Три мексикански щриха

Лисет Очоа (р. 1976) e икономистка и журналистка от Гуадалахара, щата Халиско. Преди изборите на 1 юли 2018 г. в Мексико, на които ще станат ясни новият президент и новият състав на Камарата на депутатите и на Сената за следващото сексенио (шестилетка) – тоест непосредственото бъдеще на страната, – я помолихме да ни разкаже Мексико в няколко щриха не за туристи.

Превод от испански: Нева Мичева

„Не“ е моят отговор на бутилката текила, в която плува червей, скорпион или змийче. Не пия текила с животни вътре и не се разхождам, загърната в шарено пончо. Не спя сиести, нито говоря като Спиди Гонсалес. Казват, че макар и да нося „нопал* на челото“, съм твърде снажна за мексиканка. Нямам цветя в косите и веждата кобилица на Фрида, нищо че и аз като нея съчетавам цветовете доста произволно. Не ме е страх от гръмогласния смях, от внимателното вглеждане в другите или от вслушването в шепота им.

Не се смея на смъртта, както смятат, че правим в Мексико – смея се, защото само това ни остава, за да не умрем от тъга в тази страна на убити и безследно изчезнали. В нашата точка на света някой тибетски монах би могъл да практикува откъсването от всичко земно в цялата му гама от разновидности… включително откъсването от самия живот. Ежедневното безчинство тук се е изродило до абсурд. И точно защото не остава нищо твърдо, възможностите са безкрай. Гледаме се едни други и ако намерим време, си разказваме истории.

Едно: милпа**

Едно, две, три, четири… тичам да се пъхна под леглото на дядо. На десет съм, щастлива, понеже съм намерила най-доброто скривалище, и развълнувана от предчувствието, че ще спечеля играта. Взирам се внимателно в пролуката между кувертюрата и пода, за да видя няма ли да се появят обувките на моите братовчеди. После се оглеждам наоколо и до ръката си забелязвам голяма черна гума. Автомобилна, така ми се струва, лъскава. Толкова хубаво лъщи, че просто трябва да я пипна. На допир е гладка, студена. И жива! Гумата се движи! Огромна черна змия.

Изхвръкнах с писък и започнах да викам големите – да я убият. Но дядо рязко спря всички с думите, че тя му е „приятелка“, да не ѝ посягат, безобидна е. Току-що беше погълнала цял заек и сега си почиваше… Дядо се смееше, а на мен сърцето ми подскачаше в гърлото. Заклех се повече да не влизам в стаята му. А той каза, че тя му помага на нивата. На милпата, както я наричахме. Нищичко не разбирах.

Много години по-късно – дядо вече беше покойник – разговарях с един земеделец за някогашната му милпа, изхранвала го години наред, докато не повярвал, както много други селски хора, в приказките за прогрес и не сменил добрата стара система на разнообразието с такава на монокултура, изкуствени торове и подобрени семена, с която си навлякъл неочаквани проблеми. Същата нова „мода“, която помете практически всички мексикански обработваеми земи. Традиционната милпа не просто е позволявала съжителството на множество растения, включително лековити и декоративни, но и е привличала насекоми, птици и дребни бозайници, с което е била част от природата и същевременно е разширявала менюто на хората с гъби, ядливи инсекти и зверчета. Тук именно черната змия – като част от милпата – е служила на цялото, като е държала под контрол броя на „гостуващите“ диви животинки.

Дядо ми беше мъдър човек. Четеше езика на мравките, облаците, скакалците, паяците. Всичко му говореше за наближаващия дъжд и за вятъра, за качеството на предстоящата реколта. Когато той си отиде, милпата му загина, а с нея – и целият свят, с който се крепяха взаимно. Змията повече нито се чу, нито се видя. Стаята на дядо бе залостена завинаги: под леглото му нямаше място за нея, нямаше кой да я защити или да ѝ е благодарен за близостта. Последният знак за нейното съществуване в нашия живот беше изхлузената ѝ кожа между камъните. Ранчото се насели с тишина. Никой вече не говореше за облаците.

Две: кои щати?

Горкото Мексико – толкова далече от Бог и толкова близо до САЩ.

Немесио Гарсия Наранхо

След три века испанско владичество Мексико постига независимост през 1821 г.: тогава площта му се простира на повече от 4,9 милиона квадратни километра. Заради доскорошната политика на испанската корона, в северната част на първата независима версия на страната има много европейски и американски заселници и един от големите конфликти, които възникват, е покрай робството. То е забранено в независимо Мексико, но американците продължават да използват роби за обработката на земите си и нямат никакво намерение да се отказват от този свой успешен икономически модел. Когато мексиканското правителство се усеща, че може и трябва да предприеме нещо срещу центробежните тенденции на Тексас, населението там вече е 1:8 в полза на американците, които активно търсят начин да отцепят щата. Намират го през 1836 г. и Тексас съществува независимо до 1845 г., когато САЩ го анексират.

Злополучната война, в която Мексико влиза със северната си съседка поради това, само две години по-късно води до откъсването – освен на Тексас – и на Калифорния, Невада, Ню Мексико, Юта и част от Колорадо, Аризона и Уайоминг. Половината земи. Разказва се, че в Конгреса на САЩ по това време има хора, които са против присвояването, защото го смятат за нереден акт спрямо една нация в неизгодно положение, а има и такива, които изявяват желание да присъединят цяло Мексико, но се отказват само защото са убедени, че по-голямата част от мексиканците са низши създания… (Днес, 150 години по-късно и с Тръмп начело на Съединените американски щати, изглежда, че историята продължава в стария си дух: земите са добре дошли, не и хората.)

