Пренаписаната история може да бъде и отречена. Разговор с Тобиас Флесенкемпер

Как опазваме недвижимите паметници на културата в условия на динамични политически, икономически и социални промени? И конкретно как да преосмислим архитектурното наследство от втората половина на ХХ век в Европа? В настоящата поредица „Опазване и граждански мобилизации“ разговаряме с представители на граждански инициативи в Германия и обсъждаме процеса на опазване „отдолу нагоре“ и взаимодействието между граждани и институции.

Тобиас Флесенкемпер е политолог, ръководител на представителството на Съвета на Европа в Белград и председател на Управителния съвет на Rheinischer Verein – асоциация за опазване на паметниците на културата и културния ландшафт със седалище в Кьолн, Германия. Основана е през 1906 г., а днес в нея членуват над 4000 доброволци. Асоциацията работи като посредник между граждани, институции и професионални организации и активно участва в кампании за защита на културно наследство в риск.

Rheinischer Verein съществува повече от век. Разкажете ни за развитието на Вашата инициатива.

През 1906 г. Западна Германия е в процес на интензивна индустриализация и на урбанизация в огромни мащаби. Изграждат се големи инфраструктурни проекти – железопътен транспорт, язовири, мини за въгледобив, съпроводени с обезлесяване и индустриализация на земеделието и животновъдството. По това време на много места се премахват средновековни военни укрепления, изграждат се нови градски центрове. Подобно на Франция, и тук манастирите, които са доминирали над тези земи в продължение на хилядолетие, се превръщат в заводи. Извършва се тотална промяна на градската и околната среда, съпроводена с усещането за принадлежност към нещо, което се разраства и губи корените си. Всичко това става без дискусия за опазване.

В тези условия се сформира общността, която основава днешната асоциация. В нея членуват от обикновени граждани до изтъкнати публични личности, от занаятчии до учени, но все хора с изявен интерес към флората и фауната. Те решават, че е необходимо да се предприеме нещо за по-доброто управление на региона, както и да не се допуска тези процеси да протичат без контрол – това е едно много ранно екологично движение, но също така и много ранно градоустройствено движение.

Днес асоциацията ни събира хора от най-различни сфери. Тук може да откриете младия антиглобалист с постколониални възгледи, който току-що е завършил антропология, заедно със занаятчията, занимаващ се с реставрация на дърворезба в средновековни селища, редом до политика, кмета или някой като мен, който искрено се интересува от история и култура. Именно това разнообразие създава силна и устойчива общност.

Миналогодишните носители на най-престижната награда за архитектура – „Прицкер“, са Ан Лакатон и Жан-Филип Васал, които се фокусират върху адаптацията на съществуващи сгради. Това е подход, който изисква минимална употреба на нови ресурси и е ключов за справянето с климатичната криза. Доколко обаче той е приложим към следвоенното наследство, чийто жизнен цикъл често е по-кратък?

Днес работим съвместно с младото движение „Архитекти за бъдеще“, чието име е препратка към инициативата „Петъци за бъдеще“. Основната им препоръка е да не се разрушават сгради. Определено количество енергия вече е вложено в изграждането им и то не би могло да бъде компенсирано чрез други икономии, дори да бъдат заместени с „екологични“ сгради. Следвоенното наследство е огромно заради събитията в този регион. Голяма част от населените места по поречието на Рейн са разрушени по време на Втората световна война и доразрушени след това, защото интересът към новото строителство е много голям – като едно от най-доходоносните занимания в нашата икономика.

Днес, когато дадена сграда не предлага нужните удобства, тя просто се заменя с нова. И това е особено разпространено при някои определени видове сгради. Например офисните. Животът им е свързан с данъчни стимули и регулации за амортизация. Ако той може да се скъси в рамките на 30–50 години, тогава строителството на нови офиси става привлекателно за инвеститорите – нещо като бързата мода. В Брюксел този процес е развит до съвършенство, животът на сградите е ограничен до 30 години. Но какъвто и нов аргумент да се появи за строежа на нови офиси, той е безсмислен.

Ако вземем например големите квартали, каквито има и в Източна Европа, с многоетажни сгради и зелени пространства помежду им, виждаме, че е много лесно те да бъдат реновирани, да се адаптират. Много енергия вече е вложена в тяхното подобрение – топлоизолация, смяна на дограми и пр., а структурата на сградите е здрава. При тях натискът да бъдат разрушени е много по-малък. В повечето случаи те вече са обновени или в момента се обновяват.

Другият вид сгради, с които сме най-ангажирани, е публичната инфраструктура. Това са библиотеки, кметства, училища и други обществени здания, често разположени в централните градски части. Съдбата на тези сгради и техните терени зависи от политически решения и именно това създава най-много трудности. Най-често срещаме типичната фараонска идея сред кметове и общински съветници да построят нещо, което да завещаят на града. Мавзолейна идея, заради която се разрушават ценни стари сгради в амбицията за нови „емблематични“ постройки. И това често се случва твърде лесно.

Днес се използва „зеленият“ аргумент срещу следвоенната архитектура, според който тези сгради не подлежат на ремонт. Ако обществените ковчежета не са пълни, тогава често се взима решение да се събори например старият театър и на негово място да се изгради търговски център. Непрекъснато се налага да предупреждаваме властите за подобни необмислени решения. Не знаем как нещата ще се променят в най-близко бъдеще. А адаптацията би могла да предложи едно напълно различно решение.

