Наближаването на местните избори доведе до видимо затишие на данъчния фронт. През 2019 г. случаите на идентифицирани от Института за пазарна икономика увеличения на ключови местни данъци са едва 8, в сравнение с 41 през 2018 г. и над 60 през 2016 и 2017 г. Този феномен се видя ясно още при предходните местни избори през 2015 г., а повторението му през тази година само затвърди впечатлението за страха на местните власти от покачване на данъците в изборни години.

Въпреки многобройните увеличения в размера на ключови местни данъци, довели до ръст на годишните собствени приходи на общините с близо 400 млн. лв. през 2018 г. спрямо 2015 г., общинският дълг не само не намалява, но и нараства с около 200 млн. лв. в рамките на периода. В края на 2018 г. той вече възлиза на над 1,4 млрд. лв., което е с близо 200 млн. повече от края на 2015 г.

Основни промени в данъчната политика на местно ниво от последните избори насам:

  1. От началото на 2017 г. е дължим годишен патентен данък върху таксиметровия превоз на пътници, като на общините беше разрешено да определят размер между 300 и 1000 лв. По-голямата част от общините избраха минималната стойност, но някои от тях (тези, в които има повече таксита, както и курортните общини) не се посвениха да определят по-висок размер – от 690 лв. във Варна и 750 лв. в Пловдив, през 850 лв. в столицата, до 1000 лв. на година в Созопол.
  2. От началото на 2019 г. беше направена и промяна в начина на изчисляване на дължимия годишен данък върху моторните превозни средства чрез въвеждането на модела на екологичното двукомпонентно облагане, което взема предвид не само мощността на един автомобил и годината на производството му, но и екологичната му категория. Фискалният ефект от тези промени все още не може да бъде оценен, но кой знае какво покачване на собствените приходи на общините не се очаква.
  3. Вече от няколко години общините постепенно променят и начина на изчисляване на таксата върху битовите отпадъци. Определянето ѝ на база данъчната оценка на имотите остава в миналото, а бъдещето принадлежи на честотата на събиране, количеството, местонахождението и вида на контейнерите. Колкото и сериозен приходоизточник да е т.нар. „такса смет“ обаче, тя си остава именно това – такса, предназначена за покриването на дадени разходи. В този смисъл от нея не може и не бива да се търсят чисти приходи за общините, които после да бъдат харчени за каквото реши местната власт.

Причините за сегашното състояние на общинските бюджети са много, поради което ще се спрем само някои от тях:

Местните власти в България поначало разполагат с много по-малка част от публичните средства в сравнение с повечето страни в ЕС. Последните сравними данни показват, че те разпределят около 7% от БВП, което е близо два пъти по-ниско от средното ниво за ЕС. Подобно на ситуацията в други държави, особено бившите социалистически страни, голяма част от това разпределение е всъщност счетоводна операция в изпълнение на т.нар. „делегирани дейности“. Това са дейности, които държавата „преотстъпва“ на общините, но и за които предоставя на общините съответния ресурс, обикновено на база предварително ясни разходни стандарти (например годишните разходи за всеки ученик в дадена община).

По-важни са собствените приходи на общините. В огромната си част (над 90% в повечето общини) това са приходи от облагането на движимото и недвижимото имущество на гражданите и фирмите. По-малко фискално значение имат данъци като споменатия вече данък върху таксиметровите превози, данъкът за търговия на дребно и туристическият данък. Поради протичащите у нас демографски процеси голяма част от общините всяка година губят част от своята данъчна база, било то поради намаляване на населението – и съответно на броя на МПС-тата или търговските обекти например, – или влошаването на неговата възрастова структура (което има същите, макар и по-слабо изразени косвени ефекти).

Липсата на достатъчно собствени приходи означава, че всякакви по-сериозни (а на места дори и базови) инвестиционни намерения зависят от достъпа до европейски средства и/или благосклонността на текущия състав на Министерския съвет. Всякакви местни политики (включително управлението на общинския дълг) са силно затруднени, което до голяма степен обезсмисля и демократичния процес на местно ниво. В европейската практика най-широко разпространеният начин за заобикалянето на тези проблеми е споделянето на част от постъпленията от преки данъци с общините. Характеристиките на родната икономическа и данъчна среда подсказват, че най-добрият начин това да стане у нас е през данъка върху доходите на физическите лица. Това е не само единственият данък, постъпленията от който не спаднаха дори по време на последната криза (тоест дава възможност за средносрочно и дългосрочно планиране), но е и данъкът, който е в най-тясна връзка със социалните и икономическите процеси на една територия.

В страната има 72 общини, които не отговарят на първоначалния критерий за създаване на община – население над 6000 души. Не е изненадващо, че повечето от този тип общини са изключително немощни както във финансово, така и в административно отношение. Липсата на административен капацитет например спъва дори кандидатстването по различни европейски програми (или води до незадоволителни резултати от реализирането на спечелени проекти, които не успяват качествено да променят средата). В допълнение, необходимостта от осигуряване на съфинансиране на част от европейските проекти означава, че заради липсата на достатъчно собствени средства немалка част от общините теглят заеми, чието покриване се оказва сериозен проблем.

Въведеният през 2016 г. механизъм за финансово оздравяване на общините на практика провокира голяма част от увеличенията на местните данъци, които видяхме през последните няколко години. За да получат безлихвени заеми от държавата, оздравителните планове на много общини включиха както мерки за повишаване на събираемостта, така и стъпки към по-високи данъци, а често и двете. По същество обаче той не реши проблемите в приходната част на местните бюджети (липсата на собствени средства), а се опитва да адресира част от последствията (дефицити и нарастващи дългове), вменявайки вината за състоянието на местните финанси на самите общини вместо на структурата на приходите им.

Лесно решение за всички тези проблеми няма. Дори забравената от поредица правителства децентрализация все пак да се осъществи в най-чистата си форма – преотстъпване на част от постъпленията от данъка върху доходите на физическите лица, – една значителна част от общините ще продължи да страда от сериозни затруднения. Това важи особено за най-малките от тях, където, поради малкия брой данъкоплатци, ръстът на собствените приходи няма да е достатъчен, за да доведе до реална социално-икономическа промяна. Думите „административно-териториална реформа“ звучат стряскащо, но намаляването на броя на общините може да се окаже не просто логичен, а направо задължителен ход за правителството, което ще получи в пощата резултатите от предстоящото преброяване на населението през 2021 г.

Какво да очакваме

Ако тенденцията от последните 7-8 години се запази, може да очакваме нови неприятни данъчни изненади на местно ниво през 2020 г. Въпреки че всеки от местните данъци си има установени със закон минимални и максимални нива, в рамките на които общините са свободни да лавират, огромната част от тях все още са далеч от максимално допустимите стойности. Натискът за обслужване на натрупаните в миналото дългове, свиването на данъчната база и императивите на механизма за финансово оздравяване на общините са достатъчно силни, за да накарат много от тях да продължат с увеличенията. Това няма да има кой знае какъв ефект върху общата финансова стабилност на общините, нито пък върху техните стимули да работят за създаването на добра бизнес среда и привличането на инвестиции.

Заглавна снимка: Карта на общините в България от Wikipedia

Явор Алексиев

Явор Алексиев

Икономически анализатор, основател и главен редактор на „Инфограф“. Предпочита данните пред теорията, самотната графика пред поредния абзац. Вярва, че има време за всичко, стига приоритетите на човек да са ясни. И че истинското изкуство се ражда в полупразни зали.