Странни работи III

„Човек трябва да има сетива – каза моята скъпа приятелка Русанка, когато я попитах какво е най-странното в живота ѝ, – за да долови мига, в който му се случва чудо. За съжаление, аз нямам подобен тип чувствителност. В това отношение любим ми е един от разказите на Радослав Петкович, в който двама спорят на спирката дали в днешно време има чудеса. В същия момент в непосредствена близост един човек левитира, но те не го виждат, защото не търсят и не очакват да го видят. Да уловиш чудо е като да чуеш нова дума – не я ли знаеш, най-вероятно няма да я чуеш правилно, освен ако не си надарен с прекрасен слух и изострен усет към новите думи…“

Съхранените в главата ми чудеса и чудатости са немного, но от всякакъв порядък: врабчето, което влезе под шапитото на цирка във Варна преди 30 години, направи няколко кръга над зарадваната публика и кацна на моята глава; дочутият между другото факт, че трицветните котки са преобладаващо женски; онова известие от вестниците, в което се търсеше информация за издъхнал в българско село ням мъж, за когото се знае само, че тялото му е покрито с татуировки на името Роза…

Потърсих за пореден път приятели, познати и читатели с подобаващ „слух и усет“, за да добавим още няколко щриха към предишните ни колекции от „Странни работи“ и „Странни работи II“. Не задължително чудеса или разтърсващи открития, а някои от малките пресечни точки между очевидността на делника и безбрежната необяснимост извън него. Ето седем-осем от най-озадачаващите преживявания на няколко души от Севера, Изтока, Запада и Юга, чиито житейски и професионални пътища няма как да са по-различни.

Съучениците са като роднините – не си ги избираш, а ти се падат по случайност. Бях на двайсетина години и откакто бях завършил гимназията, старателно отбягвах най-големите идиоти сред бившите си съученици. Виждах се само с двама-трима от другите, които още чувствах близки. Между тези два полюса – приятели и идиоти – оставаше широко междинно пространство, пълно с хора, които помнех със симпатия, макар и не чак такава, че да си направя труда да ги търся – на 20 години човек има други апетити и любопитства.

Един от „междинните“ беше Диего С. – никога не го бях смятал за близък, при все че много ми допадаше чувството му за хумор, начинът, по който никога нищо не взема на сериозно (особено себе си), способността му винаги да си намира повод за смях. Зад лесните му прихвания се криеше някаква меланхолия, с която се чувствах на една вълна… Така или иначе, с Диего не си звъняхме по телефона, нито си определяхме срещи. От общи познати бях чул само, че сега живее в Щатите и следва музика.

На тази възраст все още живеех у нашите и зависех финансово от тях: уж учех и периодично се хващах на работа ту тук, ту там, но бързо губех интерес и си намирах извинение да напусна. С две думи: бях лентяй. И обичах да си поспивам следобед. Така един ден легнах, заспах дълбоко и колкото и да е странно, сънувах Диего С. Бяхме на плажа на морски курорт, разговаряхме и си чакахме питиетата пред едно капанче, сглобено криво-ляво от дъски на самия пясък. В момента, в който ни подадоха питиетата, стана нещо крайно смешно – не помня какво, – но и двамата избухнахме в смях както в училищните времена, направо се запревивахме.

Тогава именно ме събуди пронизителният звук на – както осъзнах след няколкоминутна дезориентация – звънеца на входната врата. Бях сам вкъщи, облякох се набързо и хукнах по стълбите надолу – допуснах, че е поща за баща ми. Какво беше удивлението ми, когато през шпионката видях ухилената физиономия на Диего С.! И той не успя да ми обясни, като отворих, защо му е хрумнало да се отбие. Продължавал да следва в САЩ, в Буенос Айрес се върнал за ваканция със семейството си. Този следобед излязъл да се поразходи безцелно из квартала и внезапно си рекъл: „Я да видя Ариел Д. още ли е там, където живееше преди…“ Това беше последната ни среща. Повече от трийсет години минаха оттогава.

A.Д.

Трябва да е било в края на гимназията или в първите ми години в университета. Споменът за контекста е доста мъгляв, но ми се струва, че беше почивен ден (по-скоро събота, но може и да е било неделя), между 7:30 и 9:00 часа сутринта. Късна есен или първа пролет, един от тези сивкави, безвкусни и безслънчеви, студени дни по това време на годината. Отивайки някъде рано-рано, се озовах на Орлов мост, на спирката на автобусите към НДК. Живея в района, та ми е позната като място, околности и прочее.

Изведнъж обаче в онзи ден, както си стоя и чакам автобуса, виждам едно момиче, чисто голо, което върви устремено, заболо очи пред себе си, без да вдига поглед от земята. Идваше от „Гурко“ в посока към подлеза, който минава под „Царя“. Гледката извънредно ме смути и стресна както поради самата женска голота, така и заради абсурдността и тлеещото подозрение за нередност, та извърнах очи и дори не разбрах накъде отиде момичето. До ден днешен се случва да си го спомня, докато чакам рейса: невисоко, с къса коса и малки гърди, с бърза, ситнеща походка, изпънало ръце пред тялото си в опит да го скрие. И досега се чудя какво се криеше зад случката… Загубен бас? Или нещо по-мрачно? Надали ще разбера.

А.М.

Преди няколко години бях на гости в Мюнхен на моя най-добър приятел Лукас. Той току-що беше купил надуваема лодка за рафтинг, за да се пуснем от къщата на техните по течението на Изар, студената река, която слиза от Алпите и минава през града. Един чудесен ден отплавахме – колкото гребяхме, толкова и спирахме по малките островчета, за да ги изследваме, да полежим в тревата, да поговорим и да се насмеем. След 4–5 часа обаче времето взе да се разваля, и то в участък, където течението е силно, а островчетата – десетки (някои буквално представляват един по-едър камък и плавеят, заседнал около него).

