Странни работи

Една сутрин, на път за работа, докато прекосявах моста, свързващ централната част на града с квартала, където живея, видях човек на средна възраст, който беше решил да се хвърли. Беше прескочил парапета и гледаше надолу. Пред мен вървеше друга жена, която също го видя. Изтичахме и го издърпахме обратно на тротоара, хванахме го под ръка и го заведохме до най-близката улица. Каза ни, че се казва Джон, но не беше разговорлив, по-скоро беше смутен и объркан. Питахме го дали иска да се обадим някъде за помощ. Отказа и се разделихме. С другата жена продължихме в мълчание, навярно обладани от шока. На раздяла продумахме, че май е трябвало да потърсим полиция или бърза помощ. Осем месеца след тази случка от кметството отпуснаха пари за високи решетъчни огради на същия мост.

Това е най-странното ми преживяване. Кое е твоето?

Тони

Преди години превеждах „Убийства в Оксфорд“, детективски роман от аржентински математик. Отношенията ми с книгата бяха двойно нетипични: нито я бях избрала и предложила аз, нито следвах обичайния си „протокол“ с нея. Съвсем нарочно не исках първо да я прочета, както е редно, и чак тогава да се захвана с превода – реших да направя първата чернова глава по глава, без да знам какво следва, за да запазя евентуалния привкус на почуда и несигурност в текста (виждаше ми се подходящо за криминале с много неизвестни). За да избегна надникването напред, защипвах страниците с щипки, така че пред мен да е отворено само „настоящето“.

В един момент – действието вече е напреднало и е ясно, че убийствата са серийни – един оркестър се подготвя за концерт, по време на който главният герой подозира, че ще бъде извършено престъпление. След като приключих главата с репетициите и преди да отщипя следващата, изпитах силна нужда от класическа музика. Докато превеждам, никога не слушам музика, защото ми нарушава ритъма на текста, затова си дадох почивка и се зарових сред купищата дискове, които си бях донесла от магистърското учене в Мадрид и от които за година-две не бях сколасала да изслушам дори малка част. Порових, порових и си харесах „Пролет в Апалачите“ на Арон Копланд – изобщо не го познавах, дискът беше още опакован. Музиката се оказа великолепна, бодра: заредих се и пак седнах да превеждам. Когато отщипах новата глава, се оказа, че романовият оркестър ще свири Арон Копланд. Не, той никак не се споменава преди този момент. Не, не бях отгръщала напред. И не, нямам обяснение.

Тони, благодаря за темата за странното: имам чувството, че ако нещо описва човека най-добре, то е точно удивлението му пред непонятното. Толкова показателно за характера и за моментното състояние на душата, и за местната култура, и за всеобщото положение е какво, кога и как ни е странно. А то може да е какво ли не. Всички сме „странници в странна земя“. Границите на разбирането са единственото временно очертание на света ни, но понеже странното рано или късно ни докосва, ето че имаме неясна връзка и с останалото, с външното и необятното. И това може да е колкото плашещо, толкова и обнадеждаващо…

Една от най-ефикасните стратегии на изкуството (и не само) е остранението – да представиш нещо обикновено по изненадващ начин, така че да накараш отсрещната страна да го възприеме извън закостенелите си представи, затова и потърсих колаж за илюстрация на този текст. Един от синонимите на „странен“ е „чужд“, затова и потърсих приятелите си с молба да разкажат „най-странното нещо в живота си“ (без да уточнявам земно или неземно, събитие или наблюдение, дребно или едро): приятелският опит е единственият чужд, който е и свой, и всичко е добре дошло.

