Където има власт, няма любов

Филмът „3/4“ на Илиян Метев ми припомни две неща. Първото е, че смисълът не съществува в сурово състояние, а се създава и изисква усилие. Второто е, че думите и образите правят неща и киното може да е именно работилница и убежище за смисъл, а не фабрика за пари и кич.

„3/4“ е българският филм, който най-много ме изненада на последния „София филм фест“. Той заслужено спечели голямата награда на фестивала, както и преди това получи „Златен леопард“ на фестивала в Локарно в секцията „Режисьори на настоящето“.

„Ага“ на Милко Лазаров, който откри фестивала в София и закри „Берлинале“, също е голяма крачка напред за българското кино. Този филм, със своята студена визуална суровост, със смелата и статична камера, с историята за разбягването на едно семейство, с ясната и мощна притча за хора и животни, също заслужава признание и награди от света на флората и фауната – палми, лъвове, мечки и леопарди. Той също ме изненада, но ме и държа на дистанция. Макар и да ставаше въпрос за земното и семейното, ставаше въпрос и за величественото и възвишеното, а от тях винаги има отстояние.

Най-неочакваното в „3/4“ беше нежността. На лично и спонтанно ниво имах усещането, че гледам осъвременена версия на детството си. Филмът е заснет в същия софийски квартал, където израснах и където са снимани много сцени от „Таралежите се раждат без бодли“ и „Войната на таралежите“. Момчетата във филма споделят не само локация, но също извършват стари и нови геройски бели, пакости или просто си играят. Детството не се е изгубило безследно.

Учудването от тихата нежност дойде заради разликата с местния медиен шум. И непрекъснатите всевъзможни крясъци, обвинения, гафове, скандали и провали, които са способни да заглушат всичко. Дори възможността за приятна изненада.

„3/4“ е чист и прозрачен филм за едно семейство. Наблюдаваме живота на баща и двете му деца. Опознаваме ги и сме свидетели на различни фази от съзряването им. Това е последното лято на голямата дъщеря, преди тя да се яви на тежък изпит по пиано и да отиде да учи в Германия. Майката не присъства във филма, но е налична в семейния живот. В разказа е показан живот, близък до документалната фикция – най-малкото защото актьорите не са професионалисти, а режисьорът е вече доказан документалист с дебюта си „Голешово“ и със също награждавания „Последната линейка на София“.

Филмът обаче не показва социален ад, липсват бомбастични човешки катастрофи. Няма и нищо снобско или претенциозно. Историята не е задвижвана от травми. Има умерена дисхармония и караници, но нищо ненормално. Усеща се топлота и заедност, вкъщи и извън дома – въпреки всичко. Действието тече като разходка в хубав ден. Плавно, някак равномерно, музикално и легато. Няма ги така нужните сценарийни патерици за кризи, смърт и ексцес. Има воля и опит за интимност. За съхранение на крехкостта и деликатността при порастване. Филмът по никакъв начин не е енциклопедия на дехуманизацията и обезчовечаването. А е за семейната красота, баналното вълшебство на доверието и близостта. И за трудния родителски баланс между възпитание, търпение и интерес към децата и така необходимата им свобода, за да разберат сами повече за себе си, а и за родителите си. Защото където има власт, няма любов.

Метев категорично е против излишния драматизъм в киното. Чужда му е традиционната холивудска структура в три действия. И наистина, ако в киното и въобще в изкуството си отиде идеята за конфликт, то светът (не само на изкуството) или ще стане друг, или по-скоро вече ще е друг. Няма да се разказват истории, в които да трябва да се спасява светът, държавата, градът или кварталът от самотен герой, който има сила, но не и силата да изразява чувствата или тайните си.

В „3/4“ за пръв път от много време в българското кино видях история, в която бащата да не е починал, разведен и липсващ, да не е груб и жесток, емоционално разрушен или образец за злоупотреба с различни субстанции. Не. Бащата има присъствието на триизмерен човек с всички качества и недостатъци. Далеч е от мъжкия колапс или незрялата гротеска. Радващо е, че има все повече разкази, романи, истории и филми, в които мъжете чувстват и не са преди всичко хищници, а жените също са триизмерни герои, не само обекти, майки или илюстрации от женски пол.

