Трети март

Обичам родината, казва съседът, но мразя държавата. Вярвам му. В момента окачва знаме на балкона. А пък и двете чувства са лесни за споделяне.

Само че… какво е родина? Природата и историята? Малко от традиционната кухня? Фолклорът? Значи родината е това, което не зависи от нас. А държавата – онова, което зависи.

Управлението, което избираме. Състоянието на пътищата. Обслужването в пощите. Полицаят, който вдига рамене за откраднатото колело. Аз самата съм част от „държавата“ за съседа и ако усиля музиката, ще усиля и неговото усещане, че тази държава за нищо не става, щом човек не може да се наспи като хората след целонощния курс с камиона. Изпитвам сходен сантимент, гледайки какво чудо е под балкона и знамето.

Слизам да пусна картички с мартеници по пощата. В коридора и по стълбите се вие опашка от пенсионери. За тях в този момент „държавата“ са другите баби и дядовци на опашката (които могат да ги пререждат или разговорят), служителката (дали им говори на „ти“, дали ги зарязва да си чакат, докато си свърши нещо, или гледа да им помогне по-бърже?). Разбира се, „държавата“ е и „подателят“ на тяхната пенсия, подател, който ще бъде надлежно и справедливо одуман.

За повечето от тези хора и държавата става все повече нещо, което не зависи от тях. Напротив, те са зависими от нея, качеството на живота им зависи от нашия избор. Какво се случва, когато се разболеят, недай си боже – сериозно и внезапно? „Казах ли да не ми ги мъкнете тук!“, крещи лекарят от болницата на лекаря от линейката, която все пак е дошла, макар и след два часа. Над главата на пациента. Нищо чудно, че старците са подозрителни към промяната и благоговеят пред „едно време“ – времето, когато не са били толкова зависими.

Но и не са само те. Същата зависимост се отнася до децата – особено до тези, които нямат протекцията на силен и платежоспособен родител, който да ги заведе на частен лекар, след като в спешното в ИСУЛ, да речем, не приемат деца. Който да им осигури уроци, за да могат да придобият конкурентни умения. Разрастването на тази сфера показва колко малко вярваме на държавното образование. В същото време тъкмо то е полето на най-голямата идеологическа параноя; то никога не е достатъчно патриотично, достатъчно пропито от любов към родината – въпреки портретите, носиите, безкрайното рецитиране на стихотворения и готови формулировки на тема баба Илийца. Не че не е важно да се възпроизвежда това, което ни държи в общност – но дали постоянното обличане в найлонови носии го постига?

И още. Много е удобно да мислим децата за табула раса. За хора малки и слаби, които лесно могат да бъдат принудени да повтарят след нас. Дори да мразят, следвайки нашия пример. Децата искат родителите им да ги обичат и са готови да направят много, за да си спечелят одобрение. Но освен това искат възрастните, които се грижат за тях, да са добри. Не искат да се срамуват от нас. А е доста срамно един ден да срещнеш човек, към когото си бил жесток само за да угодиш някому.

Струва ми се важно да им предаваме грижата за своето именно като грижа, а не като непоносимост към чуждото. Струва ми се по-патриотично да наблегнем на човешкото, за да бъде и държавата по-човешко място за живеене, а не за мразене. Тъй че „роденият по-късно“ да може да каже за нас нещо повече от това, че сме имали „страхотна природа“ и „велика история“.

Честит празник!

Заглавна снимка: Лина Кривошиева