Ще стане ли президентът Радев партийно величие?

„Ето че парламентаризмът пак се провали“, ще каже президентът Румен Радев, ако 50-тият парламент не успее да излъчи редовно правителство. Този рефрен ще бъде повторен многократно от говорителите му, а унилото гражданство, две трети от което игнорира изборите, ще се съгласи с него. 

Политолозите пак ще заговорят за партийния проект на президента, който все така е в люпилнята на „Дондуков“ 2 (макар че такова щраусово яйце трудно може да се скрие). А техният колега Слави Василев, работил и като щатен сътрудник на държавния глава до 2019 г., ще заговори за любимата си президентска република. 

Но наистина ли Румен Радев, преполовил втория си мандат като президент, смята да се заеме с такова епохално дело, срутвайки парламентарната демокрация? За целта тя също трябва да му помогне, ако президентът смята да го направи по демократичен път, т.е. Велико народно събрание да промени държавното устройство.

На първи и втори поглед

На пръв поглед всички предпоставки са налице. Първи е по рейтинг, зад него са всички партийни лидери. Под неговия юмрук се роди политическата сила, свалила ГЕРБ от власт. За последните три години служебните кабинети, назначени от Радев, са управлявали близо 18 месеца, така че държавният глава разполага с дълга кадрова скамейка. Службите продължават да работят с назначените от него шефове. Подбрани от Радев кадри заминаха като посланици. 

И редовното правителство на ПП–ДБ, и служебното на Димитър Главчев запазиха и даже издигнаха негови назначения (като шефа на ДФ „Земеделие“, който за 2024 г. разпределя 3,302 млрд. лв. – Георги Тахов, станал министър на земеделието и храните). А онова, което направи служебното управление на Радев, сключвайки 13-годишната сделка с турската компания „Боташ“ при пълна непрозрачност и неизгодни за България условия, е сравнимо с построяването на „Турски поток“ от кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов. 

Трудно е за вярване, че президентът би напуснал тази зона на комфорт и власт, за да гони несгодите на едно партийно величие на терен със силна конкуренция и неизбежно споделяне на властовия ресурс. До края на втория му мандат има цели две години и половина и едва ли би го прекратил, за да поведе партия. А партия, която не е оглавявана от Радев, не би имала успеха, който всички смятат, че ѝ е предначертан по подразбиране. Независимо от факта, че втория мандат на Радев подкрепиха 1 537 347 души, а само малко повече български граждани гласуваха за седемте партии в 50-тия парламент – 1 880 161.

Радев е смятан за олицетворението на мечтата за „силна ръка“ и стабилност, каквато Борисов вече не е в състояние да осигури поради ред причини, и първата се нарича Пеевски. Но Румен Радев не е политикът, който би повторил модела „Орбан“. Подалият оставка като лидер на „Да, България“ Христо Иванов в интервю за „Дойче Веле“ казва:

По-лошото е, че не можем да знаем кога ще бъде лансиран реалният проект „силна ръка“ и „завой към Орбан“, но вероятно е въпрос на месеци. И още по-лошото – никой не може да знае кога в международен план ще се случи следващият катаклизъм.

Вероятно подобен катаклизъм би ускорил президентския проект, подпомогнат и от усилията на руските хибридчици – а може би не. Въпреки нескритите си амбиции за власт, като човек, издигнал се от низините, Румен Радев е прагматик, преминал и през достатъчно професионални изпитания в кариерата си на военен пилот, за да рискува сигурността на настоящото си положение. А и ще излезе, че хем критикува партиите, хем ще се „смали“ до нивото им в сравнение със сегашната висота на своята надпартийност. Пред очите му е и примерът на президента Георги Първанов (2002–2012), чийто опит за летене на партиен терен след двата мандата в Президентството се оказа провал.

Вазата на Рубин

Известната оптическа илюзия „Вазата на Рубин“ представлява рисунка, в която всеки вижда най-напред или ваза, или два човешки профила. Индивидуалната нагласа при възприемането зависи от личния опит, когнитивните умения, както и от специфичните характеристики на самата илюзия. Същото е и при възприемането на българската политика – едни виждат летящо прасе, захапало тиква, други – злото в Средната земя. И политиката все повече се възприема като меме и все по-малко като политика. 

В този контекст президентът е еманация на държавност и стабилност. А политиката в България се крепи върху неустойчивите конструкции на устни споразумения, „сглобки“ без коалиционен договор, компромиси и (не)способност да се управлява и политическата опозиция, и вътрешнопартийната динамика. Наред с това политиците дават обещания, които не изпълняват, и поставят червени линии, които преминават. 

В политическите битки ПП–ДБ изгубиха най-ценното – моралното си превъзходство, ГЕРБ – способността да сложат ред в хаоса, а БСП изобщо се погуби. Но пък появата на действителен президентски проект може и да ги мобилизира за активна политическа работа сред избирателите и така да има оздравителен ефект върху политическото в България.

Румен Радев не трябва да забравя, че в един момент няма да го подмине въпросът, зададен и на Борисов: Пеевски ли вижда, когато се погледне в огледалото? Проблемът е, че държавата вече се оглежда в Пеевски и не Радев е политикът, който може да счупи огледалото.