Странни работи II

Студентка съм, в сесия, наближава поредният изпит. Събуждам се с ясния спомен за последния си сън. Нямам обяснение защо точно това съм сънувала – следвам българска филология и изпитът, за който се подготвям, няма нищо общо. Сънувала съм как от една висока скала гледам ослепените Самуилови войници след битката при Беласица. И всичко е толкова ярко и толкова ясно, направо като на кино: слънцето пече немилостиво, сломените войници едва вървят през местност без растителност. Както си лежа в леглото и се чудя защо пък точно това ми се е присънило, се протягам, включвам транзистора и чувам гласа на диктора от рубриката „България – дела и документи“ (спомням си, че започваше в 7:15 по „Хоризонт“): „Днес, еди-коя си дата, се навършват еди-колко си години от битката при Беласица…“

П.В.

Преди три месеца се случи така, че тук се заговорихме за странните неща, които ни се случват понякога и ни оставят в трайно – къде по-приятно, къде по-смущаващо – недоумение. Моето впечатление е, че онова, което не разбираме, но съществува, с право ни изглежда чуждо, докато животът не го направи наше… а после се превръща в най-личния ни опит. По-долу ще прочетете още истории от различни места и моменти, които приятели, познати и непознати разказаха за тази рубрика.

„Невъзможното не може да се е случило, значи невъзможното би трябвало да е възможно, дори да изглежда другояче“, казва Агата Кристи в „Убийство в Ориент експрес“. А т.нар. Трети закон на Артър Кларк гласи: „Напредналата технология е неотличима от магията“… Тъкмо бях забелязала, че и двамата писатели, които искам да цитирам, са британци с инициали А.К., когато случайно попаднах на трети А.К., живял във Великобритания – Артур Кьостлер. Неговата идея за „библиотечния ангел“ се състои горе-долу в следното: започнеш ли да търсиш (най-често в библиотеките) нещо по въпрос, който те интересува, случайно попадаш и на второ, трето и четвърто по въпроса. Тоест библиотечният ангел ми подхвърли информация за самия себе си, докато търсех размисли за обяснимостта на необяснимото и попадах на британци с инициали А.К…

Това, че нещо е странно, не ще рече, че има специално значение. Но и да няма специално значение, не ще рече, че няма смисъл да го споделим с някого. Ако искате да разкажете нещо странно от вашия живот, заповядайте. След няколко месеца пак ще се върнем към тази тема с нова подборка от случки и впечатления.

Това познанство продължи дълго и приключи изведнъж. През хладните сезони ходех на детска градина, а пролет и лято живеехме с бабите или родителите ми в малка вила, обградена с високи борове. Едно цяло лято ги виждах всеки ден, двете същества. Застанех ли в горния край на поляната насред зрелия следобед, те се появяваха пред храста френско грозде. Не бяха нито добронамерени, нито злонамерени. Просто се гледахме. Не приличаха на нищо, което бих могла да опиша, но имаха плътна форма, цвят, контури. Казваха се Кукумяв Варвàр и Морякът с половин око. Не, не бях ги кръстила аз така. Някак бях научила имената им… Възрастните ме убеждаваха, че това е следобеден сън. Знаех, че не е, но въпреки това възрастните бяха по-силни и един ден съществата не се появиха повече.

Н.Р.

Влюбих се за първи път, когато бях студентка. Аз бях на 20 години, той – на 23, аз учех право, той – архитектура. Беше висок, красив и „лошо момче“, така че, много ясно, полудях по него, както и той – по мен. Един ден към девет го чаках за вечеря. Тогава възможностите ми стигаха дотам да сваря спагети, та това и бях направила и бях много горда. Имах хубава, подредена квартира и за да „светне“ съвсем, се заех да измия и сложа по местата им и малкото употребени за готвенето съдини. Започнах да ги сапунисвам и да си тананикам нещо глупаво за вечна любов… И както миех и пеех, изведнъж усетих нещо като пробождане в сърцето: такъв могъщ смут и страх, че изтървах чинията, която плакнех, и тя се разби в мраморната мивка (да, в старите атински апартаменти мивките бяха мраморни). Разтреперих се и помня, че си казах, при това на глас: „Не умирай, моля те.“

Мобилни телефони още нямаше, нямаше как да се свържа с него. Взех да разсъждавам – какво се случи, какво ме изплаши? – но продължавах да се чувствам ужасно. Когато най-сетне чух звънеца, отворих, видях го насреща си и заразпитвах почти разплакана: „Добре ли си, добре ли си? Какво стана?“ А той: „Откъде знаеш?“ Прегърна ме и докато ме успокояваше, разказа, че както идвал към нас, по средата на едно стръмно надолнище се опитал да спре на червено, но спирачката му не реагирала и колата му се спуснала право на следващото голямо кръстовище. Там, слава богу, точно в този момент никой не минавал, а спирачката незнайно как проработила отново. Каза ми още, че когато се понесъл надолу, си помислил за мен: сега аз ще умра, а тя ще ме чака и няма да знае, че вече ме няма.

