Здравей, Нева!

От известно време разсъждавам върху феномена „самосаботаж“. Онзи тъничък глас в главата, който изкушаващо те приканва да оставиш належащата работа за следващ момент; гласът, който натрапчиво ти нашепва, че не си способен да свършиш това и онова, че не си достатъчно добър, умен, креативен. Гласът, който в продължение на 10 епизода те залъгва, че „този вече наистина е последен“, само и само да не се захванеш за работа. Гласът, който си самият ти.

Защо според теб на теория мислим, че сме осъзнати и знаем кое е най-добро за нас, кое ще ни осигури прогрес в кариерата, кое ще ни помогне в ученето, кое ще е полезно за здравето ни, ала все не ни стигат силите и волята да впрегнем същото това знание в практическа употреба? Защо себепознанието ни рядко надскача пределите на сухата теория в главата ни? Дали отговорът е толкова прозаичен и е прост човешки мързел? Или може би ни е страх от провал? Или не познаваме достатъчно добре потребностите си и затова саботираме всяка възможност за прогрес?

Чудя се ти сблъсквала ли си се с тази деструктивна склонност да се (само)саботираме, да отлагаме, да се скатаваме и да се оправдаваме? И какъв е начинът за избавление от нея, когато очевидно осъзнаването ѝ не е достатъчно?

Ж.

Нева,

Позволи ми да премина направо на въпроса: откъде черпиш смелост? Смелост да се промениш, смелост да се бориш, да отстояваш себе си, смелост да рискуваш? Вътрешно ли ни е заложено да сме смели (или страхливи), или има външен извор, от който да си я налеем? Все ми се е струвало, че животът ми в по-голямата си част просто ми се случва. Това незадължително винаги е лошо нещо – да се оставиш на течението, да нямаш винаги ясна цел, а просто да се насладиш на пътуването, стига да те удовлетворява и да не е в ущърб на други. От привилегированата позиция на средностатистическа здрава, права личност съм успяла да се насладя на щастливо детство, учене и научаване, любов, порастване, работене, още повече любов.

Обаче! Като започне да те човърка, че е нужна промяна, че заради всичката привилегированост си малко нещо длъжник, а имаш способностите и би могла да намериш ресурсите, къде търсиш последната съставка – смелостта?

Елена

Преди 17–18 години за първи път отидох в Истанбул, който ме впечатли по куп очаквани и неочаквани причини. От онова пътуване обаче най-ясно помня нещо, което спокойно можеше да бъде на всяко друго място и ме порази двойно: веднъж заради самото себе си и втори път – заради силата, с която ми се отрази. Един човек тикаше колело по улицата и си свиркаше. Не знам дали сега ще се разбере правилно, дали въобще ще се разбере, но тогава идвах от страна и от момент, в които никой не си свиркаше. Всички бяха напрегнати да оцеляват, стъписани пред грозната мутра на прекрасния си нов свят; повечето не знаеха кой кой е, включително и за самите себе си. Сега наоколо се виждат и шарени дрехи, и малки общности по любов, и форми на нецинична или непаническа употреба на живота. Тогава такива вече/още нямаше.

(Случвало ли ви се е така нещо, уж несвързано с вас, изведнъж да ви каже в прав текст къде сте, какво ви става и – с малко късмет – защо? Например на кино, в музей или по улицата да попаднете на нещо толкова красиво и добре направено, че внезапно и с болезнена яснота да проумеете, че сте избрали неподходяща професия или че връзката ви е обречена, или че някъде се самозалъгвате? Това – с красотата като лакмус – мен ме е връхлитало нееднократно.)

Сетих се за истанбулския момент, защото ми прави впечатление как от януари, когато започнах да чета първите писма от читатели, в кореспонденцията ни преобладават теми, свързани със страха, угризенията и вината. Не знам дали е, защото сме още далеч от онзи мир, който да ни позволи да си свиркаме по улицата, или защото имаме някакъв културно обусловен вътрешен протокол, съгласно който изключително подобни въпроси изглеждат достойни за споделяне и обсъждане… Знам само, че има нещо, което много ме разчувства и малко ме смущава: сякаш всички, които си говорим тук, макар и в една безкрайно разтурена среда, през цялото време живеем под сянката на някаква непостижима правилност и тя хем ни дава шанс да растем, хем го отнема.

