Те пораснаха, Преходът – не

Тя е родена през 90-те. От малка знае, че е дете на Прехода. Само че тя вече порасна – пораснаха мечтите и целите ѝ, както и представата ѝ за света. Само Преходът не порасна. Той си стои там. Или вече го няма? Никой не знае. Когато пита по-големите, те не ѝ дават категоричен отговор.

За малцина Преходът все още дава надежда – че предстои онзи знаменит момент, в който той ще приключи и слънцето ще изгрее. За повечето обаче Преходът е извинение – за неуспехите, безотговорността, апатията. За трети пък е затворена страница и е време да се погледне напред.

Та… къде е Преходът? Свърши ли, или още си битува около нас? Тя реши да потърси отговорите на тези въпроси в своето семейство.

Дядото

Той е роден през 1932 г. По призвание и професия е морски капитан, обиколил е света и никога не е избягал. Не спира да чете книги и да разказва за живота си през комунизма със спомени, които звучат пресни като вчерашни: „Всички бяха еднакво бедни, аз съм пътувал като капитан на кораб за 2 долара на ден“, спомня си той.

В гласа му личи болката от всички несправедливости на режима. Казва, че е щастлив, че сме се разделили с редица от тях: „Разделих се с радост с гледането на съветски филми задължително два пъти в седмицата. Чакането на безкрайни опашки за продукти, които липсваха, от които хората имаха нужда. А после трябваше да ходиш задължително на манифестация – задължително да празнуваш и почиташ бедността и страха си. Разделихме се със забраната да влизаш в храм. Вече не е задължително членуването в чавдарска, пионерска и комсомолска организация – просто те не съществуват вече.“

После идват промените и раждат ентусиазъм – опияняващ ентусиазъм: „След 10 ноември народът беше въодушевен и изпълнен с очакване за края на комунизма. Бяхме на площадите и скандирахме. Помня го добре: „И преди, и сега БКП е мафия!“, викахме го с цяло гърло, докато думите не започваха да се сливат в едно. Но разочарованието настъпва постепенно – бяхме излъгани.“

Той обича да разказва за живота и натрупаните спомени. Разказва и за бъдещето и описва момента, в който ще усетим, че е дошъл краят на Прехода: „Преходът ще приключи, когато започнат да се провеждат свободни и честни избори. Когато медиите добият свобода – днес големите от тях са купени. Преходът ще свърши, когато усетим, че властите са разделени и съдебната система е независима, макар наскоро да разбрахме, че някои свободно отричат тази нужда. Май е време да започнем отначало Прехода.“

Бащата

Той е роден през 1967 г. Убеден демократ, бил е на барикадата на Софийския университет по време на най-големите протести в началото на Прехода. Занимава се с писане. Не е спирал да вярва в бъдещето на България, но смята, че всичко зависи от гражданското общество. Иска да усети отново радостта и вълнението от протестите през 89-та.

Еманацията на пороците на режима преди промените той вижда в първите години след тях: „Днес не се говори за парите на Прехода и тяхната функционална реализация в пряката демокрация. Няма ги документите от БНБ, а те често казват повече от досиетата на Държавна сигурност. Няма ги трагедиите на хора, принудени да бъдат част от ДС. Няма ги инструктажите на Москва за властта у нас. Няма я историята за трагедията на т.нар. Възродителен процес. Нито за масовия фалит на банките и реалните кукловоди“, казва той.

А тежките последици оттогава са все така живи и днес: „Продължават да са налице връзкарството, страхът от властта, усещането, че друг решава вместо теб. Чувството, че всичко е общо. Изолираната истина стана полифония. Усещането за „даденост“ не си е отишло. Комунизмът бе даденост, а днес свободата ни – също.“

Той звучи като песимист, а не е. Не е загубил надежда, макар да знае, че трябва. Защото се чувства предаден и огорчен – че енергията на младостта му е отдадена за ценности, които често изглеждат загубени.

Братът

Роден е през 80-те. Учил е в чужбина и е избрал да се върне в България веднага след приключване на образованието си. Вярва, че политическата сатира има място и у креативните хора, а когато тя е заглушена отгоре на работното място, той става и си тръгва.

На него му е писнало от Прехода. „Преходът свърши много отдавна, но някои хора продължават да се чудят дали е минал, или не, за което имаме колективна вина – така и не скъсахме изцяло със своето социалистическо минало“, казва. И е пределно наясно, че доказателства за това виждаме всеки ден: „Продължава да битува страхът да се говори свободно и публично за политика. Още го има увлечението по политически лидери с популистки изказ. И още е важно „да имаш човек“ тук и там.“

Но му се иска да заровим старите демони. „От нас зависи дали искаме да жалим по миналото си, или да прегърнем настоящето, до което сме стигнали заедно с вдигната глава и поглед напред.“

Тя

Днес управляващите ни плашат с чуждото и непознатото. Народите носталгици са жертви на политически популизъм, който се храни от мистиката на миналото. От това, че то винаги е по-романтично и необратимо. Тъй като децата на 90-те не са преки участници в живота по време на социализма, а и никой не им разказа за него без емоция, те са объркани за своята роля като част от гражданското общество.

Но децата вече отдавна не са малки. Тях трябва да пуснем напред да се грижат за колективната ни посока, защото раните от миналото не са техни.

И след срещите с три поколения остана да я попитаме: какво разбра, свърши ли Преходът, или още си е тук, сред нас?

Тук тя трябваше да отговори. Да обобщи отговорите, които получи. Да създаде една рамка на този разказ, която ще го определи и жанрово. Но как един жанр ще опише всичко? Та нали, ако го обобщим, няма да има защо повече да говорим за него? Няма да има причина дядото да разказва. Няма да има повод братът да се ядосва, че все още робуваме на миналото. Няма да има какво да дефинира бащата – борбите и мечтите му.

Така че нека не отритваме съвсем нашия Преход. Нека все пак оценим това колко пъти ни е карал да мислим, говорим, пишем и спорим за него.

Заглавна снимка: CHILEV / Wikimedia