„Слуга на народа“ срещу пропагандата

Не е новина, че в България се провежда целенасочена руска пропаганда. Строго погледнато, след 1989 г. по един или друг начин все сме били в мрежите ѝ, макар официално да сме се разделили с просъветската идеология. „Опаковането“ на енергийната зависимост от Русия като „енергийна независимост“ и на враждебността към НАТО и ЕС като „български национален интерес“ не е от вчера. Ако надникнем по-назад в миналото, ще си дадем сметка, че в значителна степен идентичността на България като модерна национална държава от 1978 г. насам е формирана под силно руско влияние. Западното влияние е преобладаващо немско и логично е ограничено след 1944 г.

Културното влияние включва не просто послания, а и дълбоки светогледни нагласи.

В България например, както и в Русия, е самоочевидно, че езикът и нацията са двете страни на една и съща монета. За нас е умонепостижимо, че хора, чийто роден език е български, биха могли да не се възприемат като българи. Отричането на съществуването на македонския език е по същество отричане на македонската национална идентичност – „езикът ви е български, значи и вие сте българи“. А представителите на собствените ни малцинства, които говорят турски или ромски, не възприемаме като българи. Ала с такава нагласа не можем да си обясним защо австрийците говорят немски, а не са германци, швейцарците имат четири официални езика (и още повече диалекти). Нито защо нидерландският и фламандският се водят различни езици, макар да са по-близки, отколкото са немските диалекти в Берлин и Бавария (без дори да споменаваме швейцарския немски).

Според руската пропаганда една от основните причини за войната в Украйна е, че там има рускоезично население, което е дискриминирано от националистическата украинска власт, а в областите Донецк и Луганск дори е подлагано на „геноцид“. За въпросния геноцид така и няма доказателства. По-важното обаче е, че и на нас ни изглежда естествено, че едно рускоезично население би предпочело да бъде под руска политическа власт. Ето защо

украинският сериал „Слуга на народа“ може да предизвика у нас когнитивен дисонанс.

В „Слуга на народа“ Володимир Зеленски е в ролята на бъдещото си амплоа – президент на Украйна. Комедийният сериал е достъпен в YouTube (на руски език, като част от първия сезон има субтитри и на английски), а отскоро – и в Netflix. Трите му сезона и игралният филм, послужил за основа на втория сезон, са излъчени между 2015 и 2019 г.

Въпреки че може да се възприема и сам по себе си, сериалът има и политически измерения, надхвърлящи телевизионното забавление. След края на първия сезон е основана Партията за решителни промени, около края на втория е преименувана на „Слуга на народа“ и в началото на 2019 г. тя издига кандидатурата на Зеленски за президент. Излъчването на третия сезон пък съвпада с кандидатпрезидентската кампания. Последният епизод е излъчен на 28 март 2019 г. – непосредствено преди първия тур на президентските избори на 31 март.

За какво се разказва в „Слуга на народа“?

Героят на Зеленски се казва Василий Голобородко (на украински – Васил Холобородко, но в сериала се използва руският вариант на името). С фамилията Голобородко се намеква за младостта и неопитността на героя – на български тя може да се преведе като Голобрадов. Голобородко е учител по история, който неочаквано и за самия себе си става президент. Същевременно продължава да обитава едно жилище с родителите, сестра си и дъщеря ѝ. Желанието му да пребори корупцията се сблъсква със системата, в която е почти невъзможно да се намерят независими от олигарсите и неизкушени от корупцията хора. Голобородко назначава на ключови позиции свои бивши съученици и бившата си съпруга, макар хал хабер да си нямат от съответните длъжности. Защото има доверие на тях, а не представителите на продажната политическа класа.

