Три за превод: Документални комикси

Струва ми се, че комиксите са, от една страна, много директни. Възприемането им е силно интуитивно. От друга страна, те са и твърде абстрактни. Трябва да положиш доста повече труд за дешифрирането на някоя лента (strip), отколкото за разбирането на филм или дори за прочитането на книга,

казва Арт Спигълман, един от класиците в рисувано-словесните истории.

В България навикът за създаване и потребление на „деветото изкуство“ е трудно забележим, нищо че не му липсват база и контекст – достатъчно е да споменем някои родствени изкуства, в които имаме силни традиции: карикатурата, илюстрованите книги, анимацията, театъра (да, комиксът е не по-малко изкуство на точната реплика и яркия конфликт от драмата). В „Кратка история на българския комикс“ Антон Стайков дори прехвърля мост назад във времето чак до житийните сцени от някои икони и до пещерните рисунки в Магурата...

Българският комиксов пазар обаче продължава да е очебийно малък не само на фона на белгийския, френския, американския и японския (гигантите в тази сфера), но и на тези в балканските страни. От старите фестивали на комикса в България се дочуват само далечни отзвуци – нищо че на миналогодишното издание в Лука имаше над 700 изложители, а благодарение на срещите и събитията в Ангулем комиксите се превърнаха във френските книги с най-много продадени права за издаване в чужбина. Оригиналите ни се броят на пръсти, а преводът на „разкази в картинки“ (както са склонни да ги наричат някои от малкото им съвременни български автори) се оживи напоследък, но преобладаващо в популярната зона на американските супергерои и техните „вселени“. При това положение е очевидно защо

у нас специфичната ниша на комиксовата документалистика пустее.

Вече представихме три подборки от по три непревеждани, но препоръчителни за „внос“ заглавия от различни литератури (нидерландска, норвежка и украинска). Сега ни се ще да привлечем вниманието не върху даден език или ареал, а върху възхитителния жанр на комикса, който се стреми да опознае, осъзнае и обсъди сложни части от света ни, като за целта успешно си служи с градивата на публицистиката и на историята, без обаче да се лишава от характерни черти като хумора, хиперболата, олицетворението, заявените пристрастия и речта в „балончетата“.

Макар името и биографията на комикса да са неразривно свързани с комедията, темите на произведенията по-долу са също така трагични, политически, социални. Тревожно актуални, при все че авторите им са от различни страни и поколения и са твърде несходни като техника и темперамент. Общото е, че и тримата участват в творбите си едновременно като повествователи и персонажи и работят издълбоко, с обилен и съвестно проучен контекст, тласкани от състрадание към онеправданите и от неудобство поради изходната си неосведоменост.

Maus, Art Spiegelman

Събраните в общ том две части на „Маус“ – единствения комикс, награден с „Пулицър“ – възлизат на 300 изключително концентрирани страници, за чието създаване са отишли около 13 години. В тях авторът разговаря с баща си Владек Шпигелман, полски евреин, за събитията преди, по време на и след хвърлянето му в лагера на смъртта Аушвиц. Книгата е колкото за спомените на възрастния мъж от една кошмарна епоха, толкова и за сложните отношения баща–син. Два крайно трудни прехода през почти непреодолими препятствия, с които Арт се справя виртуозно.

Спигълман се ражда в Стокхолм през 1948 г. – по бежанския път на родителите си към САЩ, където живее от тригодишен. Амбицията на баща му Владек и майка му Аня е той да стане зъболекар, но Арт знае от дете, че ще рисува. Семейната му история е показателна не толкова за ХХ век, колкото за определен вид изродена социална атмосфера, която не знае времеви и географски ограничения... През 1943 г., от страх пред неизбежната депортация, леля му отравя себе си и трите дечица, за които се грижи – едно от тях е шестгодишният Ришо, по-големият брат на Арт, който завинаги ще витае в живота му като отсъствие – идеалното мъртво дете. В Холокоста загиват 70 от близките на Владек и Аня. Когато Арт е на 20 години, майка му, също оцеляла от Аушвиц, се самоубива.

Maus от заглавието е немската дума за „мишка“ и всички евреи в комикса са изобразени с тела на хора и глави на мишки – метафора, пасваща според автора на представянето на евреите като „вредители“ в нацистката реторика, но и даваща възможност да се дистанцираме от ада на онези времена, да се приближим по-безстрашно до мисли и гледки, трудни за преглъщане. Немците, разбира се, са с муцуни на котки, поляците са прасета, американците – кучета, а Маусшвиц е черната дупка, която тегли материята на целия разказ към себе си.

Първата поява на „Маус“ е в една рисувана антология от 1972 г. – зачатък от три страници. През 1980 г. Спигълман започва да издава със съпругата си Франсоаз Мули годишното списание за комикси Raw и от втория от общо 11-те му реализирани броя се връща към идеята за „Маус“, който публикува на глави.

От странното си начало до блестящата си покъртителна последна реплика „Маус“ е безумно рисковано и красиво начинание.