Две години по-късно се разделихме, а той ме убеждаваше да не си тръгвам: „Не помниш ли: когато аз бях в беда, ти знаеше, а моята последна мисъл беше за теб.“

А.Б.

Наистина е странно да попадна на Антарктика за пръв път шест месеца след като баща ми си отиде. Татко беше калпазанин по душа, възпитан патриархално. Искал да стане летец, ама станал икономист, за да не се опълчи на баща си. Когато се будех сутрин и поглеждах през прозорчето на моята стаичка към Баия Сур, имах чувство, че той гледа през очните ми кухини, обхожда бавно, жадно с поглед залива и ледниците наоколо. Аз бях само обвивката на някакъв бинокъл, лещите не бяха мои.

Г.

Преди много време в нощта на Нова година сънувах как вървя през множество стаи в голяма сграда, може би училище – отварях врати и влизах в поредната стая, пълна с празни маси. Нямаше хора и аз продължавах да вървя. Накрая влязох в помещение, в дъното на което, върху една от масите, видях малка дървена кутия. Отидох до нея и я отворих. Вътре имаше много дребни и красиви предмети. Знаех, че не са мои и нямам право да взимам нищо, но не се сдържах и стиснах в ръката си един аметист (а не харесвам аметисти).

В този момент звънна телефонът и се събудих. Обаждаше се моя приятелка, която предлагаше да отидем на кино. Имах само половин час да се измия, да се облека и да стигна до киното. Тя вече ме чакаше. Каза: „Нося ти подарък.“ Отвори шепа: аметист на верижка. Каза, че преди да излезе, много искала да ми подари нещо и отворила една дървена кутия, в която имало малки подаръци от баба ѝ, и без колебаене избрала този аметист.

Г.Д.

В ранните си детски години живеех на село. Една привечер ме накараха да наглеждам в градината прибралите се от паша овце. Лежах на тревата и вместо да гледам тях, съзерцавах движещите се по небето облаци. Оформяха се в какви ли не фигури и ми беше много интересно. По едно време се появи нещо като каруца с големи колела, отпред – кон, подкарван от човек с дълга брада. Моята супернабожна стара майка ми беше разказвала, че когато свети Илия загромоли със своята колесница по небето, се чуват гръмотевици, иде дъжд. Побързах да прибера овцете и не след дълго се засвятка и загърмя, изля се порой. Години наред наблюдавам упорито облаците – и в бавното, и в  бързото им преминаване по небосклона откривам очертанията на какви ли не фигури, ала и до днес, след 70 лета, така и не видях повече свети Илия.

К.И.

Годината е 2009-та, за втори път съм на теренни изследвания в Амазония, от близо месец живея в малка общност от около пет семейства, съжителството ни обаче куца, не успявам да се приобщя, сама съм в малка колибка накрая на селцето, нямам врата, тъй че нощем, заедно с непрогледния мрак и пронизителните звуци на селвата, при мен вътре влиза и страшното. Самота, глад (от месец преживявам с по един бадем дневно), телесно тегло и температура вече се настигат по стойност… това е контекстът, в който и заради който (ето ме, търся логичното обяснение) повече от седмица от хамака си нощем усещам странни присъствия наоколо.

Нещо става насред тъмното, идва всяка нощ, не разбирам какво е, но понякога просто знаеш – с тялото си знаеш, – че до теб има някой. Лежа с широко отворени очи и виждам само тъмнина, но то е там, до мен, и мрежата на комарника е единственото, което ме дели от него. И изпитвам блокиращ, смазващ страх, друг път никога не съм била в подобно неусещане на цялото си същество. Стискам фенера, имам две възможности – да го запаля и да видя, че: а) няма нищо и никой, че всичко са само страхове; б) има нещо или някой, който съвсем наистина от две, три, четири, пет нощи не спира да ме посещава и да витае в тъмното около хамака и автоматически ще види, че съм го видяла… а тогава какво?

