Сляпото петно за фашизма вляво

През изминалите седмици България е в обичайната си за последните години ситуация – в предизборна кампания. И по стар обичай либералнодемократичните избиратели (неточно слагани под общия знаменател „десни“) се карат и люспят, дерейки ризи. Едни не могат да преглътнат родата на кандидата за кмет на София Васил Терзиев. Други (и част от първите) – наличието на кандидат за общински съветник в листата на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“, който преди е бил от ВМРО. А за известния с хомофобските си възгледи бургаски кандидат-кмет Константин Бачийски ДБ така и не постигнаха съгласие с ПП, затова издигнаха собствена кандидатура – на Димитър Найденов.

Обвинения във фашизъм отляво

Въпреки хетерогенността на либералнодемократичните избиратели, въпреки несъгласията и конфликтите помежду им, те биват обвинявани във „фашизъм“ от млади активисти, идентифициращи се като леви. Но не „леви“ като председателката на БСП Корнелия Нинова. Става въпрос за хора с далеч по-демократични убеждения от нея. Те са за равни права на ЛГБТИ+ хората, жените, дискриминираните малцинства, бежанците и са против национализма и расизма. От тези позиции обвиняват не само „десните“, а и „либералите“ и „центристите“, че всъщност не са против „фашистите“ и никога не им се противопоставят.

С тези активисти е практически безпредметно да се спори, защото все се изплъзват. Когато им се посочат античовешките практики през тоталитарния период в България преди 1989 г., например т.нар. Възродителен процес или съдебните дела срещу хомосексуални хора, те казват, че онзи режим всъщност не е бил ляв. В същото време се възмущават от критиките срещу тоталитарния период, определяйки ги като „пещерен антикомунизъм“ и изтъквайки аргументи от типа на този, че по време на социализма жените са получили право на глас наравно с мъжете. 

Отскоро, за да изразят възмущението си, левите активисти използват определението „антикоми“. Втората част на думата идва не от названието на областта Коми в Северозападна Русия, а е умалително за „комунизъм“, дошло през английския език. За тези активисти „Времеубежище“ на Георги Господинов например е „антикоми“ роман.

Предизборната коалиция на БСП и „Атака“, за която не се говори

Младите леви активисти са за Истанбулската конвенция и не одобряват антиджендър патоса на председателката на БСП Корнелия Нинова. Но за разлика от либералните избиратели, не си дерат ризите по време на предизборна кампания, критикувайки Столетницата, а вместо това продължават да обвиняват десните, либералите и центристите във фашизъм. За тях не изглежда да е особен проблем, че зад Ваня Григорова, кандидатката на БСП за кмет на София и оглавяваща листата за Общинския съвет, стои и партията на Волен Сидеров „Атака“.

В сравнение с фашистките послания на „Атака“ и лидера ѝ Волен Сидеров, ВМРО и дори „Възраждане“ направо бледнеят. Самото име на партията идва от вестник „Атака“ – орган на основаната през 1932 г. Националсоциалистическа българска работническа партия. Волен Сидеров е автор на две книги с откровено неонацистки и антисемитски характер – „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на Мамона“ (2004 г.). България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), защото е отказала да види антисемитизма в първата книга.

По останалите теми Сидеров е също толкова дискриминационно настроен, колкото и „фюрерите“ на останалите партии с неонацистки уклон в България. Като кандидат за кмет на София през 2019 г. той обещаваше да забрани „София прайд“. Незабелязването на антиромските му позиции е докарало на България друга присъда от ЕСПЧ. През 2011 г. протест на „Атака“ срещу новините на турски език ескалира до подпалването на софийската джамия „Баня Башъ“ по време на петъчната молитва. Впрочем и заради това България е осъдена от ЕСПЧ.

Генезис на фашистките елементи в БСП

Топлите връзки на БСП с неонацистки (или както левите активисти казват, фашистки) политици и практики съвсем не започват с управлението на Корнелия Нинова, която понякога е обвинявана, че всъщност не е лява, заради връзката между възхода на кариерата ѝ и правителството на Иван Костов. Нинова обаче е начело на БСП от 2016 г., а Сидеров беше „златният пръст“ на подкрепяното от партията правителство на Пламен Орешарски още през 2013 г.

Връзката между БСП и фашизма всъщност е далеч по-дълбока и исторически вкоренена. Тя произтича от самите характеристики на тоталитарната система начело с БКП, от която БСП така и не се е еманципирала. Характеристики, довели до античовешки практики и национализъм, принципно не толкова различни от режима на Хитлер. В България кулминацията на този процес е етническото прочистване на няколкостотин хиляди турци през 80-те години на ХХ век.

Самоидентификацията на социализма като антифашизъм пречи на режима да забележи фашистките/нацистките елементи в самия себе си. Това води не само до безкритичност, типична за диктатурите, а и до дълбоко неразбиране в постсоциалистическите страни на измеренията на режима на Хитлер. Неслучайно крайнодясната германска партия „Алтернатива за Германия“ намира по-широк прием във федералните провинции на бившата ГДР.

Социалистическият антисемитизъм

В страните от бившия Източен блок липсва културата на неприемане на антисемитизма, която е методично възпитавана на Запад след края на Втората световна война. Социалистическото образование представя фашизма по-скоро като радикална форма на капитализма (поради което и избягва термина „националсоциализъм“). За убитите евреи се учи, но на фона на всички числа и жертви за назубряне няколко милиона повече нямат особен смисъл.

