Мила Нева,

Винаги съм носила огромен чувал страхове, които изскачат откъде ли не, надничат от ъгълчетата на очите ми, шепнат в ухото ми, карат ме да кихам, когато аха-аха да взема нещо и – хоп! – как хубаво ме спасява кихавицата… Мислиш ли, че има начин човек да събере страховете си в кибритена кутийка и не да ги отхвърли, отричайки ги, ами някак да ги опитоми?

Лора

Здравей, Нева.

Страх ме е.

На 30 години съм. Не знам какво правих през последните 10, не мога да обясня. Отвън някой би казал, че съм учила, пътувала, живяла, била. Не мога да отрека, но аз си спомням как беше отвътре: учих и пътувах, но не си спомням какво научих, не живях и не бях там, все някъде другаде бях, все притеснена, все стараеща се да поддържам всички възможни врати отворени, за да не се налага да взема решение.

Нева, страх ме е.

Че усещам себе си и света прекалено или че съвсем не достигам дълбочина, себепознание. Страх ме е, че само поправям и мисля това повърхностното, външното (какво уча, в коя страна живея), а не механизма, причините. Страх ме е, че не се изправям пред себе си честно. Търся си работа, такава истинска, за първи път – и ме е страх, че нищо не мога и не знам. Страх ме е, че ще намеря работа и че няма да намеря, всяка крачка е страшна, стоя парализирана.

Ето моя списък на страховете (в произволен ред):
– страх от големия заем
– страх да не успея да си намеря работа
– страх да успея да си намеря работа и да не мога да я върша
– страх да успея да си намеря работа, да мога да я върша, но да не я харесвам
– страх за сегашни и бъдещи болести
– страх от стареене и болка
– страх, че не се грижа за себе си
– страх, че не знам как да се грижа за себе си
– страх, че не съм добра партньорка, добра приятелка, дъщеря, сестра, студентка
– страх, че ще изгубя всички
– страх, че никога няма да се справя с тези страхове
– страх, че никога няма да съм усетила спокойствие без страх
– страх, че няма да имам семейство
– страх, че ще имам семейство
– страх, че не мога да се справя с живота си, да понеса неговата тежест, бил той щастлив, тъжен, добър, лош
– страх, че не мога да удържа себе си
– страх, че не мога да простя на себе си
– страх, че не мога да разбера себе си
– страх, че не мога да променя себе си
– страх, че не живея

Страх
че
не
съм

Жива

П.П. Забравих да задам въпрос…

Лора, Жива!

Когато бях малка, ме беше страх да не стана онази жена – всички сме я виждали, – която върви по улицата с пола, прищипана под ластика над задника и оголила всичко, дето би трябвало е скрито. Сега понякога изпитвам желание сама да си прищипя полата и да направя един тегел по „Витошка“ ей така, за да видя какво ще стане. Две неща искам да ви кажа с това: първо, че страховете се преодоляват, и второ, че когато човек преодолее някой и друг страх, си отваря време за любопитни открития.

Страхът хем пази лозето, хем изяжда душата и както повечето важни неща зависи от дозата и формулировката. В курортите през последните години туристи си играят на балконинг („забавление“, при което прескачаш от един висок хотелски балкон на друг) – някои падат и се парализират или умират. Това безстрашно ли е? Не, малоумно е, както много други неща, които се „продават“ като храбри и изискват потискането на страха в името на напълно безсмислена цел на висока цена. Раздаването на безплатни прегръдки по улицата например може да изглежда не по-малко безцелно, само дето е автентично смело в сравнение: изисква преодоляване на ненужни свенливости, излага на опасност от присмех или неразбиране, но вкарва доза симпатия в ежедневието и напомня на прегръщаните и на прегръщащите, че всички сме топли, свои и оразмерими с едно обятие (и че „погледнат отблизо, никой не е нормален“, както с любов отбелязва Каетано Велозо). Крайната сметка е в полза на всички.

Знаеш ли къде започва щастието? Там, където свършва страхът.

