Театър „София“ и битката за ново архитектурно наследство

На 9 септември 2021 г. неправителствената организация „Спаси София“, активни критици на Йорданка Фандъкова, алармираха, че Столичната община възнамерява „да съсипе“ емблематичния театър „София“ в парка „Заимов“ за 10 млн. лв., като замени варовика от фасадата с пресован ламинат (HPL). Сигналът беше илюстриран със сочен колаж, който показва характерната фасада на театъра, облепена с вестници, на фона на фойерверки и една усмихната Фандъкова под ръка със заместник-кмета по културата Мирослав Боршош.

Постът бързо стана вайръл, беше препубликуван стотици пъти както в социалните мрежи, така и в стандартни медии. Ден по-късно Столичната община опроверга информацията и обясни, че всички детайли и елементи по фасадата на театъра ще бъдат запазени, а „орнаментите и барелефите ще бъдат основно почистени, не заменени“.

Медийната престрелка се ожесточи. На 13 септември „Спаси София“ обори Столичната община с извадка от идеен архитектурен проект, при която чрез цветна легенда на материалите е показано как значителна част от настоящата каменна облицовка на театъра действително се заменя с HPL. В обясненията се включиха и националните медии. Разбра се, че въпреки запазването на фасадните орнаменти се налага сградата да бъде цялостно топлоизолирана, а това ще стане след сваляне на лепения камък и връщането му обратно (с неясен детайл).

Гражданското общество, поне в един определен балон, избухна възмутено.

Казусът

Всъщност идеята за ремонт на театъра е отдавнашна. Още през 2019 г. Столичната община обяви намеренията си за цялостна реконструкция на сградата, илюстрирани със същия този проект с HPL фасадите, предвиждащ енергоспестяващи мерки и цялостно преустройство. Оказа се, че проектът е от 2015 г., изменян и допълван през 2019 и 2020 г. В началото на юни 2021 г. Комисията по образование и култура към СОС одобри финансиране на ремонта с дългосрочен заем от Фонда за градско развитие.

В понеделник пък (20 септември) изтича срокът на обявената на 23 август обществена поръчка за основен ремонт/реконструкция на театър „София“. Вероятно именно този срок е предизвикал реакцията на „Спаси София“, която извади темата от незабележими съобщения в по-специализирани медии и я направи достояние на шумното публично пространство.

Реакцията е логична. И макар и закъсняла, не е редно да заглъхва. Театър „София“ е истински забележителна сграда и въпросът не е само във фасадата.

Първо, интересна е историята

Театър „София“ е най-старият и най-голям общински театър в столицата. Проектът е резултат от конкурс, спечелен през 1969 г. от архитект Жеко Жеков. Строителството продължава до 1977 г., когато театърът е официално открит като нова сграда на бившия „Театър на поезията и естрадата“ в София.

Важно е да се подчертае, че нуждата от подобна сграда и от такъв театър биха били немислими преди „априлското размразяване“ (1956) и са част от културната ситуация през 60-те години на ХХ в. у нас. Тогава се създава мрежа от нови театри в София, алтернативни на официалната сцена на Народния театър „Иван Вазов“ – Сатиричният театър (1957), Театър „199“ (1965), Театър „Сълза и смях“ (1967) и др. В тези театрални пространства става възможно да се експериментира с нови театрални форми и актьорски техники.

Именно част от алтернативната мрежа е и общинският „Театър на поезията и естрадата“, създаден през 1965 г. и преименуван на Театър „София“ през 1969 г. Трупата е с пръв художествен ръководител Андрей Чапразов и режисьор Леон Даниел и започва да прави експериментални спектакли, в които актьорите рецитират, танцуват, пеят рок песни. Съответно новата сграда на театър „София“ е проектирана да отговори на търсенията на времето си.

Много важна в общата композиция е ролята на главната зала за 520 места и нейната сцена. Залата е решена с малка дълбочина и по-голяма широчина с оглед на изискванията и спецификата на алтернативните театрални форми. При покриване на оркестрината актьорите могат да осъществяват близък контакт с публиката на широк фронт. Самата сцена е много дълбока и висока, със сложна механизация и възможност да се трансформира в рампа.

Архитектурният образ също е ключова част от експеримента.

Театър „София“ е сложна асиметрична композиция, сглобена от различни по мащаб ортогонални каменни обеми. Да се оприличава просто на „средновековна крепост“ е твърде елементарно.

Сградата само привидно е разположена в надлъжната ос на симетрия на парка „Заимов“. Обемно тя деконструира и нарушава оста, създавайки поредица от разнообразни модули, обеми, както и протичащи, преливащи се публични пространства – фоайета, вътрешен двор, коридори, които дават възможност за движение в непрекъсната връзка с околната паркова среда.

Сложната обемна структура на театър „София“ е обединена екстериорно от използването на един материал – варовикови каменни облицовки плюс последователно приложена система от декоративни релефни пластики с разнообразна форма, сюжети и фактура. Автори на пластиките са Благой Илиев, Емилия Николова-Байер и Аглика Илиева. С тази скулптурна намеса са решени както високите тела на театралната сграда, така и ниски стени, маркиращи входове, промяна на формата или преливане на пространствата.

В резултат сградата стои забележително добре в парковата среда. Голяма е, но не дразни. Замислена е да се обикаля и възприема от всички страни – подобно на кой да е монумент в градското пространство. Така със своите драматични обеми, с визуално обединяващата роля на светлата каменна облицовка, както и с фасадните пластики, театър „София“ въздейства по-скоро като монументално изкуство в публичната среда, отколкото като външно привнесено и чуждо архитектурно тяло.

