Сто години британски джаз, мултикултурализъм и расизъм

В края на 2019 г. Соуето Кинч издаде шестия си дългосвирещ запис – The Black Peril. Заглавието на албума се превежда като „черната опасност“ и е понятие от колониалната епоха, свързано със страха от смесването на раси и по-конкретно на черната с бялата раса. Подобно на предишните му албуми, The Black Peril е концептуален, политически ангажиран проект. В него 42-годишният чернокож творец, носител на редица престижни музикални награди, разглежда темата за расовото разделение, като се връща 100 години назад във времето.

1919-та е смятана за годината, в която джазът пристига във Великобритания. Оттогава чернокожите музиканти играят ключова роля за развитието му на Острова, като в него привнасят отчетливи елементи на африканската диаспора и трансформират както звученето, така и културното му значение. 1919-та обаче е и годината, в която в пристанищните градове на Обединеното кралство се разразяват расови размирици, чийто отговор от страна на властите не може да бъде определен по друг начин освен като расистки.

Соуето Кинч е не само саксофонист, но и куратор на концерти и фестивали по целия свят, а също и емси (от англ. MC, master of ceremonies – водещ, домакин на събития; от 70-те години на миналия век терминът се свързва и с хип-хоп културата, по-специално с рап музиката, и се отнася за вокалист, който римува върху семпли и миксове на диджеи). Важна подробност от биографията му е това, че е завършил „Оксфорд“, където е учил съвременна история. През 2016 г. той се присъединява към водещите на предаването за съвременна джаз музика Jazz Now по BBC Radio 3, където представя историята на Харлем, карибския джаз и легендарния Джо Хариът. В началото на 2020 г. Кинч получи признание и от Кралската музикална академия, ставайки неин почетен асоцииран член.

Соуето Кинч е пример за извънредно успешна музикална кариера на британската джаз сцена и реализация изобщо. Роден в Лондон и базиран в Бирмингам, корените му са от Ямайка (по майчина линия) и Барбадос (по бащина) – британски колонии от Карибския регион, обявени за независими държави съответно през 1962 г. и 1966 г.

„Лесно е да отбелязваме славните моменти на победа и да пренебрегваме травмата, неравнопоставеността и несправедливостта на войната. Тази година отдавам почитта си на хилядите, които загубиха живота си в размирици след войната. От Таранто до Кингстън, от Чикаго до Кардиф. Войната отприщи силите на солидарността и постави под въпрос естеството на империята, което управляващите елити бяха решени да продължат да поддържат. И днес ние все още живеем с наследството на токсичните идеи за Империя, национализъм и милитаризъм. Лесно е да се каже „никога повече“, без да научим нито един от уроците на миналото“, пише Кинч в своя публикация в Instagram.

Като утвърдил се и оценен от критиката артист (още от 2003-та, когато е номиниран за наградата „Мъркюри“ за дебютния си албум), Кинч съвсем не е някакво изключение, нито е най-успешният или най-разпознаваемият чернокож музикант на новата британска джаз сцена.

Тук е важно да уточним, че днешната джаз сцена на Острова е (определяна като) нова не само поради смяната на поколенията. Тя е много повече нова заради разгръщането ѝ в процъфтяващ културен феномен с все по-значимо присъствие в мейнстрийма и различно от досегашното звучене, което увлича все по-голяма и разнообразна публика. Този нов джаз е еклектичен, не признава жанрови ограничения, взривява сетивата, кара хората да се пристрастяват към енергията и специфичния стил на отделните музиканти. В неговата пулсираща тъкан са вплетени хип-хоп, реге, грайм, афробийт, фюжън, сайкъделик рок, електроника и най-различни етно елементи.

Между Кинч и проправилите си път след него млади представители на карибско-африканската диаспора на британската музикална сцена има редица прилики и приемственост, свързани с техния произход и расово предопределен статус в британското общество. Мултикултурно общество, но в голямата си част настръхнало срещу „пришълците“. Този аспект трудно може да бъде обяснен, без да се обърнем към историята на чернокожите мигранти от карибските колонии на Британската империя, разказана през призмата на развитието на джаза през изминалите 100 години и провежданата (често непоследователна) политика по отношение на гражданските им права.

