Сирийският въпрос в раздаването на картите между Великите сили

Сирия винаги е оставала някак си „незабелязана“ на фона на останалата част от Близкия изток, като причините за това са много. Най-очевидната от тях е навикът на Великите сили да използват страната като буфер за военните си авантюри през десетилетията, още от времето на древните империи до наши дни. Това е и причината, поради която Сирия е толкова „желана“ от всеки завоевател, който разбира геостратегическото ѝ значение – на юг тя е вход към едни от най-плодородните земи в Близкия изток, а контролът над пристанището ѝ дава възможност и на най-слабия флот да получи директен достъп до Средиземно море. Въпреки древната си история и хилядолетното съжителство на много култури на територията ѝ, страната така и не успява да изгради самостоятелна политическа идентичност, а независимостта ѝ става факт едва след края на Втората световна война, когато арабските държави в региона се превръщат в една от многото арени на сблъсък между САЩ и СССР.

Модерната сирийска държавност и външна политика

Когато Сирия става най-сетне част от ООН през 1945 г., тя все още няма свой покровител сред суперсилите и след кратковременния си политически флирт с Египет тръгва по трудния път на независимостта си. Политическата система на младата нация е сложен компромис от присъствието на мюсюлмани, християни и друзи. Пръв СССР проявява интерес към Сирия, възприемайки я като отправна точка за своя нов политически експеримент – панарабизмът. Това е идеология, която призовава за обединението на всички арабски народи в Близкия изток под знака на социализма в една славна арабска нация, която да се противопостави на американското влияние в региона и на най-близкия съюзник на САЩ – Израел.

Парадоксално, панарабизмът за кратко време се радва на подкрепа дори и от страна на президента Айзенхауер, който вижда в него възможност за частично овладяване на конфликта между Израел и останалите арабски държави. Уви, мечтите на Москва и Вашингтон рухват през 60-те години, когато панарабизмът е в упадък, а апетитите към Сирия са откраднати от Египет, който става първата арабска държава, осмелила се да започне мирен диалог с Израел.

Провалът на панарабизма води до рязко увеличаване на влиянието на движения като „Мюсюлмански братя“, които се стремят към възстановяване на халифата от времето на Османската империя и към пълна ревизия на исляма. Последното е много важно, защото то включва приемане на тълкуванието на някои влиятелни египетски шейхове, виждащи джихада като шести стълб на исляма, а т.нар. „голям джихад“ (ал-джихад ал-акбар) се схваща като неотменимо свързан с „малкия джихад“ (ал-джихад ал-асгар) – свещената война, и като религиозно задължение (фарида), върху което се поставя изключителен акцент.

Тези идеи стават особено популярни сред мюсюлманите в Сирия, но не успяват да спечелят политическа подкрепа в региона в условията на двуполюсна геополитическа надпревара, доминирана от ядрените оръжия и опитите на САЩ и СССР да избегнат Трета световна война. Малко след като планът на Москва да създаде „арабска Югославия“ рухва, остатъците от него дават възможност на партията „Баас“ да установи династична социалистическа диктатура в Сирия, което донякъде тушира набиращия сила политически ислям.

Парадоксалното е, че съществуването на Сирия идеално устройва и САЩ, и СССР, тъй като, въпреки социалистическата формула на властта, династията на Асад няма намерение да разработва ядрено оръжие. Нещо повече, революцията в Иран и заявките на ислямската република, че ще се бори да получи ядрен арсенал, далеч надхвърлят политическите амбиции на сирийците, които се оказват един малък детайл в геополитическата мозайка на региона. На фона на Иран, Афганистан и Ирак, Сирия и Египет попадат в графата на „стабилните държави“, които Москва и Вашингтон могат да използват като балансьори при прокарването на своите геополитически интереси в Близкия изток. А самата династия Асад, от друга страна, няма как да толерира сунитските терористични групировки, защото, за разлика от мнозинството сирийски мюсюлмани, младият Башар Асад и неговото семейство са алавити.