Премахването на стара сграда, дори на най-баналната следвоенна сграда, ни отнема възможността да създадем нови преживявания в това пространство и свободата да оставим функциите сами да се променят. Същото бих казал за старите културни центрове – дворците на културата. Необходимо е само да се отворят вратите им, да се възстанови достъпът на хората до тези места и така ще разберем какво може да се направи с тях. Но подобна представа често липсва във въображението на градската управа. Това може би е най-доброто решение по отношение на енергийната ефективност, след което сградата може да бъде модернизирана. Мисля, че това е част от традицията на наследяването. Нека първо проучим внимателно и след това да решим как да действаме.

Rheinischer Verein е и посредник между граждани и институции. Вашата асоциация разчита на помощта на много доброволци, но същевременно работи и на институционално ниво. Как участват гражданите в управлението на наследството?

Ние се намираме в регион, в който опазването на културното наследство е важна част от обществения дебат. Това има своите положителни и отрицателни страни, защото сме заобиколени от много артефакти и цялата културна и религиозна традиция, свързана с тях.

Хората тук често се мобилизират, но обикновено когато средата, която познават, започне да се променя. Тогава имат нужда от експертна помощ, идват при нас и оттук започва процесът, който наричаме медиация. Първата стъпка е да се изясни кое наследство е защитено и каква е законовата му дефиниция в нашия регион, защото не всичко е наследство от правна гледна точка. Помагаме на хората да установят контакт с отговорните служби и да започнат процедури по даване на статут, ако такъв липсва. В случаите, в които сградата е частна собственост, помагаме в диалога със собственика.

С други думи, съдействаме на различни хора да започнат разговор. По този начин определени проблеми, свързани с градската среда или дадена сграда, стават видими. Монументални творби със сграфито и мозайки, стари неонови реклами и пр. сега са в центъра на дебата заради облицоването на фасадите. Тези творби от 50-те са понякога кичозни. Но са и приятни. И ако изчезнат, част от характера на дадени места ще бъде загубена. Те служат като визуална опора на дадено място.

Медиацията може да следва и друга последователност. Може да е част от мобилизация с цел предпазването на сградата от преждевременни, необмислени намеси. Един от примерите за това е „Еберплац“ в Кьолн. Това е площад на много нива, който свързва различни улици, пешеходни зони и метростанции чрез единна бетонна инфраструктура. Нашата организация призова площадът да получи статут и това предизвика огромен скандал – как е възможно това място да заслужава статут, то е грозно, просто една дупка на утилитарната архитектура без никаква стойност. Всъщност целта не бе статут на всяка цена, а по-скоро начин да се насърчи дискусия защо трябва да се опазва и пътна, пешеходна или подземна инфраструктура. Целият процес се обърна на 180 градуса през изминалите пет години благодарение на дискусията за наследството.

Нека завършим разговора със заключението, че дефинициите за наследство са променлива величина, която е обект на постоянни корекции под натиска на политически и икономически гравитации…

Това е отворен въпрос, който трябва да е част от дебата. Един от най-скорошните проблеми, с които сме ангажирани, е промяна на закона за паметниците на културата в нашия регион. Правителството се опитва да промени процедурата, която в момента се състои от две стъпки. Това е добра стратегия за борба с корупцията, тъй като процесът се води от принципа на „четирите очи“. Тоест ако Общината иска да промени статута на дадени обекти, тя трябва да съгласува това с регионална агенция за опазване. И ако между тях има конфликт, те трябва да стигнат до споразумение – нищо не може да се придвижи в определена посока, ако няма съгласие. Тази процедура осигурява повече време за реакция, но също така предотвратява вземането на решения набързо.

Другият елемент, много специфичен за Германия и особено за западната част на страната, е ролята на църквите, които все още са големи собственици на недвижимо имущество, въпреки секуларизацията от XVIII и XIX век. Те имат специални правила по отношение на богослужебните места и искат да вземат решения за собствеността си самостоятелно. Това, разбира се, е вид дискриминация и много сложен казус, защото в този случай различни собственици имат различни права.

За разлика от Източна Европа, тук в жилищните квартали от 50-те и 60-те години има много църкви, често централно разположени. От икономическа гледна точка вероятно е по-добре за църквата да построи друго на мястото на свои имоти – жилища например, тъй като вече няма толкова много богомолци. А от наша гледна точка това е сериозна опасност, защото църковните сгради от следвоенния период са много важни не само като архитектура, но и като ориентир в построените след войната квартали. Ако премахнем тях или други важни обществени постройки, това ще промени драстично градската среда.

Както знаем от историята на XIX и XX век, понякога нещата започват да се променят твърде бързо и тогава внезапно губим културно наследство. Затова не можем да ги оставим на случайността. Законът е много важен, а за да бъдат защитени монументите, те трябва да имат голяма законова стойност. Когато изчезнат старите сгради около нас, се появяват и политически рискове. Когато историята може да бъде пренаписана, тя може да бъде и отречена – няма да има вече останали артефакти и всичко може да се превърне в практични решения.

Това например е част от дискусията в Австрия, инициирана от дясната Партия на свободата на Австрия – обсъжда се колко монумента са необходими, за да бъдат почетени концентрационните лагери. Аргументът на представители на партията беше, че може би два са достатъчни, защото можело да се направи нещо с виртуална реалност. Ако историята на лагерите се превърне във виртуална реалност, то постепенно това ще се превърне в друга история. Ние имаме нужда от местата, белязани от тези трагични моменти. Имаме нужда и от многопластова градска среда, изпълнена със своите противоречия.