Съвременната клубна култура

Берлин, 2 май, 7 сутринта. Поклащам се с голяма група хедонисти на фона на изгряващото слънце. Всичко наоколо ме предразполага да се отпусна и да поостана в безвремието, което берлинската клубна култура така умело създава. Това е silent party – слушаме избора на диджея на индивидуални слушалки, настроени на честота 92.6 MHz.

В подобни места са вложени много човешки труд и въображение, за да се предоставят уютни кътове, в които можеш да останеш на приказка с часове. И всичко това – разпръснато в пространства от 400 кв.м (че и по-големи се намират), и всеки ъгъл е превърнат в убежище, в място за танц. Звучи претенциозно, но с времето оценяваш работата и енергията, съсредоточена в подобно начинание.

Едно магично, дори демонично място, в което можеш да откриеш киоск с вкусотии и кафе, изоставена пожарна кола, светлинни инсталации, кратка театрална пиеса по средата на партито, кабаре в едната зала, техно музика в другата, и метри, метри опашка от разочаровани ентусиасти, които не са били допуснати.

Тези почти култови места са като малки фабрики, които в пикови фестивални уикенди от четвъртък до вторник сутринта създават работни места за стотици хора. Компании като RyanAir и EasyJet подтикнаха икономическия растеж, като позиционираха полетите си в удобни часове – идваш след работа в петък и се прибираш в неделя вечерта. Всеки уикенд 15 000 туристи пристигат, за да търсят приключения в берлинските клубове.

Тази клубна култура е гъвкава и проследима. Постепенно се разрасна клубният туризъм и много местни организатори се ориентираха към по-продължителни партита – в началото те бяха алтернатива за Stammkunden (постоянни посетители – един вид, берлинчани), за да избягват тълпите от туристи, които са в търсене на пиянското парти. Навремето кулминацията на музикалната селекция беше към 2 през нощта, после към 6 (вече неделя сутринта), след това към 9, лека-полека се измести още и партитата се разляха от събота до понеделник сутринта.

През 90-те години много нелегални партита се раждат в изоставени сгради и индустриални зони и днес вече са придобили големи, да не кажа огромни мащаби, но вече в легален вид. Като например известния клуб „Бергхайн“, в който има над 200 души персонал и богата, дори провокативна програма отвъд клубната. За големия мащаб на „Бергхайн“ скорошната победа в съда за смяна на статута му от клуб в културна институция означава по-малко дължими данъци – сума, която за по-неразвити клубове може да е решаваща.

Поради историята си Берлин посреща края на ХХ век с многобройни бели петна в централната част, около бившата Стена, разделяла града на две половини. Това оставя място за развитие на субкултури, придобиващи мащабите, за които говорим днес. Понастоящем обаче градът среща известни проблеми в квартали, чиито жители, дошли навремето именно заради тази субкултура, постепенно я прогонват, подразнени от съпътстващите я шум и мръсотия.

Много от берлинските клубове са в групи и сдружения, чрез които оказват натиск върху местното управление. В отговор общинската управа одобри закон за финансиране на звукоизолиране в клубни пространства с идеята да подпомогне уюта на местните жители, без да се налага закриване на тези места – голяма крачка към признанието, че тези точки в града имат такава значимост дори на международно ниво.

Някои казват, че градът пада жертва на собствения си успех, тъй като именно тези субкултури вече са здраво стъпили на земята и привличат последователи, дори се комерсиализират. Небрежно берлинско облекло, а не токчета и ризи е стилът, който може да се придобие в местните магазини. Там, за разлика от тук, да си облечен изчанчено е модерно, а не подозрително.

А българската клубна култура?

Най-непосредствени наблюдения имам над Пловдив, където Мелформатор са един добър пример и са доста разпознаваеми в сферата на музикално-визуалните изкуства и електронната музика. Това е колектив от диджеи и специалисти по визуални ефекти, които превръщат всяко организирано от тях събитие в нестандартно преживяване.

Самуил Кехайов и Веселин Трачев дават старт на тази група заедно с Атанас Динчев и Петко Танчев, които освен музикално допринасят и с визуалните ефекти. Към тях по-късно се присъединяват Мартина Георгиева и Ива Китипова. На 14 юли „Мелформатор“ ще празнува петия си рожден ден с голямо парти на тайно място.

Някои от начинанията на групата са в сферата на 3D визуализации, 3D моделиране, виртуална реалност, 360-градусово заснемане и прочее. Това съчетават със страстта си към музиката. Един от последните значителни проекти на Петко например е 3D мапинг и сценографията на откриващата постановка „Мадам Бътерфлай“ на тазгодишното издание на Opera Open в Античния театър в Пловдив.

На локално ниво подобни проекти се оказват важни, когато комерсиалният стил видимо доминира в клубната култура. Питам Самуил дали има проблем в България в това отношение. Той, с опита си на организатор на събития, веднага отбелязва конфликта между местните и локацията. Изглежда е също така проблем да изнесеш съдържание извън центъра, защото много трудно провокираш хората да излязат от комфортната си зона.

„В ядрото си обаче може би основният проблем, особено в България, е как да убедиш хората, че клубната култура е важна за тях – казва Самуил. – Максимата „Око да види, ръка да пипне“ е трудно приложима, когато става въпрос за нематериалното, а естетиката винаги е субективен фактор, който кара сравнително малка част от хората да се ангажират.“

За някои това е култура, за други – бизнес. „Има разлика между бизнес с авточасти и бизнес в културния сектор. Това е важно да се разбере както от хората, така и от институциите. Продуктът на клубната култура дава отражение не само върху икономическия прираст на дадено населено място, а върху цялостното развитие на общността. Тя е социално явление, което сплотява хората и ги развива интелектуално и естетически.”

Вярвам в това – подобна среда може да даде доста положителни резултати, ако се осмисли ефектът в дългосрочен план. Културата във всякакви форми стимулира човека и взаимоотношенията му с останалите. Тя е инкубатор на провокативни мисли, които водят до естествена (р)еволюция. Дори и да не се харесва винаги, е неотложна част от прогреса още откакто се помним.

Заглавна визуализация: Атанас Динчев