С две думи: това е сграда, която има отчетлива архитектурна ценност и със сигурност не е редно да бъде подлагана просто на „ремонт“. Такава сграда трябва да бъде внимателно анализирана и осмислена и чак след това – променяна. С предлагания в момента ремонт именно нейната комплексна архитектурна ценност е застрашена от заличаване.

Ето защо обществените реакции са важни.

Галерията в Търново, площадът в Карлово, летището в Русе

Обществото впрочем се скъсва да реагира при куп подобни случаи. Ето няколко само от последната една година – все на сгради и ансамбли, строени след 1944 г., които нямат официално статут като културно наследство.

През декември 2020 г. ремонтът на Художествената галерия „Борис Денев“ във Велико Търново възмути хората, когато осъзнаха, че оригиналната дървена дограма на сградата се сменя с бяло PVC по проект за енергийна ефективност. Сградата е една от важните реконструкции на късния соц, правена от архитект Никола Николов и открита в средата на 80-те години. Направиха се петиция и обществени дискусии, местната власт влезе в обяснения, но в крайна сметка ремонтът беше успешно приключен в началото на септември т.г. Дограмата, разбира се, беше сменена, но поне камъкът по фасадата на търновската галерия остана (в интерес на истината, ремонтът тук изобщо не предвиждаше поставяне на външна топлоизолация – за разлика от проекта за театър „София“).

В средата на юли 2021 г. граждани в Карлово протестираха срещу планираната реконструкция на централния площад „20 юли“, открит в края на 80-те години на ХХ век. Те оспорваха събарянето на сцената, както и подмяната на оригиналната каменна настилка с бетонна.

От януари 2021 г. архитекти и експертни организации, като „ДОКОМОМО България“ (част от международната организация за документиране и опазване на архитектурата на модерното движение), се опитват да спасят приемната сграда на летището в с. Щръклево до Русе от събаряне или пагубен ремонт. Сградата е ярък пример за български следвоенен модернизъм, дело на местния архитект Йордан Бояджиев.

Какво може да се направи и как, ако винаги вече е късно и винаги има задействана някоя обществена поръчка за инженеринг, финансирана по европейска програма и защитена от куп процедури? Посоката, разбира се, е една.

Ново архитектурно наследство

Театър „София“ е един от 20-те финални обекта в проекта „Ново архитектурно наследство“, чието начало беше поставено от общинското предприятие „Софияплан“ през 2020 г. в партньорство с Центъра за научни изследвания и проектиране към УАСГ и „ИКОМОС България“. Проектът цели да открои ценни образци на българската архитектура, построени в София след Втората световна война и притежаващи потенциал за културно наследство.

Първоначалният дълъг списък с потенциални „кандидати“ за статут надвишаваше 120 обекта, които след прилагане на система от критерии за селекция бяха сведени до 20. Театър „София“ е класиран на челното трето място, веднага след резиденция „Бояна“ и хотел „Витоша“ („Ню Отани“, впоследствие „Кемпински“ и „Маринела“). Именно тези 20 обекта са предложени за конкретна защита като културни ценности по смисъла на Закона за културното наследство.

Дали статутът за културно наследство ще спаси тези сгради – тепърва предстои да видим. Но това ще бъде най-големият масив от фишове за защита на образци от най-новата ни архитектурна история, внасян някога в Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН).

Трябва да се има предвид едно. Периодът на централизирано строителство променя драстично голяма част от българската обитаема среда. Така именно архитектурата от периода на социализма формира облика на повечето публични пространства в България и произвежда сериозна част от застроената среда и до днес. Всички тези музеи, галерии, административни сгради, училища и детски градини, хотели и площади, театри и библиотеки са част от ежедневието ни, постоянно обитавани и

някак си все още далеч от патината на „истинското“ наследство –

като античните мозайки, средновековните крепости и възрожденските къщи например. Ето защо, бидейки „по-нови“, те не се възприемат като потенциално ценни и затова лесно и напоследък твърде често са застрашени от необратими реконструкции. През последните години, с усилията за масово усвояване на евросредства и принципно резонния устрем към енергоефективни решения и достъпна среда, те са подложени на безжалостни ремонти, които унищожават естествени материали, модернистични пространства, ценни детайли и ги унифицират с един и същ набор от евтини системни ремонтни решения.

За финал

„Новият европейски Баухаус“ е набираща популярност инициатива на Европейския съюз, която цели да предложи модел на устойчиво архитектурно бъдеще, съчетаващо иновативност, отговорност към околната среда, социална ангажираност и местно занаятчийство. Какво общо има тази лъскава и все още неясна европейска инициатива със столичния театър „София?

Проблемът на всички гореспоменати сгради и пространства, в т.ч. и на театър „София“, е, че не притежават този официален статут на културно наследство, който да върви заедно с анализ на ценността, предписания и режими за опазване, ограничаващи неадекватни съвременни намеси. Във времена на климатични промени и нови приоритети нормално е архитектурата да се промени. Неуместни стават огромните сгради с бетонни конструкции и чутовен въглероден отпечатък. Но също толкова неуместно става и събарянето им.

Бъдещето на архитектурата е в реконструкциите и преизползването. И всички трябва да сме наясно, че да, за съжаление, повече няма да можем да правим сгради от видим бетон, сгради с огромни, трудни за отопляване вътрешни пространства или сгради – „пространствени експерименти“, които не отговарят на нито един от съвременните стандарти за енергоефективност. Затова толкова по-важно е да пазим, докато е време, онези, които вече са построени и си струват. Те са част от една друга цивилизация.

А за здания като театър „София“ трябва да се правят проекти за консервация и реставрация. Не за ремонт.