Радващо е, защото нагласите към хората и към живота не са веднъж и завинаги дадени. Човешките структури не са бетонирани непоклатимо. Променят се и зависят от думи, текстове и образи. И от хора. От хора, за които властта е не владеене, а управление или най-вече грижа. Както и в семейството не трябва на власт да е насилието.

Вкопчването и вярата в нездравословни самоунищожителни измислици ту се разхлабва и разсейва, ту се стяга и фиксира. Раздутото его е в сърцевината както на президента на САЩ, така и в желания от корпорациите потенциален и идеален потребител. Както ми каза приятел, „днес има страх от неопределеността, която всъщност е страх от живота“. Неопределеността може да е полова, икономическа, житейска, всякаква. И е част от мистерията на живота.

Нежността в „3/4“ изненадва и защото едва около седем процента от създаваните в момента компютърни игри не включват битка, борба, състезание или война с меч или пистолет. В игрите има истории и разказване, но сякаш почти няма разговор, разбиране, дипломация или компромис – има конфликт на живот и смърт. Почти няма преодоляване на сблъсък с различното без агресия.

Нежността в „3/4“ изненадва, защото липсва цинизъм, сарказъм и ирония. Има невинност, ала и опит. Езикът, който свързва семейството, може и да изпада в неразбиране, но не се отказва от смисъла на диалога – да схванеш другия. Героите може и да се държат детински, но го превъзмогват. Унижението не им е присъщо. Те се самоутвърждават не чрез омраза към някого, а чрез усилията си да пораснат и да надраснат болката си.

Човек или общество могат да се променят само когато осъзнаят раните си. Кралят на Франция вече не гори парижки котки и лисици на Ивановден пред многолюдна тълпа. Министър-председател трудно би могъл да каже днес, подобно на стар крал и рицар, че „в живота няма сладост без агресия и без суматохата на битката“.

Но управляващите (не само в България) се хвърлят от една крайност към друга и не могат да си представят идеята, че хората са равни, че може би заслужават достоен, смислен и справедлив живот. С възможност за нежност. Единственото, с което са наясно от нежността, е „не“. Те овладяват публичното пространство чрез култивиране на страх и оказване на натиск. Централната власт би трябвало да сдържа страховете и инстинктите, но тя раздухва и разпалва несигурност и ненавист при удобен повод.

Това е цивилизационен регрес и голяма стъпка назад. Несигурността е болезнена и води не само до материална нищета. Несигурността влече към параноя и конспирация, към създаване на врагове. В историята такава власт позволява и узаконява иначе забранената радост от разрушение и от зачеркване на хора.

Нежността в „3/4“ изненадва заради всичко това. Заради изследването в дълбочина на една повече от възможна днешна българска чувствителност. Заради смелостта да се създаде филм отвъд стереотипа, формулата и клишето за лошия баща и непослушните деца – жертви на българския преход. Заради избора да не се работи или пише наизуст и по калъп, а детайлно, бавно и едно по едно, с мисъл и персонално отношение. Заради риска персонажите да не са черни или бели, а сложни. Въпреки липсата на голямо и драматично сюжетно алиби, те са противоречиви, макар и изпълнени с обикновени и познати колебания, съмнения и болки. Такава е тяхната несъвършена човешка градина. Да се питат – дори без въпросът да е поставен – дали са добри хора.

Музиката на нежната истина на „3/4“, малка и крехка истина, се чува сред шума от комплекси, катастрофи, лъжа, откровена злонамереност и пагубно бездарие на политиците и не само на тях. И е красива противоотрова. Изкуството дава алтернативи, показва, че може да бъде и другояче, че може да има изход и надежда.

„Конспирация“ буквално идва от латинското „conspirare” – „да дишаш заедно“. Подкрепям конспирацията на „3/4“, която помага да дишаме заедно. Да се дишаме вкъщи и навън. На работа и в ресторант. Да се изслушваме и разбираме без бързане или парализираща паника. Нежно.

Заглавна снимка: кадър от филма „3/4“ на Илиян Метев