Получих всякакви отговори. Един приятел си спомняше как през 90-те пътувал през китайските села и народът клякал да му гледа косматите европейски крака и си умирал от смях. Друг приятел се сети как като малък ходил с приятели да гори гума на двора на затворена детска градина – изведнъж видели от тъмното да ги гледа бледото лице на непозната и търтили да бягат, преди да се замислят, че тя най-вероятно е пребледняла от страх. Трети приятел описа като „пристъпване в друга вселена“ наситената атмосфера в някогашния концлагер Заксенхаузен. Четвърти каза: „Не знам за какво ми е тази диплома по философия, щом най-необяснимо ми е защо пътниците скачат като погнати след кацането на самолета, втурват се към багажните ленти и после ги съзерцават по половин час, все едно се оглеждат за рак в реката…“

Следва „букет“ от истории от много страни и толкова хляб за размисъл, че ми е странно защо не ме засища, а ми отваря апетит за още: ако прочетете това и ви хрумне някой ваш момент на необяснимост и смут, пратете ми го, да си поговорим.

Когато бяхме малки, но вече не живеехме в къщата, където бяхме родени, нашите я продадоха. По-малкият ми брат си беше запазил ключовете и веднъж ме нави да се върнем там. Къщата стоеше залостена вече цяла година, без никой да се нанесе в нея или да я събори, за да построи блок – така се правеше по онова време в онзи квартал. Отключихме. Без мебелите къщата изглеждаше по-малка.

Поехме към дъното, откъдето се влизаше в градината. По пътя дотам видяхме, че между плочите на пода расте трева! Прозорците на хола и трапезарията бяха почти изпълнени с растителност. Опитахме се да отворим вратата към градината и не успяхме – на мястото ѝ беше избуяла джунгла. Дърветата бяха подивели, чакълът не се виждаше между бурените, които бяха завзели и цветните алеи. Само за година без нас къщата и дворът се бяха преобразили до неузнаваемост.

Е.С.

Странно, в смисъл на необичайно и магично, бе яденето на халюциногенен кактус пейоте на една церемония с шаман уичол в местността Амекамека. Ужасно е на вкус, изповръщах си червата. И в същото време всичко стана петизмерно, всичко оживя по зашеметяващ начин, всичко заговори и се „точкува“ ситно: както украшенията, които везат уичолите от микроскопичните мъниста чакира. Тъкмо едни такива носех на ушите си, сама си ги бях правила, от прости по-прости. Огънят ми заговори и ми ги поиска. Ама аз, нали съм си балкански инат: „Що пък да ти ги дам? Я си гледай работата, мои са си!“ Стиснах се като запечено дупе и не му ги дадох. До ден днешен колегите и приятели мезоамериканисти се чудят и се маят, и ми се смеят: „Най-свещеното, огънят, да ти проговори, да ти поиска нещо толкова дребно, а ти да му откажеш…“ No comment.

Р.Д.

Когато бях на 17, загубих съзнание и съм паднал от много високо. Като се освестих, се видях закачен на някаква стоманена пръчка, щръкнала от стената под терасата: беше се нанизала през джоба ми и висях с главата надолу от нея, невредим. Ако бях вярващ, в този момент щях да видя пръста на Бог (но аз не съм, знаеш).

П.А.

С жена ми отидохме на гости у най-близките си приятели, чийто прекрасен апартамент е в Монтклеър, Ню Джърси. Друга приятелка беше вече там със своето семейство – познавах я от редакцията, но не бях се срещал със семейството ѝ. Когато пристигнахме, поздравихме нашите приятели, техния син, новата ни приятелка, нейното момче и момичето ѝ. Готвихме, пийнахме, хапнахме, разприказвахме се… Ама много. Недоволствахме от работата, от политиката.

И по едно време, ей така, ни в клин, ни в ръкав, осъзнах нещо. Тази жена има само момиче, не и момче. Едно дете. „Ха – помислих си, – странна работа. Почти съм сигурен, че видях и момче…“, но естествено, нищо не казах. След час-два решихме, че ни е време да се прибираме, и си тръгнахме. В автобуса към къщи жена ми каза: „Сигурно ще ти прозвучи шантаво, обаче аз отначало останах с впечатление, че тази жена има две деца.“ Аз се ококорих: „И момче, нали?“, а тя извика: „Да! На влизане ми се видя, че я е гушнало за крака!“ Явно съм добил много шашнат вид, защото се спогледахме и се разсмяхме… ама някак смутено.