Разривът между Сирия и „големите“

След края на Студената война Сирия тръгва в посока, която все повече започва да я конфронтира с интересите на САЩ в региона. Разпадът на СССР слага край на всяка надежда за възраждане на панарабистката идеология, а терористичните атентати от 11 септември 2001 г. поставят страната пред дилемата дали да подкрепи американския президент Джордж Буш-младши в кръстоносния му поход срещу „Ал-Кайда“. Сложността на този избор се обуславя и от факта, че Сирия е най-дълго присъстващият член в списъка на Държавния департамент на САЩ с държави спонсори на тероризма, тъй като американското правителство от Ислямската революция в Иран насам винаги е приемало Дамаск като сухопътен коридор, по който Техеран доставя оръжия за терористичните мрежи в региона. Тези опасения на САЩ не са безпочвени, защото за доста дълго време алавитският елит в Сирия намира своя естествен съюзник в шиитското русло на аятоласите. В опита си да спаси режима си през 2003–2004 г. Асад сътрудничи последователно на САЩ да разследват ядрата на „Ал-Кайда“ на сирийска територия. В замяна републиканците решават да си затворят очите за нарастващото неодобрение срещу сирийското управление.

Тук е мястото да кажем няколко думи за самата фигура на Башар Асад. Предвид неговото образование и ценз, той определено може да бъде причислен към едни от най-образованите политици в Близкия изток. Ловките му политически маневри и светският му маниер успяват да превърнат Сирия в централизирана политически държава, където политическият ислям не успява да пусне дълбоки корени. Как тогава следва да окачествим управлението му – като диктатура или като някакъв особен тип идеология на Третия свят, която се бори за оцеляване? Отговорът е недвусмислен: Башар Асад се превърна в диктатор и терорист тогава, когато нареди употребата на химическо оръжие срещу собственото си население. Кошмарът продължи цели седем години и беше мълчаливо подминат от много страни членки на Европейския съюз, които виждаха в сирийските бежанци евтина работна ръка. Именно поради тази причина САЩ, Великобритания и Франция не успяха да съберат мнозинство за втора коалиция на желаещите, която да свали Асад още когато той започна репресиите срещу сирийците.

Още големи грешки Башар Асад допусна в края на своето управление. Една от тях беше да се довери на Русия, която му обеща подкрепа срещу ограничено военно присъствие в Сирия. Този крехък баланс можеше да бъде поддържан до момента, в който „Хамас“ не взе решение да удари Израел на 7 октомври. Тук Асад направи и друга грешка – той се довери на Иран и аятоласите, смятайки, че те ще се застъпят за него и ще влязат във война с Израел. По това време недоволството срещу режима на Асад вече достигаше рекордни нива, а израелският премиер Бенямин Нетаняху на няколко пъти предупреди, че едно от условията за траен мир в Близкия изток е пълната демилитаризация на Южна Сирия. Падането на Асад се оказа неизбежно и от любимец на сирийския народ и приемлив за САЩ „светски“ диктатор той се превърна във военнопрестъпник. Съвсем отделен е въпросът, че най-голяма роля за края на режима изигра религиозният кливидж в Сирия между богатото алавитско малцинство начело с Асад и мнозинството бедни сунити в страната, които станаха жертва на политическите амбиции на своя лидер.

„Нова“ Сирия на кръстопът

Когато един диктаторски режим си отиде, логично възниква въпросът защо беше всичко и сега накъде. Новините за Сирия отново не са оптимистични поради няколко основни причини. Първо, исторически факт е, че след Арабската пролет мнозинството от диктаторските режими в Близкия изток и Северна Африка бяха заменени с емирати и халифати. Такава беше съдбата на Либия и Ирак, а Египет остана единственото изключение от това правило заради военното управление на полковник Сиси.

Казано с други думи, бившите диктатури в Близкия изток не подлежат на демократизация и либерализация, защото гражданите им винаги разпознават шариата като алтернатива на диктаторите. Затова и не знаем дали сирийският сценарий няма да се повтори един ден и в Египет, когато властта на Сиси падне. Арабската пролет, с други думи, е един от най-грандиозните провали на Запада, тъй като днес по тези земи властва политическият ислям, а той е в пъти по-опасен от политическите амбиции на хора като Кадафи. Същевременно беше ясно, че не може да се разчита на диктаторите да уважават човешките права, защото и в тяхното съзнание те не значат нищо.

Оптимистичните сценарии за Сирия се свиват и поради факта, че южната ивица от територията ѝ включва земи, исторически принадлежащи на Израел. Лошото е, че точно тези обширни части от Сирия бяха използвани като коридор за иранските оръжия, с които се въоръжават „Хамас“ и „Хизбула“. В този смисъл, за да има траен мир по границата, е необходимо новият политически елит в Сирия да се договори с Израел за поддържането на ограничено военно присъствие в региона, което да отчита както историческите претенции на израелците, така и реалните геополитически възможности за разрешаването на териториалните спорове.