В САЩ, според едно проучване на изследователския център „Пю“, през 2016 г. живеят 57,5 милиона латиноамериканци, от които близо 36% са с мексикански произход. В Мексико битува „кварталната“ теория, че ще си върнем отнетите земи чрез мълчаливо презаселване. И в нея сякаш има нещо вярно. Калифорния е един от щатите с най-наситено испаноамериканско присъствие в САЩ и за нас, мексиканците, отдавна не е изненада, че пресечем ли границата, оттатък говорят понашему.

Три: неканени в дома си

21 декември 2012 година. Седем сутринта. Вали. Над 40 000 индианци сапатисти*** се изстъпват срещу държавните учреждения в няколко града на щата Чиапас. Под дъжда се изправят жени, мъже, деца, бебета, старци. В пълно мълчание и безукорен ред, със скрити лица. Върховна тишина – единственото, което се чува, е трополенето на капките и търкането на дрехите о цветните найлони, с които някои са се покрили. Това е най-мащабната демонстрация на Сапатистката армия за национално освобождение, откакто тя обявява война на мексиканското правителство на 1 януари 1994 г. Двайсет и пет години по-късно искането продължава да е същото: „Никога повече Мексико без нас.“

Сапатисткото движение се ражда през 1994-та, а през 1996-та събира всички индиански общности в Мексико във формация, която днес се нарича Индиански национален конгрес. Седемте му принципа заслужават специално отбелязване: „Да служим, не да се възползваме; да строим, не да рушим; да откликваме, не да заповядваме; да предлагаме, не да налагаме; да убеждаваме, не да побеждаваме; да слизаме долу, не да се катерим нагоре; да представляваме, не да изместваме“… След повече от 500 години пребиваване в опозиция и малцинство, местните хора най-сетне намират свой канал за изява.

От общо 119,5 милиона жители на страната, според данни на Националния институт за статистика и география от преброяването през 2015 г., над 25,5 милиона се смятат за потомци на различни групи от коренното население, докато 1,5 милиона се самоопределят като афромексиканци. Мексико е една от десетте страни с най-голямо езиково богатство… две трети от които е на път да изчезне завинаги. Няма значение, че мая, науатъл или сапотекският са, наравно с испанския, едни от 69-те национални езика – дискриминацията в Мексико доведе дотам, че много коренни жители престават да говорят своя език и минават на испански, само и само да се впишат в това общество, което вижда в различията не богатство, а поводи за презрение.

През 2017 г. Конгресът определи Управителен индиански съвет (Concejo indígena de gobierno), който – нечуван досега ход – на свой ред излъчи проектокандидат на индианците за президентските избори през 2018-та. Това беше Мария де Хесус Патрисио Мартинес – представителка на племето науа от Халиско, по-известна с „галеното“ име Маричуй. По държавните правила Маричуй – индианка, жена и бедна: най-лошата зестра, с която да се родиш в Мексико – трябваше за няколко месеца да събере 866 593 подписа, за да се появи името ѝ в бюлетините, но едва надхвърли 280 000 и не се класира за реална кандидатура. Как се получи така при толкова много коренни жители? Просто. Събирането на подписи беше дигитализирано – можеше да стане само чрез определено мобилно приложение, съвместимо единствено със скъпи телефони, несъвместими, на свой ред, с оскъдицата в живота на индианците (минималната работна заплата в Мексико е 120 долара на месец, а нужните смартфони струваха 3 пъти повече).

И все пак появата на Маричуй на политическата сцена, макар и обречена, бе голяма победа. Първо, ред интелектуалци и артисти подкрепиха каузата ѝ, без да са индианци, и много доброволци се постараха да помогнат за събирането на подписите. И второ, по-важно: до неотдавна най-известната коренна жителка в Мексико беше индианката Мария, la india María – прочут екранен образ на неука, бедна, хитруваща женица, която заради своя произход вечно изпълнява ролята на обслужващ персонал и е системно обезправявана, подценявана и унижавана. Ако не друго, сега поне средното индианско момиче има възможността да избира в ума си между Мария слугинята и Маричуй лечителката, политическата фигура, обединяващото звено. И това е голямо благо.

*Нопалът е кактус, употребяван по най-различни начини в традиционната кухня. Изразът „с нопал на челото“ се използва за хора с много характерен мексикански външен вид. – Б.пр.

**Милпа е традиционна агроекосистема, чието име означава „царевичак“ на индианския език науатъл и бележи както обработваната земя, така и способите за засяването и поддържането ѝ. В милпата се отглеждат едновременно царевица, боб и тикви, а покрай тях най-често растат зелени домати, лютиви чушки, листни зеленчуци. – Б.пр.

***Сапатистката армия за национално освобождение е политическа организация, чието начало е положено от индианци целтал, мая, цоцил, чол, тохолабал и мам от Чиапас (един от щатите с най-многобройно коренно население и най-скандални нива на бедността). Една от целите ѝ е отстояването на вековно потъпкваните лични и колективни права на мексиканските индианци, друга – търсенето на нов политически модел за цялата страна, който да се основава на демокрацията, свободата и справедливостта. Привържениците ѝ се наричат „сапатисти“ в чест на Емилиано Сапата (1879–1919), един от най-значимите лидери в мексиканската история, индианец по произход и борец за преразпределянето на земите в полза на обикновените селяни. На него се приписва фразата „Земята е на онзи, който я обработва“ – едно от основните искания на Мексиканската революция, чиято икона е той. – Б.а.