Щъркели

Завърнали се от вкъщи, те пак са
вкъщи. Чернобели скитници, те никога
не са бездомни, дори когато спят
свити по неугледните кьошета
на някое блато или край магистралата;
не пият водка от патронче, за да се стоплят,
защото топлината е тази, която
ги води към целта като термален прицел
за инфрачервено виждане.

Виждаш ли ги, щъркелите, в галактиката им
от слама на върха на уличната лампа? Чуваш ли
как тракат, тракат, тракат
като шевни машини в цеха на любовта?
Какви истории плетат, само те си знаят.

„Виждаш ли ме?“, често ме питаше,
докато лежахме нощем сплели пера
в гнездото ни във Варвара. „Виждаш ли
ме?“, питаше ме пак в София, в Сан Франциско –
другите ни гнезда.

Но едва сега, когато есента е вече тук,
небето е кървавочервено и крушите,
които толкова обичаше, са опадали
по земята, когато щъркелите
са отлетели към другия си дом отвъд
морето, едва сега разпервам
опърпания си глас в тишината
на студения въздух и казвам: Да.
Виждах те. Виждам те.

Димитър Кенаров

Димитър Кенаров е поет и литературен журналист. Неговите литературни репортажи са публикувани в The New Yorker, Esquire, Outside, The Atlantic, The New York Times и др. Кенаров е автор на две стихосбирки: „Пътуване към кухнята“ и „Апокрифни животни“, както и на преводи на произведения на Елизабет Бишъп и Джак Гилбърт. Книгата му с литературна журналистика „Диктатори, трактори и други приключения“ съчетава лични есета с пътеписи.

Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин... добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.