли си, или жена, не знам приятел, роднина или любим се е изгубил по пътя ти, не знам сърдит(а) ли си, или облекчен(а), озадачен(а) или огорчен(а) зад тези овладени редове, не знам „не сме се предавали“ за предателства ли се отнася, или за онези моменти, в които на човек му се отщява да прощава и да гради. Обаче знам колко са фрустриращи разминаванията, особено когато хората се стараят да ги избегнат, затова ето: седях цяла нощ, прослушах си запасите от песни, които свързвам с края на близостта, и ти направих сборна касетка, както си му е редът – по моя вкус, но за твоето ухо, с пукоти между парче и парче и надпис с флумастер „За С. от Н.“.

За да нарека нещо „раздяла“, трябва да съм го усещала като органична част от живота си, а за да съм го приела толкова навътре, трябва да е било двупосочно и взаимно важно (не вярвам в едноличните изпълнения на програмите за двама и в теориите от типа „във всяка връзка има обичан и обичащ“ – или равнопоставеност, или прав ни път в различни посоки). Невзаимните и неважните отношения не заслужават да ги коментираме, но другите, в моя опит, се разпадат главно по две причини: разочарование или отстиване. И в двата случая се опитвам да се боря (да разбера, да се реванширам, да реагирам), а ако не успея, започвам да си събирам парчетиите. Мъча се да го правя с надежда и хъс, затова ще ти отговоря еднозначно: когато ме хване унинието, искам музиката да е весела, даже буйна.

I got another plan, one that requires me to stand – заради тази фраза от много, ама много богатия списък с искания на Соул Уилямс, която ми харесва да си превеждам като „Имам друг план, такъв, в който оставам на крака“, ще започна именно оттук. В тази песен всичко е бъдеще, нищо че началото ѝ звучи като нападение на хеликоптери, а желанията са изкрещени. Когато човек иска и знае какво, има шанс да го бъде: чуй я внимателно, тя има хубавото качество винаги да казва съществени неща, все едно кой и кога я слуша.

Енергичният бийт най-добре ме събира, така че рапът ми е любимият жанр за сумрачни настроения – възмутен или присмехулен, но винаги боен. Вял рап няма. Или пък твърде абстрактен, релативистично отвеян, примирен или нестъпил здраво на тротоара. Затова след Соул Уилямс идват няколко парчета, които ползвам за първа помощ: ремиксът на White Panda Hell Neva Eva, Push It на Salt-N-Pepa, Paul Revere на Beastie Boys и It’s Like That на Run DMC (това също си заслужава вслушването: „животът е кратък… защо следващия път, когато някой на нещо те учи, не вземеш да се поучиш?“).

Един от химните на съкрушителната раздяла, който не бих записала за нищо на света нито дори от Б-страна, е Ne me quitte pas на белгиеца Жак Брел. За своите 60 години той сигурно е натрупал милион изпълнения на всякакви езици, но аз не понасям нищичко в тона и кахърните увещания на лирическия герой да не го напускат: „позволи ми – моли се той – да стана сянка на твоето куче“. Този стих ужасно ме гложди: ти хубаво искаш да си това, но вярно ли предлагаш на човека, когото обичаш, да участваш в живота му колкото сянка на куче?… Като ще е „не ме оставяй“, да е Don’t Leave Me This Way на The Communards – хем лично, хем жизнерадостно, хем с очакване отсрещната страна да си поеме задълженията по катастрофата („ти подпали огъня в душата ми, сега не виждаш ли – гори неуправляемо“).

Има няколко магнетични песни за сбогуване от испаноезичния свят, които слагам тук със специална уговорка. Много обичам Piensa en mí („Мисли за мен“) на прочутия мексиканец Агустин Лара, която за първи път чух с гласа на Лус Касал във „Високи токчета“ на Алмодовар – малко като мантра: „ако те налегне дълбока мъка, мисли за мен, ако ти се доплаче, мисли за мен…“ Уговорката е заради поантата: „ако пожелаеш да ми отнемеш живота – не го искам, за нищо не ми трябва без теб“ – това ми идва в повече дори за болеро от 1935 година… Друга песен за сбогуване, която стигна върха на своята известност през филм („Да отгледаш гарвани“ на Саура), е Porque te vas („Защото си отиваш“). Текстът ѝ е учудващо интересен за естраден хит от 70-те, но и той прекалява с дозата апокалиптичност: „До стрелките на часовника ще чакат всички часове, останали за изживяване… защото си отиваш.“

Сборната ти касетка не можеше да мине без новичката Death Is Not The End на талантливата Конча Буйка (родителите ѝ са от испаноговореща Екваториална Гвинея, тя е родена на Майорка, а е сред най-добрите фламенко изпълнители…). Тук глас и тромпет щастливо си пасват в разказ за нещастна любов и този парадокс ми действа ободряващо въпреки излишния драматизъм: „смъртта не е краят – краят е да не съм с теб“… С „посланието“ на Me voy (2006) на Хулиета Венегас се отъждествявам далеч повече. Хайде най-сетне главният герой да си отиде и да го изпее: „понеже не съумя да разбереш какво има в сърцето ми и не събра смелост да видиш коя съм, понеже не слушаш каквото е близо до теб, а само шума отвън… няма да плача и да казвам, че не заслужавам това – може и да го заслужавам, обаче не го искам, така че жалко, но чао, сбогувам се с теб и си тръгвам“.

