Тихите шедьоври на модерната архитектура

Деца играят в двора на детската си градина. Започва да ръми и учителката ги събира. Изкачват стълбите към просторната тераса и сядат там да довършат играта си на сухо, без да се прибират. Пролуките в дървения парапет на терасата са изрязани във формата на момиченца. През тях се вижда мократа зеленина. Едно дете ожаднява и влиза вътре. На мозайката на пода – същото момиченце от парапета на верандата. То е и на тънката решетка по прозорците на първия етаж. В цялата сграда има съвсем лек отглас от възрожденската архитектура – чардакът, дървеният материал, – но никакво цитатничене и кич. Само момиченцата от парапета тихо се държат за ръце.

Една жена се връща от работа в малкия си град. Спокойствието постепенно се е превърнало в еднообразие. Има нужда от цвят – не през цялото време, това би било уморително, но има нужда градът ѝ да се променя понякога. Междувременно се стъмва. И бялата сграда до нея внезапно се преобразява – отвътре запалват осветлението, мондриановският витраж на фасадата проблясва през геометричната решетка и в краката на жената плисват жълто, синьо, червено.

Едно момче ще се качи за пръв път на самолет. Отива на летището, а там всичко, до най-малкия детайл, му казва: „Ти ще летиш! Ще летиш!“ На фасадата уж абстрактните вертикални линии образуват силует на птица. Вътре стълбищата сякаш летят, свързани с тавана. Плотовете на гишетата също плуват във въздуха. Дори столовете приличат на птици – полукръговете на седалки и облегалки напомнят на крила. Момчето усеща прилив на еуфория.

Това са три от шестте архитектурни истории, показани в изложбата „Тоталпроект“ на арх. Анета Василева, арх. Емилия Кълева, арх. Даяна Николова и целия голям екип на „Ново архитектурно наследство“. Тези добри примери от непознатата архитектурна модерност не са „пожелателно мислене“, че някой ден ще се случи нещо подобно и у нас. Те вече са осъществени – не в Амстердам, не в Сидни, а в Лозница, Русе, Казанлък, София, Шумен. И съществуват от десетилетия. Техните архитекти са хора, които са имали вкус към мястото и умение да се вглеждат в човешките нужди около себе си. Да им отговорят – и в същото време ненатрапчиво да възпитат вкуса. Творбите им не са предназначени за показване по изложения, не са грандиозни и смайващи. Не са за другите архитекти, а за хората. Днес се говори за „град за хората“ – но пешеходната зона в Шумен например постига точно това. Без манифест.

През годините след 10 ноември изразът „соцархитектура“ сякаш сложи кръст на всичко, строено между 1944-та и 1989-та. Това клише обаче ни пречи да видим какво всъщност е постигнал българският архитектурен модернизъм. Добрите примери, ако не бъдат ценени като такива, ще бъдат изгубени. Хората се бунтуват в защита на онова, чиято ценност разбират – обикновено това са сгради от 20-те с ясна сецесионна красота. Тихите шедьоври на модерната архитектура обаче не предизвикват инстинкт за защита. И следващият строителен предприемач лесно ще ги събори, за да издигне на тяхно място поредния блок.

Аз съм виждала този процес в родния си град – насред пешеходната зона на Добрич изникнаха бетонни магазини, а сега знаковото кино ще бъде съборено. Дали това няма да се случи и с представените в изложбата сгради?

Изложбата „Тоталпроект“ се опитва да предотврати този процес по най-естествения начин – като покаже красотата на архитектурата, като я обясни на хората. Самата изложба е построена на принципа, за който разказва – тоталната свързаност между елементите в цялото. Всеки от архитектурните казуси е представен с огромна снимка, която да потопи зрителя във визуалната му среда; с конкретен детайл, който може да се пипне: реплика на парапета от детската градина, решетка с витража от културния дом в Лозница, врата от галерията в Казанлък, дори стълбище от столичния квартал „Зона Б-5“.

Цветови кодове насочват зрителя кое е елемент от конструкцията, кое е повтарящ се мотив и т.н. Дори подът е включен в разказа – с градоустройствения план на мястото. Преградните стени между различните проекти носят пана с повече информация за идеята и човека, който я е осъществил. Вероятно не сме го чували – и това е наш пропуск. Авторката на детската градина например е Лиляна Босева. Нейната майка Жени Патева е основателка и първа председателка на женско дружество преди Девети – може би затова основният мотив в сградата е момиченцето, а не както е обичайно – редуващи се фигурки на момиченце и момченце. Авторът на летището в Русе си е живял и работил в града – добро напомняне, че стандартният атестат „учил еди-къде си“ също е предразсъдък, който идва от ниско национално самочувствие.

Не съм архитект и не знам как би реагирала професионалната общност. Знам обаче, че в моята област достойните примери за талант, дълбочина и последователност в работата на предишното поколение вдъхват спокойствие. Тук е възможно да се работи така. Има към какво да се стремя, без да ме е страх, че ще увисна във въздуха. Има смисъл да се опитвам да съм част от нещо по-голямо. Освен това мога да си отдъхна в ролята на публика, на човек, който просто се радва на нещо красиво и в същото време усеща потвърждение на някакви важни свои ценности. Такова усещане вдъхва тази архитектурна изложба на мен, преводача. Вероятно така ще въздейства и на хората от други професии – давайте, вкусът, хармонията и грижата за другите не са още за изхвърляне.

Изложбата е реализирана от Фондация „Ново архитектурно наследство“ съвместно с Регионалния център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“. Може да бъде видяна до 21 август 2022 г. в галерията на най-новото мултифункционално арт пространство на София – „Бял куб“, част от „Топлоцентрала“, на ул. Емил Берсински №5.