В учебниците по история обаче не се учи за антисемитизма в СССР. И тук не става дума за критичното отношение на социалистическия режим към Държавата Израел и слагането на знак за равенство между ционизъм и милитаризъм. През 1952 г. по нареждане на Сталин са екзекутирани 24-ма интелектуалци евреи, което остава в еврейската история като „Нощта на убитите поети“. На следващата година същото се случва с лекари, обвинени в държавна измяна.

И един съветски виц от 80-те

Един евреин отишъл на сбирка на националистическата организация „Память“ („Памет“), понеже чул, че членовете на организацията не харесват сънародниците му, и решил да ги попита защо. Когато разбрали какъв е, те го спукали от бой още преди да си е задал въпроса.

– Но защо? Защо ме биете? – успял да попита накрая той, плюейки кръв.
– Защото вие, евреите, разпънахте Христос! – бил отговорът.

Освен любопитен, евреинът бил и упорит. Решил, че щом вече са го набили, ще може спокойно да си поговори с тях и да ги убеди, че евреите не са лоши хора. Затова пак отишъл. Нахвърлили му се още щом го видели на вратата.

– Вече ме бихте заради Христос. Сега за какво? – попитал той, когато успял да си поеме въздух.
– Ами децата в Палестина?

Във вицовете обикновено има и трети път, така е и в този. Както можете да предположите, евреинът отново отишъл на сбирка на „Память“, отново ял бой и си задал въпроса. Този път отговорът бил:

– Защото вие, евреите, потопихте „Титаник“!
– Разбирам за Христос, разбирам за Палестина, но какво общо имат евреите с „Титаник“? – попитал недоумяващият евреин.
– А името Айсберг да ви говори нещо?

Вицът си е виц, но организацията „Память“ е истинска. Тя възниква в СССР през 1980 г. и въпреки антисемитските и монархистките си елементи така и не е забранена, а членовете ѝ разполагат с доста голяма за онези години свобода на изразяване. Смята се, че е създадена със съдействието на КГБ. Организацията продължава съществуването си чак до 2021 г. Освен антисемитизъм проповядва и православен фундаментализъм и логично е на страната на Русия при окупацията на Крим и Донбас.

„Невидимият“ либерален активизъм

След тази историческа ретроспекция да се върнем там, откъдето започнахме. Твърдящите как либералите и центристите не се противопоставят на фашистите, не забелязват както фашизма вляво, така и противопоставянето му от страна на личности и организации с либерална насоченост.

А либерални хора може да се видят на протестите срещу „Луковмарш“. Правозащитни и други неправителствени организации, както и техните лидери са постоянна мишена от страна на неонацистки групи. Под особен натиск бяха по време на кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.

През 2016 г., в разгара на т.нар. бежанска криза, председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев беше бит в центъра на София. В края на 2014 г. 10 от 11-те членове на сдружението „Маргиналия“ бяха дадени на съд заради отворено писмо, в което Дянко Марков, обявил във Великото народно събрание евреите за „враждебно население“, е наречен „антисемит“. Делото беше прекратено поради липса на престъпление, но после беше съдена лично главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева. В края на 2018 г. съдът окончателно я оправда.

Новото ляво – без политическо представителство, но с наследство

„Нови леви“ в България има поне от 15-ина години. Млади хора, повечето с възможност да учат на Запад, където са попили западняшкото университетско левичарство и са го приложили върху българския постсоциалистически контекст. През всички тези години те страдаха за липсата на истинска лява политическа алтернатива в България. Но така и не създадоха свое политическо представителство. Вместо това заставаха я зад кандидатката на БСП за евродепутат Достена Лаверн, я зад Ваня Григорова, когато се кандидатира за независим евродепутат през 2019 г., я зад Мая Манолова и Татяна Дончева.

Вместо политическо представителство, чиято липса оплакват, „новите леви“, които вече не са толкова нови, създадоха нещо друго. Те успяха да произведат поколение от още по-нови леви, които нямат съзнателни спомени от социализма (повечето са родени след края му). За сметка на това обаче са индоктринирани в прости идеологически схеми, които изповядват с религиозен плам. За тях по дефиниция всичко либерално е неолиберално, което е капитализъм, който пък е фашизъм. И патриархат.

Важността на нюансите

Непрекъснатото взаимно ръфане не се отразява добре в електорален план на и без това рехавия либерален слой. Представителите му се карат не само за кандидатите и листите за местните избори, а в последно време и за войната в Израел. Комай няма тема, по която да имат едно „официално“ мнение, а все се съмняват и търсят нюансите, докато левите ги етикетират като фашисти, а консервативнодесните – като комунисти.

Ала макар от електорална гледна точка това поведение да е контрапродуктивно, то поне е знак за демократичност. Различни позиции може да се отстояват единствено в ситуация на свобода. Затова всеки тоталитаризъм започва от дисциплинирането на мисълта. В наши дни по-важна от опозицията между ляво и дясно е тази между либерално/демократично и авторитарно/недемократично.

Ето защо е крайно време разговорът какво е ляво и какво е дясно, да напусне учебникарските клишета и да се видят сложните преплитания между тях, които клишетата скриват. Но за да се забелязват нюансите, е необходимо да има базисно равнище на самокритичност.