Въпреки че след „Оксфорд“ Соуето Кинч съсредоточава усилията си върху своята музикална кариера, той не обръща гръб на историята, а тъкмо обратното – задълбочава интереса си в изучаването на британското минало през XX век и се политизира, което намира отражение и в музиката му.

„Не мисля, че бих могъл да бъда по-малко политически ангажиран, особено тази година“, казва Кинч в интервю от началото на 2017-та, обяснявайки концепцията на предишния си албум – Nonagram. „Много от пиесите са създадени между април и юни (2016); „Игра на тронове“ свърши и започна новата „игра на тронове“ – Брекзит, истинският свят, бъдещето… липсата на бъдеще!“

„Вдъхновен, развълнуван и вбесен съм от това колко безсмислици, колко дезинформация има все още. Чета страхотна книга, наречена Parliament Ltd., която по същество обяснява причината за консенсуса от двете страни на Камарата на общините за това, че Джеръми Корбин е зъл по някакъв начин, а системата си е наред. Все по-видно става за мен скъсването на всякаква връзка между балона на политическия елит и случващото се в обществото. Продължават да повтарят как някой е неизбираем или че никога няма да напуснем Европа, или че Доналд Тръмп е просто телевизионна знаменитост, а истината е, че съществува цялата тази друга планета, недоволна от решенията, които ни се предоставят.“

Сред актуалните теми, които го занимават и в чийто контекст разглежда проблема с расизма и дискриминацията спрямо цветнокожите (и по-конкретно чернокожите) британци, са случаят с Андрю Сабиски и депортацията на мигранти от Ямайка. Става дума за вече бившия съветник на „Даунинг Стрийт“ 10 Андрю Сабиски, назначен от търсещия „кандидати, които не се вписват“, Доминик Къмингс. Сабиски се оказа именно такъв – последовател на идеите на евгениката, който лансира възгледа, че чернокожите имат по-нисък среден коефициент на интелигентност, а решение на „проблема“ с „по-нисшите представители“ на човешкия род е дългосрочната принудителна контрацепция. „Даунинг Стрийт“ не взе отношение по случая – министър-председателят Борис Джонсън не се дистанцира публично от позициите на съветника. Под натиска на медиите Сабиски сам обяви в Twitter, че подава оставка.

Темата за депортацията на мигранти от Ямайка не е нова, но има ново развитие, след като на 11 февруари т.г. 17 души бяха качени на чартърен самолет на Министерството на вътрешните работи и депортирани в карибската държава, която отдавна са напуснали и в която не биха се върнали по собствена воля. Част от тях са принудени да се укриват в родината си, защото се страхуват за живота си, проследява случващото се с тях вестник „Гардиън“. Очаква се близо 50 души да последват тази съдба. Това са хора с криминални прояви, което е и причината за принудителното им изселване, само че голяма част от тях са извършили едно-единствено престъпление преди години – например шофиране с превишена скорост или причиняване на телесна повреда.

„Налагането на тази политика върху хора, които живеят във Великобритания, откакто са били деца, или които са извършили еднократни престъпления, свързани с наркотици, е непропорционално и жестоко“, заклейми миграционната политика на британското правителство депутатът Дейвид Лами. Той поставя въпроса в контекста на скандала „Уиндръш“ от 2018 г., когато Министерството на вътрешните работи призна за неправомерното депортиране и задържане на поне 164 чернокожи британски граждани, а вероятно много повече. Най-малко 11 от тях са загинали по улиците на държавите, където са били депортирани.

В тази връзка е изготвен независим доклад по поръчка на министъра на вътрешните работи (наречен „Уроците, научени от Уиндръш“), който трябваше да излезе през 2019 г., но все още не е публикуван официално. След като се е запознал с текста му, Лами твърди, че „правителството на Борис Джонсън пренебрегва собствената си независима оценка, за да може съзнателно и умишлено да не зачита препоръките, направени в доклада“. Всъщност настоящото правителство е поредното, което поддържа подобна линия на целенасочено влошаване на условията за живот в Обединеното кралство на т.нар. „пришълци“. Правната защита на постоянно пребиваващи преселници от държави от Общността на нациите, установили се преди 1973 г., бе гарантирана със специално изключение в Закона за имиграцията и убежището от 1999 г. Тази клауза обаче отпадна при актуализирането на закона през 2014 г.