Сутрин се опитвам да разчета някакви знаци в утъпканата пръст по пода, да намеря материално доказателство, че нещото е видимо и на дневна светлина и не се смахвам. Но през деня от него няма и следа. На следващата нощ то отново е около мен, а аз съм все така обездвижена от страх, опитвам се да съсредоточа цялата си воля в това да мръдна кутрето на дясната си ръка, но не успявам. Нито веднъж. Там съм, но ме няма, а има някой, който не може да го има, поне не според моя разум. Но в Амазония разумното е друго и всякакви безплътни същества – мисли, желания, болести, чувства, че и песни – могат да се материализират, да се появяват до теб, въплътени в човек, животно или предмет…

М.В.

Преди десетина години, докато бях на работа в един октомврийски следобед, телефонът звънна и нашите ми казаха да се прибера, защото баба ми е зле. Тръгнах си разтревожена, но по-скоро за това дали ще успея да стигна навреме (девет чàса път), как да помогна и т.н. Прекосих бързешком двора на заградения комплекс, в който работех – глупаво място, лъскаво и нафукано… И изведнъж отнякъде се появи куче, бездомно, дребно, мина през празното пространство, дойде право при мен, без да бърза, и ме захапа леко за глезена. Нито аз побягнах, нито то ме ухапа истински. Не ми пусна кръв, не посегна втори път, само отвори уста и натисна леко със зъби, колкото да остави знакчета. После си отиде. И аз най-сетне ревнах. Не съм сигурна дали тогава разбрах, че баба вече си е заминала и не са ми го казали директно. Но изведнъж ми рукнаха сълзите и всичко се смени.

З.Х.

Случи се в Карнак по време на първото ми, непредвидено посещение в Египет. Озовах се там покрай един приятел, запален по древните култури. След като ни показа почти всичко в храма, нашият водач ни заведе в една малка пристройка, храма на Птах, бог на мрака. Каза само, че там ни очаква нещо много специално. Влязохме в малка, непрогледно тъмна зала – единствената светлина се процеждаше през миниатюрно прозорче под самия таван. Отначало нищо не виждах, но ме заля властно усещане за мир и благоденствие… не и спокойствие обаче, беше толкова наситено, че се просълзих. Постепенно взех да различавам контурите на статуята в ъгъла на залата, малко по-голяма от човешки ръст. Оказа се, че е Сехмет, богиня с глава на лъвица, съпруга на Птах, чиято основна задача е войната (но и – както научих по-късно – изцелението).

Нашият гид стоеше до нея и ми помаха. „Ела“, каза, и аз се приближих. Той взе ръката ми и я постави върху тази на статуята. „Ако искаш, може да я целунеш!“, каза. Пред изненадания поглед на моя приятел се пресегнах и целунах Сехмет по бузата. И в същия момент от главата до петите ме обля силна горещина, зашеметяващ прилив на енергия. Беше нова среща със стар любим след векове раздяла, няма как другояче да го опиша, миг на прозрение. Чувството продължи с часове, а цялото преживяване и досега ми се струва много необичайно. Четох, че и на други им се е случвало нещо подобно на същото място… и не съм сигурна дали това го прави повече или по-малко странно.

С.К.

От всички неща, които като малка не съм и допускала, че могат да станат – марсоходи, видеообаждания през интернет, скенери за надничане в мозъка, – за мен най-странното са разговорите за битието, които вече сме в състояние да водим. Благодарение на фантастично сложни изследвания, които няма да проумея, докато съм жива, сега можем да разискваме откъде сме дошли и как е започнала Вселената, и то в детайли, които не би побрало въображението на никое човешко същество, живяло досега.

Може би във всяка епоха поне учените са чувствали, че имат по-добра „видимост“, застанали върху планината от знания, натрупани от галилеовци и айнщайни, великите мислители преди тях. Но съвременните начини на разпространение на информацията дават възможност дори на неизкушените в науката да удовлетворят любопитството си и да вникнат в напредъка на онези, които, стъпили на раменете на гиганти, гледат назад, към зората на всички времена. Говоря за ускорителите на частици и Хигс бозона, и гравитационните вълни (потвърдени в края на 2015-та), и смайващите открития, които ни позволяват не само да гадаем, но и да сме сигурни за формирането на Вселената въз основа на явления, които наистина могат да бъдат наблюдавани. Ето какво за мен е по-странно от най-странното.

К.Б.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.