Ще съумеем ли да видим важното

Време за доволство, време за недоволство

Няколко дни преди 30-годишния юбилей на българския преход от социалистическа към демократична държава президентът Румен Радев отказа да подпише указа за назначаване на Иван Гешев за главен прокурор. От този момент нататък започна очертаването на поредната разделителна линия.

От едната страна стоят доволните от този ход на президента – действията му бяха убедителни, с кратки, но съществени аргументи както по дефицитите на процедурата, така и относно качествата на безусловния кандидат. От другата страна веднага бе наченато и обществено недоволство: Радев не поиска тълкуване от Конституционния съд за това как следва да постъпи Висшият съдебен съвет (ВСС) в този случай – да прегласува Гешев или да стартира отново конкурс за избор на главен прокурор.

Историята познава и двете линии на поведение – когато през далечната 1998 година президентът Петър Стоянов върна избора на Бойко Рашков за главен прокурор, ВСС стартира нова процедура, в чийто завършек Филчев се оказа печеливш. През 2017 г., когато предходният състав на ВСС избра Георги Чолаков за председател на Върховния административен съд и Радев отказа да го назначи, ВСС прегласува Чолаков без нова процедура. Да припомним, президентът не може да откаже назначаването или освобождаването при повторно направено предложение от Съвета.

Но фокусът отново се измества от това дали Гешев е преодолим и дали Радев има смелостта и ресурса да инициира изменение в Конституцията

именно за промяна в устройството на прокуратурата. Вместо това дискусията тръгва по наклонената права за качествата на Радев вместо по същностния въпрос – за ролята, действията и устройството на прокуратурата през последните 30 години. А за въпросния период прокуратурата е този елемент от глава VI „Съдебна власт“ на Конституцията на Република България, който бе подминат от съществени реформи. Направиха се изменения на текстовете, но те не засегнаха нито статута на главния прокурор, нито правомощията на прокуратурата в цялост.

Възможности и време на реформа

През настоящата седмица на посещение в България бе експертен екип на Комисията за демокрация чрез право на Съвета на Европа, известна като Венецианска комисия. Мисията ѝ е по искане на министъра на правосъдието Данаил Кирилов за съответствие на неговия законопроект относно възможността за разследване и отстраняване на главния прокурор. Нека отбележим – от 2009 г., когато България е осъдена пред Европейския съд по правата на човека по делото „Колеви срещу България“, за държавата възниква задължение да създаде законови и институционални механизми за независимо ефективно разследване на главния прокурор при съмнение за извършено престъпление.

На този етап предложеното от министър Кирилов поставя под общ знаменател председателите на върховните съдилища и главния прокурор. Инициативата е по-скоро опит да бъде свалена със степен надолу защитата на независимостта на съда, тъй като евентуалното започване на разследване на „тримата големи“ следва да става отново от подчинени на главния прокурор.

Така съдиите ще бъдат още по-зависими от прокуратурата, а главният – тотално неприкосновен.

В този контекст, когато реформата бива тласкана в напълно грешна посока от изпълнителната власт в лицето на ГЕРБ и поддръжниците им, е особено важно поне една държавна институция да насочи отговорно темата към аргументираното търсене на решение. А това няма кой друг да бъде, освен президентската институция. От Народното събрание не се чува нищо.

На ход е политиката

От правна страна каквото и да се каже, е вече известно в юридическите среди. Затова настойчиво трябва да се обърнем към политическите въпроси, за жалост.

На първо място, в тази ситуация Радев е сам – приближените до властта (монолитната власт и единство на партии, мафиотски кръгове и медии) започна атаки срещу него. От академичния нафталин са извадени всевъзможни говорители, за да покажат на Радев правия път.

Редно би било естествен поддръжник на тезите му да бъде, на първо място, политическата партия, издигнала кандидатурата му. Ако БСП държи да се манифестира като опозиция в 44-тото Народно събрание и алтернатива на ГЕРБ, сега е моментът. Веднъж вече БСП продаде мача в областта правосъдие – когато се избираше настоящият състав на ВСС. България цяла сега към улица „Позитано“ отново гледа.

Втори поред са извънпарламентарните дребосъци –

вляво, вдясно, антикорупционно говорещите, антикорупционно действащите. Пред тях следва да излезе на преден план не това дали Радев е достатъчно решителен, а дали има среда, в която да разгърне правомощията си, и има ли кой да издигне темата като национално важен въпрос. След което всички участници в тези процеси да представят възгледите си, да видим вижданията и решенията и на лявото, и на дясното.

На този фон ми се струва удобен пас репликата на Борисов от следизборната конференция на ГЕРБ: всички са комунисти, особено обявилите се за демократи. И твърде елементарно би било (за да се покаже на Борисов кой какъв е)

да се стреля по Радев, като по този начин да се отстреля и възможността за реформа на прокуратурата.

Иначе, в зависимост от това дали Радев ще се ограничи само с връщане на избора на Гешев, ще ни стане ясно и той къде точно се позиционира, тъй като това е най-важният ход в целия му мандат. Няколко седмици търпение и нещата ще си дойдат на мястото.

Заглавна снимка: © Светла Енчева