Но най-важно от всичко е да се дадат трайни гаранции на сирийците, че срещу тях няма да бъдат използвани химически оръжия (защото такива в Сирия все още има) и че новата власт, независимо от политическата си формула, няма да осъществява репресии над цивилното население. Единственият гарант за такова обещание може да бъде ООН, която обаче е изключително разделена по въпроса и очевидно не желание да се нагърби с разрешаването му.

Второто важно уточнение е, че за разлика от талибаните в Афганистан, новият лидер на Сирия Ахмад ал-Шараа и неговият най-близък съветник Абдулхамид ал-Ауак имат далеч по-светска биография. Ал-Ауак, който е и автор на новата сирийска Конституция, е преподавал дълги години конституционно право в Турция и е добре запознат със съдбата на Афганистан и Ирак, както и с грешките, които допуснаха Хамид Карзай и иракските управляващи след Саддам Хюсейн. И все пак тези факти не могат да бъдат стабилни аргументи в полза на твърдението, че сценариите от Афганистан и Ирак няма да се повторят в Сирия. В страната все още има американски войски, а бъдещето на руските бази е неясно. 

Същевременно лоялистите на Асад лесно могат да се превърнат в нова версия на талибаните, проповядвайки, че страната е сменила една „благословия“ – руската, с друга – американската. Неясно е и бъдещето на отношенията с Иран – въпрос, който новото правителство в Сирия последователно пренебрегва с аргумента, че приоритет е стабилизацията на страната и премахването на всички остатъци от режима на Асад и че на този етап отношенията с Техеран ще се свеждат единствено до изискване на компенсации от него за хаоса, създаден в Сирия. Опасността надеждите на сирийците да бъдат предадени за пореден път все още не е напълно отминала.

Вместо заключение: кой е големият победител?

Естественият печеливш от станалото в Сирия е Република Турция. Падането на алавитския режим и установяването на стабилно сунитско управление работи за интересите на Ердоган, който вижда в новата Сирия възможност да възстанови влиянието на Анкара по тези земи, загубено след разпада на Османската империя. Неоосманизмът като ключова променлива в доктрината на Ердоган до голяма степен е постигнал целите си на Балканите и сега предстои да се насочи към Близкия изток. Тук той неизбежно ще се сблъска с интересите на Израел, което може да стане причина за нова голяма криза в региона.

Дали Турция ще намери баланса между желанието за сбъдването на неоосманския идеал и отношенията с Израел, зависи от политическата воля на Ердоган, който може да стигне много далеч в амбициите си. Втората държава, която определено няма да е доволна от ставащото, е Кралство Саудитска Арабия, което неведнъж е спорило с Турция в рамките на организацията „Ислямска конференция“ за това кой е неформалният лидер в сунитския ислямски свят. Напрежението между Анкара и Рияд е реалност, която също не бива да се пренебрегва.

Сирийският народ, от друга страна, спечели много с падането на Асад, но не е големият победител в тази битка, защото все още не знаем кой ще влезе в ролята на талибаните – новото правителство или старите лоялисти на Асад. И в двата случая предстои дълъг период на стабилизация, който няма как да приключи без още кръвопролития. Липсата на ясен ангажимент от страна на САЩ или Русия, съчетана с мълчанието на ООН, не вещае скорошна стабилност за региона.

Не се знае и как ще реагира Иран – в един момент той може да реши просто да анексира част от сирийските територии, на което правителството няма как да се противопостави, особено ако иранската гвардия е подкрепяна от поддръжниците на Асад и „Хизбула“. Този сценарий, разбира се, е малко вероятен, докато на територията на страната има американски войски, но те няма да са там дългосрочно, защото не се знае в какво ще прерасне търговската война срещу Китай, поведена от администрацията на Тръмп.

В тези условия единственият надежден съюзник на Сирия остава Турция, и то докато Ердоган все още управлява. След като десетилетия наред страната е част от геополитическите проекти на СССР за панарабизъм и на САЩ за войната срещу терора, днес Дамаск вече е сегмент на турския неоосманизъм. Дали сирийското правителство ще се примири с тази роля, зависи от два фактора: доколко има възможността да се защитава и доколко може да балансира в отношенията си с Турция и Израел. Предвид ограничената му способност да изгради свой отбранителен потенциал, по всяка вероятност ще се наложи то да лавира между регионалните актьори в Близкия изток – тъжна реалност за сирийците, която сега ги връхлита за трети път.