Разбира се, Голобородко не е Зеленски, а сюжетът на сериала не възпроизвежда реални събития, макар да изхожда от реални проблеми в украинското общество. Затова не можем да правим преки паралели между комедийната поредица и живота в Украйна. Доколкото обаче „Слуга на народа“ има и политическа функция, на сериала може да се гледа като на своеобразна предизборна програма. А тя има политически ефект – цели 73,22% от гласувалите на втория тур на президентските избори през 2019 г. подкрепят комика, кандидатирал се за държавен глава. Това са над 13,5 млн. души. Затова чрез него можем да реконструираме

за какво са дали гласа си избирателите на Володимир Зеленски.

На първо място, сериалът е почти изцяло на руски език. (Впрочем вечерното шоу, в което участва Зеленски, преди да стане президент, също е на руски.) На украински се говори рядко – най-вече когато се представят официални изказвания в парламента или телевизионни новини. Но и в репортажите в новините хората говорят на руски. На украински настояват да се говори представителите на паравоенна националистическа група, която е представена карикатурно и като също толкова свързана с олигарсите, колкото са и останалите мейнстрийм политически кръгове.

На второ място, макар снимките на „Слуга на народа“ да започват скоро след анексията на Крим и началото на локалната война в Донбас (района на областите Луганск и Донецк, който проруски сепаратисти се опитват да отделят от Украйна), руската агресия не е тема в сюжетните линии. В същото време Путин е осмиван неколкократно. Още в първата серия се споменава, че той носи часовник Hublot, което звукоподражателно препраща към популярна украинска обида по адрес на руския президент. А когато иска да укроти каращите се помежду си депутати, Голобородко казва „Свалиха Путин!“ и това действа безотказно. Впрочем по-късно в сериала се споменава, че Путин действително е сменен.

На трето място, макар Голобородко да е учител по история, историята му служи като извор на мъдрост и поуки, от който черпи в критични моменти, а не като повод за национална гордост, чрез която да легитимира политическата си роля.

Всички тези особености на сериала са свързани с една водеща политическа идея, която се отстоява и от Володимир Зеленски в качеството му на президент:

Украйна е гражданска, а не етническа нация.

И според Голобородко, и според Зеленски няма значение един украинец какъв език говори и каква религия изповядва. Важно е само украинците да допринасят с каквото могат за развитието на страната си, така че тя да се превърне в място, в което хората да искат да живеят, а не да напускат. Затова в сериала от първостепенно значение е да се прекрати корупцията и да се победят олигарсите. Посланието към украинците е да разчитат на собствените си сили, а не на чужда помощ. Защото, за да уважават Украйна богатите страни и международните институции, тя трябва да покаже, че може да се справи и сама. А това може да стане само ако украинците са обединени.

В края на третия, последен сезон на сериала има един ключов момент. Разпокъсаната на множество дребни държавици Украйна започва да се обединява под ръководството на Голобородко, който най-сетне е успял да пребори корупцията, и хората са започнали да живеят по-добре. Само две области не се връщат в пределите на Украйна поради непоносимост помежду си. Това са проруският Донбас, който иронично носи името СССР (Съюз на свободните самодостатъчни републики), и държавата около Лвов, управлявана от националистите, които настояват да се говори само на украински. В Лвов обаче става сериозна авария и от СССР оказват помощ. Така двете враждуващи страни се сдобряват, което води до окончателното обединение на Украйна.

Ако се беше разиграла сцената, в която украинските националисти помагат на СССР, посланието щеше да е съвсем различно. Епизодът, излъчен непосредствено преди първия тур на президентските избори в Украйна обаче, демонстрира

протегната ръка към проруските избиратели, а не конфронтация и чувство за превъзходство.

Целта на жеста не е реверанс към Русия, нито склонност към компромис за Крим и Донбас, а по-скоро е опит за диалогичност и мирно решаване на конфликтите. На този фон изглеждат още по-цинично официалните руски твърдения как Украйна е нацистка и трябва да бъде „денацифицирана“. Както в много страни, и в Украйна има националисти, като някои от тях са крайнодесни. Нормално е, когато има въоръжени действия срещу териториалната цялост на една страна, националистите да се радикализират и да хванат оръжие, за да я отбраняват. Разбираемо е и ако държавата не се отказва от помощта им в такъв момент. От това не може да се правят изводи за цялостната ѝ ценностна ориентация.