И тогава, насред сложните маневри между многото препятствия, Лукас изведнъж възкликна: „Ох, веслото ми се счупи!“ Точно там с едно весло нямаше да се справим, затова се добрахме до първото възможно островче и се заоглеждахме за дъска или нещо друго, което да ни позволи да се придвижим. Пет минути по-късно Лукас извика: „Ела, ела, няма да повярваш!“ Изтичах, погледнах: в довлечените от реката парчетии – весло. Но не какво да е, а същото като нашето. Същата марка. Същият цвят. Цяло.

С.К.

Преди няколко години направих много, ама много лош избор на човек, с когото да споделям живота си. Странността се случи първия път, когато предложих никой от нас да не си тръгва след вечеря… Минути след „десерта“ получих пет последователни обаждания от близки и по-далечни хора, които директно, след „здравей“, ме попитаха дали съм добре. Просто ей така. Сякаш беше предупреждение, че правя грешка, и тяхната грижа към мен се обажда, за да ме предпази. Прави бяха, както споменах.

К.Х.

Веднъж сънувах, че тръгвам да излизам от къщи, поглеждам от прага навън и виждам да минава камион, след който въздухът вибрира като в пустинен мираж и кара сградите отсреща да потръпват. Като се събудих, облякох се и закусих, тръгнах да излизам от вкъщи, отворих вратата и видях видяното насън: същото време, същия отминаващ камион, „миража“ с потръпващите сгради…

Но сред най-странните неща, които помня отчетливо, е всъщност едно бълнуване. Бях млад и много болен, с висока температура и напълно дезориентиран. Тогава видях стените да се отварят, сякаш от повърхността им се смъква хартиена опаковка, и да разкриват множество ужасно ядосани хора, които се карат и крещят с цяло гърло. Не виждах хората, само сенките им в стените зад свлечената хартия…

Й.Г.

Най-странната ми случка засега е отпреди 9 години: татко получи исхемичен инсулт една неделя по обед – тъкмо се беше облякъл да излизат с майка ми. Откараха го – безмълвен и неподвижен – в болницата. В следващите часове ме налегна ужас, че този хубав, голям и до този момент здрав човек може да се превърне в жив труп. Аз самата съм здрава и май имам панически страх от изпадане в такава зависимост. Знам, че когато сме в тежка ситуация, имаме право да се помолим от сърце на своето ангелче: „Нека стане най-доброто“ – понеже не ни е дадено да знаем кое е това най-добро, твърде дребни сме…

Така и направих – помолих се на моя ангел да се застъпи пред неговия и „да стане най-доброто за него“. Не след дълго ме обзе разкъсваща продължителна болка – все едно се откъсват от гръдната ми кост всички тъкани, закрепени там. Когато отидохме в болницата на следващия ден – обадили се бяха, че е починал призори, – майка ми, пенсионирана лекарка, разговаря с дежурния си колега от спешното отделение. Казаха, че не е починал от инсулта и всъщност не знаят защо здравото му сърце е спряло. Най-накрая трябваше да го разкажа, може пък да е полезно някому.

Г.В.

Беше февруари, най-студеният месец в Монреал, и ми предстоеше вернисаж в SPAG. Обадих се на моя скъп приятел Мохс, за да го поканя, но той не беше сигурен, че му се идва. Към пет следобед звънна да откаже, понеже е в „мрачно настроение“. Вечерта след откриването на изложбата на мен пък ми прилоша и вместо да ида да отпразнувам събитието, просто се прибрах и заспах.

В шест сутринта ме събуди телефонът. Щом чух сестрата на Мохс, веднага се досетих, че нещо не е наред. Мохс се е самоубил, съобщи печално тя, днес ще го погребват: „Ти би ли казал няколко думи пред хората?“ Глътнах си езика. И тогава в ума ми изплува ясен образ. Мохс произнася „шарбат азади“, което на фарси значи „сироп на свободата“. Питам го какво е това и може ли да го опитам, а той отвръща: „Не, ти още не си свободен.“ Казах на сестрата на Мохс, че ще ида на погребението, и затворихме.

Написах кратко надгробно слово, което всъщност беше само за Мохс, стария ми приятел, затова и като го прочетох, надали някой го разбра. В него се казваше, че той сега се смее на всички ни от своите Свободни селения, и след погребението сестра му дойде да попита какво съм имал предвид. Идеше ми да потъна в земята, не можех повече да остана, въздухът за дишане не стигаше.

По средата на пътя към вкъщи качих в колата си четирима стопаджии, които ми помахаха. Те благодариха – не отивали  далеч, но било твърде студено, за да продължат пеша. До мен седеше единствената жена от групичката: „Как е?“, попита. Отговорих: „Трудно.“ „Знам“, каза тя. Не разбрах защо, нямах сили да се ровя. Първи слязоха двама от мъжете, а жената и нейният съпруг помолиха да ги оставя малко по-нататък. Когато стигнахме, тя ме покани вътре: „Ела с нас, ще се погрижим за теб.“

Отказах веднъж и втори път, но накрая някак се озовах в хола им, насаме с жената, седнал в един хамак, с чаша и бутилка портвайн между нас. „Ти страдаш – каза тя, – не искаш ли да ми разправиш?“ И аз започнах. Докато свърша да говоря за Мохс, стана 6 сутринта. Бутилката беше празна, а лицето на жената – бяло като сняг. „Друг път няма да се видим“, каза. После свали часовника от стената, захлупи го на масата, прегърна ме и излезе от стаята.

Б.С.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.