Поколението Уиндръш

На 23 юни 1948 г. корабът „Империя Уиндръш“ акостира на доковете в Тилбъри с малко над 1000 души на борда, повечето от които идват от Карибските острови. През същата година е гласуван закон, предоставящ статут на британско гражданство на всички субекти, свързани с Обединеното кралство или британска колония. С това е поставено началото на следвоенна миграционна вълна от карибските колонии на Обединеното кралство.

Търсейки по-добър живот, а някои – просто оцеляване, на Острова пристигат хиляди преселници, на които е дадено прозвището „поколението Уиндръш“. Между тях са много музиканти с важен принос за британската джаз сцена. Такъв принос имат и доста други преди тях, пристигнали между двете световни войни въпреки бунтовете от 1919 г. и жестоката дискриминация на всички нива, включително в правораздаването.

По времето, когато „Империя Уиндръш“ акостира в Тилбъри, бибопът прави революция на американската музикална сцена, с което е поставено началото на модерния джаз. Жанрът, възникнал като фолклорна музика с корени в Ню Орлиънс и придобил широка популярност през 20-те и 30-те години на миналия век с теченията суинг и диксиленд, постепенно престава да се възприема просто като музика за забавление и се превръща в изкуство. Тъй като повечето пионери и най-влиятелни представители на този стил са чернокожите американци, появата му проправя пътя на алтернативна американска култура на расовата идентичност.

На Острова първите музиканти, които „внасят“ новия стил, като създават сцена (клуб „Илевън“ в Лондон) за популяризирането му, са бели, но чернокожи музиканти са въвлечени в развитието му от самото начало. Такива са Коулридж Гууд от Ямайка, Лодерик Кейтън от Тринидад и американецът Рей Елингтън, както и едно от големите имена в историята на модерния джаз – ямаецът Джо Хариът. Той е сред първите и най-влиятелни музиканти от тази страна на Океана, които започват да свирят и записват фрийджаз. Хариът изиграва ключова роля за еманципирането на британската джаз сцена от влиянието на американската.

Съгласно Закона за имигрантите от Общността на нациите от 1962 г. децата на поколението Уиндръш автоматично получават статут на постоянно пребиваващи, при условие че разполагат с документи, които удовлетворяват Министерството на вътрешните работи. Сред тези деца са музикантите от Jazz Warriors – многочислен бенд, съставен изключително от чернокожи музиканти, който изпълнява еклектичен джаз с елементи на бибоп, фънк, африкански перкусии и т.н. Той се сформира в средата на 80-те години и е първият подобен след пробилия в края на 40-те Coloured Orchestra. Член на Jazz Warriors e роденият през 1955 г. в семейство на преселници от Ямайка Гари Кросби, без когото днешната британска джаз сцена не би била това, което е.

Подобно на останалите „воини“ от бенда, Кросби произлиза от работническо семейство на преселници от Карибите и още в юношеските си години става последовател на растафари. „Тогава слушахме реге и ходехме по реге клубове, но повече се вълнувахме от политическия аспект на растафари и черната сила“, разказва самият Кросби. Много от музикантите от Jazz Warriors преминават през школата за джаз на колежа Weekend Arts в Северен Лондон и по-специално през ръководените от покойния Иън Кар работилници. Кар е тромпетистът, с когото Хариът записва последния си албум Hum-Dono. Той е шотландец и е бял.

Макар че Jazz Warriors не просъществува дълго и има само един издаден албум, този проект е важен, защото на свой ред няколко от членовете му създават програми за обучение на млади музиканти в неравностойно положение. Кросби ръководи може би най-значимия от тези проекти – Tomorrow’s Warriors („утрешните воини“), през който са преминали всички представени тук музиканти от новата британска джаз сцена, включително Соуето Кинч.

Утрешните воини

Основана през 1991 г. от Гари Кросби и Джанин Айрънс, която е негова спътница в личен и професионален план, организацията е отворена за талантливи младежи от всякакъв произход, като им осигурява безплатно всичко необходимо, за да се научат да свирят джаз – инструменти, репетиционни зали, солидно музикално обучение и възможността да свирят и записват, но и да станат част от една общност.