Що се отнася до използването на руския език, то не се ограничава само в сериала и вечерното шоу на Зеленски. Украинският президент и екипът му често говорят на руски. Дори сега, в контекста на инвазията на Русия срещу Украйна. Съветникът на президентската администрация Олексий Арестович, прочул се със своите вдъхващи спокойствие и уравновесеност послания по време на войната, също се обръща към аудиторията си на руски.

Една от интерпретациите за използването на руския език е, че той е разбираем от много по-широка публика. Това не е достатъчно основание да употребяваш езика на агресора. За украинците обаче руският не е просто езикът на нападналата ги държава, а и тяхната лингва франка, макар украинският да е официалният език. След дълги години в пределите на Руската империя, а после – и на Съветския съюз, голяма част от украинците използват руския във всекидневната си комуникация. В страната се говорят и междинни варианти между украински и руски, а предимно на украински се говори в определени райони, особено в западната част на страната. И ако проруските жители на Украйна говорят на руски, от това съвсем не следва, че всеки, който говори руски, смята, че Украйна трябва да е част от Русия. Нито пък има отношение към етническата идентичност. Още по-малко – към националната.

У нас украинският президент е сравняван със Слави Трифонов.

И двамата са комици, и двамата са имали вечерно шоу, и двамата влязоха в политиката. Аналогията обаче е уместна само на повърхността. Съществува принципна разлика както между публичното присъствие на двамата, така и между политическите им приоритети.

Трифонов възприема ролята на водач, тип пророк – говори на народа свише и е недостъпен и за журналистите, и за собствените си избиратели, да не говорим за критиците си. Зеленски, както и Голобородко като негова политическа проекция, е земен и диалогичен. Той не говори като последна инстанция, а се опитва да убеждава всеки, дори враговете си. Трифонов предлага бомбастични популистки нововъведения с неясен практически ефект, като например реформата на избирателната система. За Голобородко най-важното е да се намерят хора, които не крадат, а крадците да бъдат накарани да върнат заграбеното, за да има пари в бюджета. Трифонов се заиграва с национализма, идеализирането на историята и възрожденските песни. За Голобородко, също и за самия Зеленски, както виждаме от изказванията му по време на войната, националната идентичност не е функция на миналото, етноса и езика.

Ето защо Зеленски повече прилича на Кирил Петков, отколкото на Трифонов. Разбира се, няма как да знаем какво би било поведението на Петков в случай на военно нападение над България. И дано не ни се наложи да узнаем. Но Петков, също като Зеленски, смята за първостепенен приоритет борбата с корупцията и спирането на кражбите. По подобен начин се търси диалог между враждуващи фракции, а понякога – за всеобща изненада – дори успява. По същия начин обича да казва „мен не ме е страх“ (а от какво и доколко не го е страх, историята ще покаже). И почти със същата наивност като Василий Голобородко подхожда към сформирането на екипа си, привличайки хора от харвардския си курс в Софийския университет, понеже ги познава.

Сериалът „Слуга на народа“ е наричан „пророчески“

заради това, че Зеленски, изиграл в него президент на Украйна, действително става такъв. Но това е въпрос не на пророчество, а на успешна политическа кампания, уловила и предала по адекватен начин точните послания.

Има обаче моменти от комедийната поредица, които действително могат да се интерпретират като пророчески, макар и да не се случват точно така, както е в телевизионния сценарий. Това важи особено за финалните епизоди, в които Украйна, преди окончателно да тръгне в правилната посока, на практика е престанала да съществува. А Европа е залята от вълна от украински бежанци. Сценаристите на сериала едва ли са си представяли, че това действително ще се случи – и то по толкова брутален начин.

Дано се сбъдне и втората част от пророчеството – Украйна да бъде свободна, обединена и просперираща страна, в която хората искат да живеят.

Заглавна снимка: Фрагмент от плаката на сериала „Слуга на народа“