Тръни

Говорихме си с приятелка за нещата, които остро не понасяме. Не за тези с библейски размери от типа на „не понасям хората да бъдат бити, унижавани и убивани“ – те би трябвало да си вървят по подразбиране. Говорихме си за неща, от които ни скача кръвното, въпреки че и да скочи, и да не скочи, нищо съществено няма да последва.

Аз например не понасям холивудските и въобще т.нар. „развлекателни“ филми, които са разхищение на талант, труд, време и ум и уж прокарват някакви послания – политически и за социална справедливост, – а всъщност са машини за пари. (Не стига това, ами после стоиш като сноб, ако не се радваш на последния „Бонд“.) Не понасям шумните хора в транспорта, които изземват времето и пространството на останалите. Не понасям и лукса без покритие – предметите и ситуациите с висока цена и престиж, но с нищожна стойност: пластмаса, която имитира дърво, и подобни. Има ли неща, които и теб рязко те вкарват в негодувание, и към коя твоя част ги причисляваш – силната или слабата?

С.

Седя пред речника и се взирам в етимологията на междуметието „браво“. Произходът му не е сигурен, но май и то идва от гръцките „варвари“, латинизирани с „б“. Или от определена дума за „зъл“ (затова и в някои езици до ден днешен е останало със значения като „бандит“, „свиреп“, „дързък“). Как крайното неодобрение е преляло в крайно одобрение, не знам. Може би както в „жесток“ от жаргона на 90-те – „чудесен“, „страхотен“, такъв, който се откроява с качествата си по някакъв направо буен начин? Ровичкам се около „браво“, защото допреди малко съм се ровичкала из историята на аплодисментите.

Седя в самолета. Част от хората ръкопляскат на успешното му приземяване миг преди да наскачат да си свалят багажа напук на инструкциите на екипажа. А аз не помръдвам и ми е неудобно. Неудобно ми е, понеже също искам да изръкопляскам – всяко кацане си е малко падане и съм признателна на бравурата на пилотите, – но се сдържам, понеже знам, че някои го смятат за проява на лош вкус. Неудобно ми е и понеже не знам що за арбитри на елегантността ги решават тези работи и защо им играя по свирката, след като ръкопляскането е най-обичаен израз на подкрепа и благодарност.

Седя в театъра. Повечето хора скачат миг след като телата и израженията на актьорите са дали знак, че представлението е свършило, и въодушевено аплодират. А аз пляскам от място и се мъча да потисна неудобството си. За мен аплодисментите на крак са израз на небивал възторг, а в 99% от случаите основание за такъв няма. В 99% от случаите наставалите или са нови в театъра и всяко движение по сцената им се вижда забележително, или бързат да си тръгнат, или просто ги е срам да не се присъединят. Така де, ако почти всички са изправени, моето седене може би изглежда декларативно, а не това ми е желанието и нуждата… (Винаги съм си мислила, че звукът от пляскането с една ръка е този на шамара, но то е, понеже съм малко дзен и доста нервна.)

Както виждаш, С., шумното одобрение и кога и как да се включа в него, е едно от нещата, които „рязко ме вкарват“ в безпокойство, и то по някак противоположни начини. (Да не говорим колко ме безпокои ширещата се липса на шумно неодобрение в определени сфери. Аз копнея за дюдюкания, възмутени излизания от зали, пълни с фалш, и хвърчащи домати – бива ли да се отнасяме към артистичните изяви като към покойници: или добро, или нищо?) Разбира се, че тези „проблеми“ не са от важните; разбира се, че не заслужават сложен разбор или горещене. И все пак, щом се почнат, нямат край, без съзнателно да ги отстраниш – като симптоми на неразположение, като белези от неуредени връзки, като репеите с онези техни закривени бодилчета, които хем те ръчкат да се махнеш, хем се закачват и ги понасяш със себе си.