Сърце не ми дава да вкарам тук безотрадната плачливост на Nothing Compares To You или мрачната младежка поза на Love Will Tear Us Apart (любовта пази, не разкъсва – вж. Соломон и жените, които не могат да си поделят детето). Вместо тези двете ще включа No More I Love Yous, и то в оригиналната версия на The Lover Speaks, за по-интересно („доскоро в стаята ми нощем имаше демони: отчаяние, желание, отчаяние – толкова много чудовища“) и The End на Сибиле Байер („животът е кратък, а любовта – стара“). Освен спокойната мъдрост на Байер много ми харесва и историята на тази песен: тя, заедно с другите от единствения ѝ, половинчасов албум, е записана през 70-те на магнетофон вкъщи – нещо като акустичен „дневник“ за лично ползване а ла Емили Дикинсън. Трийсет години по-късно един от синовете на загадъчната германка открива записите и ги публикува за див възторг на такива като нас…

Следващите три парчета са за в случай че ти се иска да си поплачеш, без да се заподозреш в лесна сантименталност: винаги можеш да припишеш сълзите на вълнението си от музиката или думите (и трите го позволяват). „Прегърни ме тази нощ – се казва в Pasión („Страст“) на португалеца Родриго Леао, – дори да не ти се иска, по-добре ме излъжи… тъжен и кратък е животът“. Самбата Preciso me encontrar („Трябва да се намеря“) на Антонио Кандея, изпята от харизматичния Картола, е приложима за всякакви раздели – между партньори, приятели, деца и родители, емигранти и отечества: „пусни ме да си ида, трябва да си вървя… искам да присъствам на изгрева, да видя как извират реките, да чуя птиците да пеят, искам да се родя и да живея… ще се върна, като се намеря“. И накрая – Midnight на Yazoo – песента, която ми въздейства безпощадно всеки път, откакто я чух преди трийсетина години, и в която отговорният за раздялата се опомня и призовава: „научих, че като си играеш с огъня, изгаряш – аз още горя“.

Има две песни от средата на 60-те, които непременно трябваше да са на тази касетка заради бодрото осъзнаване в тях на „разминаването“, както го наричаш ти. „Ние с теб – пеят Stone Poneys в Different Drum – се движим в ритъма на различни барабани… затова прощавай, аз ще си ходя – не виждам смисъл в плакането и тъгуването, и двамата ще живеем по-дълго, ако си без мен“. Не е ли освежаващо? Или It Ain’t Me Babe – макар че е на Нобеловия лауреат за литература Боб Дилан, повече я харесвам в изпълнението на Джони Кеш и Джун Картър: „Върви си от прозореца ми, тръгни си с каквато скорост избереш… ти казваш, че ти трябва човек, който да умре за теб, но аз не съм такъв, не мене търсиш, скъпа моя.“ В случая с Кеш и Картър животът опровергава това, което пеят: двамата стават двойка напук на пречките, работят и живеят заедно и умират в рамките на една и съща година. Много обичам опроверганите невъзможности.

Което ме подсеща за един от най-големите хитове на Уитни Хюстън, I Will Always Love You, част от саундтрака на „Бодигард“ (1992). Не е тайна, че това изстрадано „Винаги ще те обичам“ всъщност се ражда като кънтри песен през 70-те и влиза в саундтрака на чудесния, макар и вече морално остарял филм „Най-хубавият малък бардак в Тексас“ (1982). Там една съдържателка на публичен дом (в ролята – авторката на парчето Доли Партън) го изпява на местния шериф (Бърт Рейнолдс), за да му обясни защо не бива да са заедно… Нещото, което не е особено известно в цялата работа, е, че шерифът не се съгласява, двамата се женят и заживяват в разбирателство. Записвам ти и този стар „сълзоизстисквач“, защото „винаги ще те обичам“ може да е тъжна безсмислица в една доброволна раздяла, но си е съвсем осъществимо обещание, ако бъде избрано друго.

Последната песен – от 1937 г., на Айра и Джордж Гершуин – е едно от най-лъчезарните неща, на които някога съм попадала, и я включвам като пожелание: Let’s Call the Whole Thing Off. В нея Фред Астер и Джинджър Роджърс сравняват колко са различни, разсъждават колко невъзможно изглежда да се споразумеят, замислят се дали да не се откажат един от друг, но тази възможност така ги стряска, че решават „да се откажат от отказването“. Ей така си представям лепилото, което държи някои хора заедно: осмисляне, разговор, смях (и евентуално танц на кънки – отдавна подозирам, че този елемент е задължителен, и си патя главно заради неговата липса).

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.