Хюс Кайер, „Книгата на всички неща“

Като дете беше невъзможно да ме накарат да се приближа до непознат и да го попитам нещо (колко струва това, къде се намира онова). И до ден днешен, като понеча да задам въпрос на пресконференция, да речем, ми се случва да се скова в мълчалив ужас (ами ако загубя времето на човека отпред с жалко фъфлене?). Факт е обаче, че с годините заговарянето на непознати постепенно се превърна в един от най-сигурните и най-радостните ми източници на новини, промяна и основания за доволство да съм човек. И сега не просто се принуждавам да надам глас и да участвам в разговора на света, но и ми идва спонтанно. Обаче с парашут няма да скоча. За какво ми е да преодолявам страха си от високо, като отношенията ми с високото са крайно ограничени? Какъв е смисълът да правя нещо? А какво ще ми коства? Да се отговаря честно на тези въпроси, струва ми се, е начинът да се дозира и формулира страхът в здрави рамки. После трябва действие. Лора, ти казваш, че побояването в последната секунда те спасява именно от действието, тоест от посягането, от решаването, от вземането на исканото. Чувстваш се по-комфортно в онова, което наричаш страх, но продължаваш да искаш другото, от което те е спасил. Има нещо озадачаващо: ако си в равновесно положение на искането и неискането, защо не се опиташ да прецениш кое защо ти е важно, и да вземеш решение? Най-много да сбъркаш. Хубавото в живота е, че след едно добро обмисляне, изключително малко грешки не са поправими. Още по-хубавото е, че след доброто обмисляне дори грешката остава в опита като собствен избор, тоест като потвърждение на личността, не като нейно опровержение, каквото може да е колебливото ни насам, ни натам

Ако всички страхове можеха да се сведат до един, той вероятно би бил страхът от несъществуване – такова, каквото го описва Жива. Не смърт, а живот, в който съзнанието или интуицията постоянно ни информират, че не сме това, за което се мислим; това, което ни се иска да сме; това, което можем да бъдем. Че не сме достатъчни, важни, единствени. Че хем ни има, хем ни няма. Понякога си мисля, че извънмерният страх е бариерата, която се изпречва между нас и живота, на който сме способни и от който се нуждаем. А понякога – че е параванът, зад който се крием от себе си, и яснотата, че не ни бива за друго или че не ни се полагат усилия. Истината вероятно е някъде по средата и пълна с отсенки както винаги. Но истината е добър отговор на страховете, нея търсете. Вземи страха от големия заем, Жива, и виж: онова, за което ти трябва, наистина ли си заслужава обвързването? Има ли алтернативи? Ако работата се закучи, колко точно лошо ще е да не можеш да го изплатиш? И прочее, и прочее. Измеримо е и регулируемо, и земно, и обозримо. Повечето неща са такива.

Инвестицията на природата в човека е твърде голяма, за да го остави тя без защита – вярно, не са ни се паднали най-острите нокти или най-силните челюсти, но пък на нас е бил отреден най-големият мозък.

Гавин де Бекър, „Дарбата да се страхуваш“

Страхът би следвало да е временно състояние – сигнал, че нещо те грози и е време да се замислиш как да се справиш с него. В този смисъл той е добро – шанс да не бъдеш унищожен буквално или символично. Когато стане извънмерен обаче, автоимунен, когато неговата временност се превърне в начин на живот, човек не може да си намери място и страда залудо. Страх ме е да съм добра (защото рано или късно ще ме наранят), страх ме е и да съм лоша (защото рано или късно някого ще нараня) – това е нещо като мантра на отказа от живот. Затова имаме ум, принципи и опит – за да разсъдим кога какво да сме и с кого. Ако пък не се усетим овреме, винаги имаме марж за поправка. Така или иначе в хода на живота някого ще нараним и някой ще ни нарани, да се страхуваме от неизбежното е откровена загуба на време. И е загуба на време не толкова защото се посвещаваме с часове на премилането на нещо обречено, а защото тези часове са нещастни. Страх ме е да имам семейство и ме е страх да нямам семейство – то е, като да се страхуваш, че ще вали или няма да вали, без да отчиташ стотиците варианти на неизбежността да е едното или другото и стотиците варианти да ти е добре, ако останеш суха или се намокриш. Каквото и да пробваш, най-много да не успееш. Което въобще не значи, че няма да си добре, да си намясто, да си ти.