Скъпи Ж. и Елена, здравейте и благодаря. Събрах вашите писма, защото ми се сториха за едно и също: себевъзпитанието и себеуправлението, които почиват на самосъзнанието и самостоятелността. Ж. слага акцента върху това, че понякога действаме срещу собствените си интереси, и се пита защо разбирането на проблема не го решава. Елена разсъждава защо понякога не действаме в свой интерес, и сочи смелостта като липсваща съставка за онова по-смислено поведение, което да ни преведе цели през дните до някакъв по-добър наш и техен вариант… И аз, естествено, си блъскам главата над това, откакто се помня, но мога да дам единствено моя си горе-долу работещ в момента отговор. Самосаботажът чрез действие или бездействие може да има колкото отрицателен, толкова и положителен ефект, но винаги нещо значи. Разбирането на това, което значи, е определящо за адекватния ни живот.

Когато кажа на майка: „Ох, исках нещо да ти кажа, но го забравих“, тя обикновено отговаря: „Значи не е било важно.“ Винаги съм приемала това като добродушна шега, но през последните години все повече ми се струва, че е истина с широко приложение. Искал си нещо да направиш, но не си намерил време? Значи не си искал. Можел си нещо да свършиш в срок, но не си го свършил? Значи не си можел. Не, не мисля, че е добре човек безучастно да гледа какво му идва до главата, а после да го облича в изгодни думи. Казвам просто, че в един живот, в който сме и мислещи, и дейни, и устремени към нещо по-добро за себе си и останалите, не всичко, което ни се вижда, че трябва, е нужно или възможно. А тялото ни и душата го знаят, макар умът да казва друго.

Случвало ми се е да се явя на събеседване за работа и да изпитам облекчение, че не са ме харесали. Случвало ми се е да предпочета да бъда виновна. Или да приема някой да се отнесе недобре с мен, защото моето приемане в момента е било безкрайно по-важно за цялото, отколкото неговото отношение. Гласът, който ми казва, че не съм достатъчно умна или добра, се е оказвал и прав, и крив. Неведнъж е излизало, че дори да има какво да се направи по някой въпрос, въобще не е необходимо то да се прави. Научих, че някои хора не могат да живеят спокойно без елемент на неспокойствие, а за други някаква степен на саморазрушителност е единственият начин да се чувстват личности…

Неизчерпаем извор на нещастие за всички, които искаме да правим нещата целесъобразно и да не пречим на другите (а както рано или късно става ясно, другите – това сме ние), е убеждението, че характерите, нуждите и ситуациите са изчислими в универсални уравнения с чистички цифри без остатък, цвят и възможност за сто различни резултата при едни и същи изходни условия. Не са. Ако сухата теория в главата ни не намира приложение в практиката, значи става повече за абстрактна цел, отколкото за метод. Или просто не става. Ако все не ни стига воля, смелост или ум да си изпълним желанията, то вероятно сме се вкарали в погрешна обвързаност с точно тези желания… Има и още нещо: в себеукротяването се влага огромна енергия, която няма как да стига за всичко, постоянно. Само в Северна Корея дечицата се движат в унисон, а възрастните плачат групово за умрял партиен лидер; само в цирка животните, вместо да се излежават и да ядат през цялото време, скачат през пламтящи обръчи. Всички знаем колко е истина това пълно овладяване и се досещаме колко е приятно.

Ели, не знам дали стъпалото от представата ни за нещо по-добро до неговото осъществяване е смелостта. Имам чувството, че по-често е нуждата – ако я няма в количество, което да те задейства, няма и смелост, и друго. Ж., не знам дали самосаботажът е задължително вреден – струва ми се, че живеем с толкова много придобити наготово представи, че много пъти инстинктивно действаме срещу тях, дори да ги изживяваме като свои. Чакайте обаче да ви попитам това, което питам себе си, защото ми помага. Правили ли сте някога нещо храбро? Нещо от все сърце, без да се пестите? Преборвали ли сте някой път обстоятелствата напук на страха от провал? Променяли ли сте живота си след съзнателно решение? Случвало ли ви се е в определена ситуация да скочите, да хукнете, да изкрещите? Значи може. Каква е разликата между онези моменти и тези, в които се чувствате фрустрирани от недостатъчна дисциплина или ентусиазъм? Там се крият разни важни отговори.

Имам едно любимо танго, в което се пее: „… първо трябва да умееш да страдаш, после да обичаш, после да си тръгваш и накрая да вървиш и да не мислиш…“ В този дух бих казала: първо трябва да се познаваш и да знаеш, че имаш право на света, на грешки, нерешителност и непригодност, после – да правиш трезв разбор на обстоятелствата и да гледаш внимателно какво се случва на другите, после да не си затваряш очите пред изводите (особено тези, които не пасват на предварителните ти идеи) и накрая – да отсееш и да задържиш онова, което върши работа и те удовлетворява. Балансите оттам нататък са подвижни и гъвкави, и спасително различни от „винаги ясната цел“, която звучи повече като наказание, отколкото като привилегия.

Заглавна илюстрация: Цирков афиш от 30-те години на ХХ век

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.