Слухове, заблуди, постистина, фалшиви новини

В Sapiens Ювал Ноа Харари разглежда социалната езикова теория, че езикът ни е еволюирал, за да се споделя информация за света. И най-важната информация е за самите хора. В началото тя не е била експертна или аналитична, а откровено клюкарска. Взаимното съдействие е ключово за оцеляването ни – както преди, така и сега. Важно е било да се знае какви са взаимоотношенията между хората, кой е честен и кой лъже.

Теорията за клюките може да звучи като шега, но е подкрепена от множество изследвания. Най-вероятно това не е единствената валидна теория, но самата природа и на днешното общуване и медии я подкрепя. Особеното в езика ни, казва Харари, е, че може да предава информация и за неща, които не съществуват. Негативният смисъл на думата клюки се появява едва през XVIII век. Дотогава под това се е разбирало единствено приятелски разговор и свободно общуване.

Групите от хора обаче постепенно нарастват. Вече обхващат не само семейства, села или градове, а огромни общности, държави и империи. За съжаление, с преобладаващо неграмотно и суеверно население и с властваща устна цивилизация. В такава ситуация колективното въображение доразвива всевъзможни слухове и манипулативни клюки.

В книгата си Страхът в западния свят (1978) Жан Делюмо анализира как и защо западният човек се плаши в периода от XIV до XVIII век. Той разказва как не е било възможно, поне що се отнася до прединдустриалната цивилизация, да се тушират слуховете. Както и често произлизащите от тях инциденти и размирици. На фалшивите новини често вярвали на всички обществени равнища. Включително и в ръководните среди.

Преди 40 години Делюмо е бил изключително оптимистичен. Той с убеденост заявява, че властта единствено поради липсата на осведомителни средства (вестници, радио, телевизия) не е туширала напрежението. И не е помагала на истината и мира и на успокоението на колективната тревога чрез своеобразна „лечебница за слухове“, за да се попречи на събирането и самонаелектризирането на тълпата.

Някои от слуховете, подплашили хората навремето, сега ни се струват чиста заблуда. Но даже и днес собствените ни фалшиви новини напомнят (меко казано) небивалици.

Делюмо разказва как манастир е нападнат и опустошен, защото се смята, че е подслонявал еднорък принц. Монасите уж всяка вечер прибирали деца, отрязвали им едната ръка, за да я пробват на въображаемия принц. Принцът също така бил и прокажен и за да се излекува, трябвало да се къпе в чиста детска кръв. Пребили до смърт и продавачи на кукли, защото уж подмамвали децата.

Делюмо цитира и пасаж от „Речник на модерната полиция“ (1823). Там пише, че е „забранено да се сее тревога сред населението чрез фалшиви слухове и лъжливи новини, които да го обезпокоят и уплашат“. Той цитира и думите на Жорж Льофевр от 1932 г., който нарича времето около Френската революция „една гигантска фалшива новина“, в която върлува епидемия от страх. Това е време, в което достатъчно доказателство за убийство на невинни е намирането на „жълти тумбести топчета“ на брега на река. Следователно, заключава Делюмо, един слух се ражда върху основа от безпокойства. Той е резултат от умствена нагласа, подготвена от сбор от заплахи и от натрупването на различни злощастия.

Разпространението на тревожни слухове води до възпаляване на инстинкта за самосъхранение. Масовите фрустрации водят до масови халюцинации.

Слухът е обяснение и води до разтоварване от страха. Слухът успокоява, че има причина и виновник за непоносимата ситуация. Съмненията се отхвърлят и слухът става чиста монета, а не фалшива банкнота. Появяват се и изкупителни жертви. Те са натоварени с всякакви престъпления, пороци и черни замисли. С ликвидирането им общността, но най-вече имащите изгода се пречистват от собствените си мътни намерения. Често хората прехвърлят върху жертвите онова, което не желаят да признаят у себе си. Когато клюките и слуховете се изплъзват от всякакъв критически контрол, те постепенно се раздуват до дяволски кроежи и конспирации. И колкото по-голям е колективният страх, толкова по-склонни са хората да вярват в заговори, а не в здравия разум.

„Получавате ли вестници?“, пита Достоевски в писмо от 1867 г. и продължава: „За Бога, четете ги, днес иначе не може. Но не заради модата, а защото видимата връзка на всички неща, общи и частни, е все по-силна и явна.“ Днес всички четат не само вестници, а какво ли не. Но етиката на комуникацията и обмяната на информация, новини и факти е все по-проблематична. И не е съвсем ясно как да се регулира движението на целия този безкраен и непрекъснато обновяващ се поток. Той е по-скоро потоп. И все повече се стреми не да утоли жажда, а да удави потребителите. Сякаш не желае да образова или информира, а да манипулира, забавлява или да всява страх.

В „Смъртта на експертността“, миналогодишната книга на Том Никълс, се говори за това как не само Америка на Тръмп е обсебена от преклонението към собственото си невежество. Как хора не само на ръководни позиции се гордеят с незнанието си, а го смятат за добродетел. Как глупостта е на власт и агресивно се брани срещу знанието. Не само за Никълс това е опасно явление.

Кризата на авторитетите засяга всякакви теми. От политика, климатични промени и ваксини до кемтрейлс и убеждението, че планетата ни е плоска.

Причината за това масово поведение, тип „ти ли ще ми кажеш на мен“, според Никълс не се крие единствено в традиционния американски антиинтелектуализъм, интернет или тролските грубиянщини в социалните медии. Причината е и в болезнената отворена рана на нарцисизма, толкова характерен за днешната епоха. Всичко е въпрос на мнение, защото живеем в демокрация. Щом някой чувства, че е прав – това е достатъчно доказателство. Невежеството и отказът от знание е само препотвърждаване на автономията и свободата. Това води до смърт на диалога, доверието и фактите. Айзък Азимов казва, че такова състояние на нещата води единствено до заключението, че „моето невежество е толкова добро, колкото твоето знание“. И нито Дънинг, нито Крюгер могат да помогнат.

И все пак какво може да се направи? Никълс казва, че експертите, най-вече тези в университетите и академиите, трябва отново да заговорят не само помежду си, а и в публичното пространство. Не само на собствения си жаргон, а на разбираем език.

По-широкият дебат, естествено, означава и повече търкания и неразбирателства. Но по-добре подновяване на разговора, отколкото бял шум.

За Никълс обикновените хора, каквото и да значи това не само днес, са заети да живеят живота си. Понякога не могат да преценят дали политиците ги лъжат и анкетьорите ги манипулират. Или пък сатириците им се подиграват, защото искат да се бомбардира Аграба (градът на анимационния Аладин). Чуждата глупост не ни прави по-умни. Знаещите (макар и да е сложен въпрос как се определя кой точно е знаещ) имат и задължението да помагат. Знаещите имат отговорността да образоват. Гражданите и гласоподавателите имат отговорността да се учат. Иначе арогантността, цинизмът и егоизмът ще възтържествуват. Ще победят, без да знаят, че така побеждават демокрацията. И свободата.

Заглавна снимка: Frederick Burr Opper