„Има много други институции, където млади хора могат да получат висше музикално образование, като Кралската музикална академия или „Джуниър Гилдхол“, но Tomorrow’s Warriors предлага обучение безвъзмездно. Много от нас дължим благодарност на Гари Кросби“, споделя тубистът Теон Крос – бивш „воин“ и носител на наградата „Мобо“ за най-добър джазов състав със Sons of Kemet. Последният албум на предвожданата от саксофониста Шабака Хътчинс група e озаглавен Your Queen is a Reptile (2018), а деветте парчета, включени в него, са посветени на чернокожи жени като политическите активистки Анджела Дейвис и Хариет Тъмбан.

„Почти без чужда помощ Гари промени джаза в Лондон просто като ни даде платформа със свободен достъп. При толкова училища и програми, хората, които постигат най-много, са онези, чиито родители могат да си позволят да плащат за допълнителни уроци извън класната стая. Фактът, че това, което Tomorrow’s Warriors могат да предложат, е безплатно и отворено за всеки, премахва тази класовост“, отбелязва Джо Армон-Джоунс – пианист, композитор и продуцент, последовател на легендата Хърби Хенкок. Той е един от основателите на Ezra Collective, които, по собствените им думи, „проправят пътя на новата вълна на британската джаз музика“.

„Срещаш се с хора от всякакъв произход, което е от особено голямо значение в нашата музика поради мултикултурализма на града и различията, привнесени тук от бившите колонии. Феми Колеозо и Ezra Collective внасят нигерийски елемент; в Sons of Kemet има повече карибски стил; а Шийла и Kokoroko интегрират друг вид африкански елемент – ганайски. Аз съм второ поколение имигрант, но много от другите са първо поколение. Всички ние сме все още много свързани музикално с бившите колонии и това влияние се канализира в по-голяма степен през нашите импровизаторски стилове. Всеки от нас е създал свой собствен стил, който привлича хората и те започват да ни подкрепят“, допълва Теон Крос. Той подчертава важността на класическото джазово обучение – скали, стандарти, теория, – което всеки от тях е получил благодарение на Гари Кросби и без което самият той не би могъл да се развие като музикант от такава класа в този жанр.

„Преди това поколение от музиканти изпълнителите нямаха този тип връзка помежду си и я нямаше общността, от която са част днес. Това, че тези млади хора са израснали заедно, е важна част от течението на свързани помежду си хора, което наблюдаваме днес“, смята Адам Моузес. През 2003 г. заедно с Джъстин Макензи (негов партньор в лейбъла Uprock) Моузес поставя началото на движението Jazz Re:freshed. Оттогава насам движението играе важна роля за промяната в отношението и разбирането за джаза в британската (и не само) публика, като го изважда от неговата елитарност и го превръща в музиката, която всички искат да слушат.

А в тази музика, която звучи на все повече големи сцени от двете страни на Океана (достатъчно е да се споменат фестивалите в Гластънбъри и Коачела), има история, има послание за многопластовата идентичност на чернокожите британски музиканти и за силата на джаза да свързва хората. Днес плурализмът в тяхната музика е факт от гледна точка и на артистите, и на публиката. Това, ако се върнем в началото на нашия разказ, все още не означава, че расизмът в обществото и расовата дискриминация в политиката са преодолени или поне изтласкани в периферията. Те все още дори не са отречени по достатъчно категоричен начин като несъвместими с ценностната система в едно съвременно демократично общество от онези, от които зависи в най-голяма степен оздравяването на социалната тъкан.

„Голяма отговорност носи пресата, която систематично подбужда към фанатизъм срещу мигранти, бежанци, мюсюлмани, кандидати за обезщетения и трансхора… Дали Би Би Си не се замисля за своите отговорности в едно общество, в което престъпленията от омраза са се удвоили за период от половин десетилетие?“, коментира Ендрю Стрьолайн от Human Rights Watch, споделяйки статията на Оуен Джоунс от „Гардиън“ със заглавие „Снощи Би Би Си чисто и просто нормализира расизма“.

Може би това „утре“, към което са обърнали поглед Гари Кросби и неговите „воини“, все още не е настъпило. Това ще бъде дълъг процес, в който Tomorrow’s Warriors едва ли биха могли да успеят сами.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на групата The Comet is Coming