Ние не вярваме в призраци или свръхестествени явления. Няколко седмици по-рано бяхме разбрали, че съпругата ми е бременна с първото ни дете, и заключихме, че и двамата сме проектирали мисълта си за нашия син в онази приятелска атмосфера. Въпреки това всеки път, когато се сетя за онзи момент, си изкарвам акъла (току-що казах на жена ми, че пиша за него, и тя възкликна: „Ужас!“). Може пък тогава да е станал някакъв бъг в Матрицата.

Ш.Г.В.

Аз съм от Босна, така че, разбира се, най-странното нещо, което се случи на мен и на всички, беше войната. Дори когато стана очевидно, че сме във война, хората не можеха да повярват, че се случва на тях. Коментарите бяха: няма да продължи повече от седмица, най-много месец… А после изведнъж всички свикнаха и заживяха „нормално“, сякаш все във военни времена са живели. След четири години войната свърши и хората страшно се въодушевиха за мира и живота, който се очакваше да настане. Но 24 години по-късно така и не получихме „обещаното от мира“. Сега вече никой не мисли, че нещо може да се подобри… Най-странното за мен е как хората свикват с всичко. И колко лесно загиват мечтите им.

Л.К.

Когато бях на 12, отидох с нашите на гости на баба и дядо. У тях заварихме една бабина приятелка (баба беше човек на изкуството, пленен в тяло на прилична домакиня – не мисля, че живееше особено щастлив живот, но много ни обичаше и се опитваше да си намери пътя). Никога не я бях срещала преди и така и не я срещнах повече. Когато си тръгнахме, тя взе асансьора с нас и понеже баба и дядо живееха на 13-тия етаж, спускането не беше бързо. Жената ме гледа, гледа втренчено, после сложи ръка на рамото ми и много настойчиво каза: „Ти си дух от Изтока и си дошла да помогнеш на това семейство да се развие духовно.“ За щастие, след секунда вратата се отвори и учтиво се сбогувахме.

С нашите се посмяхме на станалото и с течение на времето то се превърна в семейна шега. След около три години моите родители ми съобщиха, че биологичният ми баща е всъщност техният близък приятел Дани Арменеца. Още пет години по-късно бях в страшна дупка. Най-добрата ми приятелка ме посъветва да си разтоваря душата от тази тайна и да кажа на брат си, сестра си, баба и дядо. Твърде е дълго за разказване всичко, което се случи през уикенда, когато се прибрах специално с тази цел. Едно от нещата беше, че накарах майка ми, любимата снаха, да разкаже на баба и дядо, че се е омъжила за сина им бременна от друг, та аз не съм свързана кръвно с тях. Дядо каза: „Ти си ни внучка, какво значение има всичко останало?“ Баба каза: „Ще сляза до долу да купя нещо сладичко – и готово.“ И двамата не са вече сред живите, но безусловната любов, която ми дадоха, до ден днешен е най-голямото ми богатство. А възрастната госпожа от асансьора май излезе права.

С.В.

Есенно време. Жребичко е безлюдно. Вятърът е отвял листа и хора. В един двор се мярка човек, поздравяваме го, а той ни кани да се отбием при него. Загледах го и на вид ми се видя малко страшен – брадясал, с раздърпана, стара, безцветна фланела и препасан с голям ръждив нож на кръста. Тоя нож…

В крайна сметка на връщане по пътеката решихме да му се обадим. Посрещна ни с по чаша крушов нектар, правен от него, и ни покани по тесните стълбички нагоре в къщата си, където онемях!