Всяко недоизгладено, но често срещано положение в живота е причина за търкания и разход на енергия. Затова и съм склонна да причисля разните тръни, на които седя, както и тръните в очите си към моите слаби страни. Но не са ли слабостите част от естествения релеф на човека? Не е ли наивно схващането, че всички до една са лоши и непременно подлежат на „подсилване“? Не съм сигурна каква е директната полза от повечето ми спонтанни непоносимости, но не съм и сигурна, че я няма. Не понасям усмихнати емоджита под вести за нещастия. Не понасям свидливи реакции на хора, които имат и могат. Не понасям да ме принуждават да правя забележка (за светещи телефони в киното, за надута музика у съседите, за грубо отношение на гише). Не понасям церемониалното общуване и посрещането по дрехите. Не понасям подигравките на онези, които са имали привилегията да се образоват, да пътуват и да решават, спрямо онези, които не са – много пъти критиката към нечий вкус е най-грозната безвкусица.

Не понасям негативните тиради и ми напира да кажа нещо положително за почивка. Какво ме хвърля в незабавна радост? Хората, които общуват с децата. Които им махат от тротоари и тролеи, смеят се на смешките им, удивляват се с нарочно ококорени очи на уменията им, припяват и правят танцови стъпки, когато на малките им е музикално, и са готови да се хвърлят в рисуване на динозаври и ракети. Нещо повече, страшно ме радват възрастните, които общуват с децата в себе си и с тези в другите възрастни – говоря за любопитството, игривостта, непосредствената комуникация, необременеността с предразсъдъци. Никак обаче не понасям инфантилизирането – собственото (чрез отказ от отговорност) или на останалите (чрез лишаването им от право на мнение и реална тежест).

Веднъж един приятел избра да отиде на бой с възглавници на открито вместо с мен на прайд. Софийският прайд беше млад, едни доста уплашени хора тихо минаваха по едни доста плашещи улици, но той предпочете да се ангажира с друго. О, да, разбирам, че причини – много и обстоятелства – всякакви. И че някой, който днес презира Х, задето ръкопляска в самолета, утре може да спаси Y от удавяне, а възглавниците не пречат ежедневно да помагаш за благоденствието на хората по сто начина, по-ефикасни от шествие веднъж в годината. Но някои нетърпимости изскачат като на пружина. И там, където умът не иска да съди, съди свитото гърло.

Тази година гледах много кино и още не мога да се начудя, че една от най-интригуващите за мен идеи прихванах от филм, който ми се видя телевизионно бозав и предвидим. „Майшабел“ на Исиар Болаин разказва за опитите за диалог и помирение между бившите „бойци“ на ЕТА, излежаващи присъди за убийства, рекет и терор, и близките на техните жертви. В един момент една социална работничка обяснява на затворник: сега ще дойдат хората и ти, като говориш с тях, няма да имаш право на мълчание; дори да не си сигурен, дори да ти е мъчително, ще се наложи да се замислиш и да отвърнеш някак на въпросите им – „отговорност“ значи точно това. Отговорност е да даваш отговори! Да си насреща за въпросите и нуждите на другите, без право на отсъствие – за първи път го виждам формулирано толкова просто и ясно. Не понасям безотговорността.

Не понасям отказа от реалност, особено във варианта, в който реалността ми се отнема на мен (лъжа, манипулация, информационни затъмнения от всякакъв характер). „Заметеното под килима в крайна сметка ще накара килима да тръгне“, както казва Михаел Ханеке. Ханеке е режисьор, който предава толкова сурово човешките дела, че или въобще не мога да гледам сюжетите му, или ги гледам със страх. Но много обичам интервютата с него – помъчих се да намеря един цитат за отношенията филми–зрители, който много ме беше впечатлил преди време и исках да ти пратя по повод киното като машина за пари и разхищения. Не го намерих, но в интервюто под линка по-горе може да чуеш Ханеке за изкуството като любовна връзка с публиката (и за реалната опасност от злото, която не е в преките му извършители, а в „нашите спътници, скръстили ръце в скута си“).

Искам да завърша с непоносимостта си към културата/толерантността като параван за безидейни имитатори и техните не по-малко безидейни почитатели, като пътем заявя пълната си липса на интерес към който и да е „Бонд“. Много ми е драго, че мога да го направя с една бърза препратка – към „Анджело“, жесток скеч от Saturday Night Live, в който не друг, а Даниъл Крейг играе трезвомислещия зрител на международен арт шарлатанин и задава резонни въпроси, докато приятелката му го укорява в нечувствителност… Съзнавам незащитимостта на доста от моите (нашите) непоносимости, затова и ги наричам „тръни“. Но не всеки е райска ябълка, нали, някои сме шипки.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.