Да не успееш е чудесно лекарство срещу страха, защото го връща в понятните човешки рамки, извън които сме склонни да го изкарваме. Само че трябва да го тълкуваш като част от нормалността, не като трагедия. Нормално е човек да се спъва, да натиска погрешното копче, да се блъска в стъклени врати, да си изтървава филията на килима (и тя да пада откъм намазаното); нормално е да боледува, да губи близките си, да губи части от тялото си, да умира. Животът без тези неща е невъзможен. Неприятното и нежеланото, конфузното и нетърпимото са дадености, с които трябва да се оправяме: колкото по-спокойно и по-творчески, толкова по-добре. В конкретността си те нерядко са избежими, но на теория са абсолютно гарантирани, така че теоретичните страхове са само начин да си вредим допълнително. Лимоните – на лимонада, както направи Бионсе от изневерите на Джей Зи (да си беше сменила и ключалките, най-добре, но нищо – ще пострада още някоя и друга година и ще изкара още един красиво-бесен албум).

И здравите, и болните,
бездейните и волните,
все краят ги зове:
бездруго ще се мре.

Стефано Ланди, „Пасакалия на живота“

Страх ме е да не наскърбя добър човек. Страх ме е от хора без самоуважение и без милост. Страх ме е да не се окажа безсилна пред страданието и недоумяваща пред онова, което плаче за разбиране. Страх ме е да не чуя и видя нещо, което ужасно не харесвам, у някого, когото ужасно харесвам. Ако трябва да изредя страховете, които все още ме държат в определена степен, това са. Отървах се от сума други. Всеки път – за добро. Всеки път след обмисляне, след съизмерване с реалността и чрез действие и съдействие. Ако съдбата обича смелите, то страхът обича уплашените. Не казвам, че трябва героично да се носим през дните, намерили епични причини да съществуваме, и да оставяме огнени дири. Казвам, че колкото повече страхове отсеем като излишни – каквито са, – толкова по-приятно ще живеем. Приятното е ужасно важно. (И да не би да е това, Жива? Да си се движила по представата си за правилно, без да отчиташ приятното?)

Онзи ден си препрочетох триковете на Мария Донева против тревожност и към нейните бих искала да добавя още няколко – дано свършат работа на някого. Да редактирам Уикипедия (разсейване чрез нещо смислено). Да уча език (подрежда, после носи ползи). Да свърша нещо нерутинно и за някого нужно (веднъж се писах доброволка за разходка с незрящ непознат в парка… по пътя се загубих и въобще не стигнах до уреченото място – още хем ме е срам, хем ми е смешно, което е по-добре, отколкото да си бях седяла унила вкъщи). Да демитологизирам ужасите си чрез изкарването им на дневна светлина в разговор с приятел (много успешно се смаляват до прозаични размери, а и приятелите дават учудващо добри съвети). Да мисля за космоса или за друга внушителна далечина („Когато вече не издържате, правете като мен: мислете си за свободните слонове, препускащи през Африка, за стотиците и стотици прекрасни животни, на които нищо не може да се опре“, по Ромен Гари). Да не каня лошите мисли (неслучайно във всички уважаващи себе си истории за вампири кръвопиецът не може да влезе, без преди това изрично да си го поканил). Да не забравям прозорците (понякога най-доброто решение е парадоксално: когато всички врати на ума водят към плашеща мисъл, прозорците най-вероятно гледат другаде, така че прекрачвам оттам).

Дерзайте!

Заглавна снимка: Irina

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.