От пода до тавана беше затрупано с книги. Книги имаше в малкото коридорче, което от тях сега беше още по-тясно, в стаята му, навсякъде. Вместо стени – книги. Стари, пожълтели. В ъгъла на коридорчето единствената естествена светлина влизаше от малко четвъртито прозорче, колкото да покаже пътя към стаята. А в нея единствената вещ беше малко бюро с настолна лампа и още много книги, вестници и други издания. Оказа се, че цял живот е бил журналист във вестника, издаван в близкия окръжен град, а последните години – и учител по литература. Говореше малко и не каза почти нищо за себе си, освен че следващата седмица му предстои тежка операция и се притеснява. Радваше се на нашето случайно присъствие, както и ние.

Повече не го видяхме. Отиде си и оттогава не мога да намеря и къщата му, но ясно го виждам – как свети бялата му коса между книгите.

Е.С.

Когато чух, че третото ми дете ще е момче, се разплаках. Въобще не знаех, че съм искала още едно момиче. Разбрах това в момента, в който се разплаках.

А.П.

За 15-тия си рожден ден получих анонимна телеграма, която гласеше: „Искам само да ти кажа, да ти съобщя и да ти телеграфирам, че те обичам.“ Всички заподозрени бяха разподозрени и така и не научих от кого е.

Баща ми беше починал преди по-малко от година.

А.Т.

Като се замисля, едно от малкото неща в живота, които ми се виждат истински странни, е някой да ме мрази от все сърце, а аз да нямам и представа защо.

Случвало ми се е само веднъж в крайна форма. Когато бях на 21, отидох за една година във Флорида, за да работя в „Дисни Уърлд“, Орландо. Не бях сам – имаше много други млади хора от Германия и всички работехме в Германския павилион в „Епкът Сентър“, който тогава беше най-новият увеселителен парк на Дисни. Част от „Епкът“ беше „Витрина на света“, която представяше в миниатюра различни страни: за по-автентично истински германци работеха в Германския павилион, истински французи – във Френския, китайци – в Китайския и прочее. Повечето живеехме в един жилищен комплекс наблизо; аз – с още едно момче и две момичета от Мюнхен и Дюселдорф.

Недълго след като се нанесох, взех да забелязвам, че съквартирантката ми от Мюнхен е все по-нападателна към мен. Недоумявах защо: до този момент не бяхме имали спречквания, не се бях отнасял с нея непочтено или нахално, не бях говорил зад гърба ѝ… Случвало се е да не ме харесват, но винаги съм виждал защо. Тогава обаче се чудех: да не би да я вбесява дикцията ми, походката, дрехите? Нещата постепенно така загрубяха, че спряхме и да разговаряме.

Сега си давам сметка, че е трябвало да попитам директно какво има, но на 21 бях просто смазан и напуснах. Точно преди да се изнеса, съквартирантката от Дюселдорф ме предупреди, че моята мразителка искала да излъжат, че нося отговорност за някакви работи, та да се наложи да ги платя. Едно оскубване на раздяла. Солидарността на момичето от Дюселдорф (което впрочем си дружеше с другото) ми послужи за известна утеха и ориентир: явно още някой виждаше проблема и не разбираше причините…

П.К.

За себе си не знам кое бих определил като странно. Преди две години едно момче с аутистични отклонения (като сина ни), когато се запозна с мен, знаеше как се казват почти всичките ми роднини, а нямаше как да е прочел или да е научил за тях отнякъде. Аз самият не си спомням всички, а той ме разпитваше как се казват децата на мои далечни братовчеди. Наложи се да се обаждам на майка ми и добре че тя се сети, та на другия ден задоволих любопитството на детето. То знаеше дори че брат ми има „две жени“, но знаеше името само на едната. Брат ми се разкъсваше между две гаджета, и двете в чужбина.

Сега например и аз не знам какво е положението там, а нищо чудно и брат ми да не знае. Е, това сигурно може да се определи като странно… но кое точно? Че аз не знам много за роднините си, включително за брат ми, или че детето вижда връзките между хората като на длан?

З.К.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.