„Ако беше блус, сега сигурно щеше да звучи в рекламите за коли – казва Спигълман за огромния периметър, в който се прочува през годините „Маус“. – Навлезе в културата по начини, които не можех и да предположа...“

Комиксът е преведен на всички „големи“ езици, но и на литовски, естонски, украински, грузински, унгарски, фарси – каквото ви хрумне. Съседите ни имат „Маус“ на своите езици от 20 години (сърбите и турците), от 15 (гърците), от 10 (румънците), от 5 (македонците)... А у нас го няма дори на английски в каталога на Националната библиотека. Това е не просто културен пропуск, а неизвинено отсъствие на България от часа по история.

(Малка скоба в същия ред на мисли: срамота е и липсата на български на „Персеполис“ на Марджане Сатрапи, иранката, която преди почти две десетилетия превърна този свой страхотно интересен рисуван мемоар в анимационен филм и спечели с него наградата на журито в Кан, а през 2019 г. режисира „Радиоактивност“ по превъзходния научно-любовен комикс на Лорън Реднис за Мари и Пиер Кюри...)

Palestine, Joe Sacco

Както Арт Спигълман е отъждествяван изключително с „Маус“, така и Джо Сако е първо „Палестина“ и чак после всичко останало. С тази разлика, че и много от всичкото му останало заслужава да се преведе час по-скоро: босненските истории „Горажде, безопасна зона“ (2000) и „Помагачът“ (2003), „Бележки под линия в Газа“ (2009), сборникът с репортажи „Журналистика“ (2011).

Сако (1960) се ражда в Малта, отраства в Австралия, завършва журналистика в Университета в Орегон през 1981-ва и същата година получава първия си отказ от списание, на което е пратил малка комиксова история. Това е именно споменатото по-горе Raw... Десетилетия по-късно един от най-влиятелните вестници в света започна така статията си за извънредния нов тираж на най-известната му книга:

Когато Джо Сако създаде „Палестина“, никой нямаше представа що е комиксовата журналистика, а сега неговата основополагаща творба се сдоби с нетърпеливи нови читатели.

Сако сочи като свои кумири в писането и рисуването Джордж Оруел и Робърт Кръмб. Рисунъкът му е елегантен, а точността, с която заковава важните въпроси – впечатляваща. В типа журналистика, която си е избрал, цени особено възможността миналото да се появява редом с настоящето, а неизбежното стилизиране на образите да направи по-поносимо осмислянето им („...рисунките на Сако често оказват въздействие на снимки, които нито един фотограф не би дръзнал да направи“, с право се отбелязва в една рецензия).

Методът му е следният: отива на места, които го вълнуват; остава там колкото е нужно, за да се ориентира; разговаря с голям брой хора; води си записки, щрихира, снима; прибира се вкъщи и месеци наред оформя събраното.

Най-големият ми страх е, че ще предам недостоверно нечия история,

казва Сако. И още:

Научих, че хората обичат да говорят за себе си. Стига да няма нещо, което много се опитват да скрият, фактът, че някой им задава въпроси, им е приятен.

През зимата на 1991/1992 г. Сако изкарва два месеца в Израел и Окупираните територии (Западния бряг, Източен Йерусалим и ивицата Газа) и през 1993 г. започва да публикува поредица от девет брошури по 32 страници, в които нахвърля срещите и впечатленията си от региона. През годините те се превръщат в деветте глави първо на двутомник, сетне на книга с предговор от Едуард Саид („Повечето възрастни са склонни да свързват комиксите с нещо фриволно или ефимерно и съществува нагласата, че с порастването човек ги изоставя в търсене на по-сериозни занимания [...] но комиксите явно казват неща, които иначе не биха могли да се кажат, и не се подчиняват на обичайните мисловни процеси, надзиравани, канализирани и прекроявани чрез всякакъв педагогически и идеологически натиск“).

През 2007-а се появява специално издание, вече на 320 страници, с включени вътре спомени, чернови, фотографии, а най-новата „Палестина“ излезе преди дни и съдържа и послеслов от журналистката Амира Хас.

 В „Палестина“ Сако казва:

Аз съм скептик. Като журналист си длъжен да бъдеш Тома Неверни... Трябва да сложиш пръст в раната, а най-добре – цялата си глава.

Всяка негова страница е вихър от лица, жестове, реплики, ненадейни ракурси към характерни интериори и екстериори, внезапни хрумвания, абсурдни сценки, включвания от новините или книгите. Разказът обаче тече съвсем разбираемо и някак се родее с „романа от гласове“ на нобелистката Светлана Алексиевич (както тя нарече творчеството си пред „Тоест“) –

поразителна амалгама от лични разговори с прегазените от историята.

Серия от коментари на Сако за случващото се понастоящем в Газа върви от началото на годината в The Comics Journal – освен за да си съставим мнение за стила и мирогледа му, те могат да ни помогнат и да си набавим още малко нюанси и детайли по една безкрайно наболяла тема.

Kobane Calling, Zerocalcare

Не е изключено да познавате Дзерокалкаре от „Откъсни по пунктира“ (2021) и „Този свят няма да ме направи гадняр“ (2023) – двата му къси анимационни сериала за „Нетфликс“, които е задължително да се гледат със субтитри, за да се чуе как авторът говори като картечница на римски диалект (той озвучава и себе си като главен герой, и част от другите). А ако го познавате от тях, значи сте вече на „ти“ с основните действащи лица в живота и в комиксите му – майката (французойка с външността на квачката Лейди Клъв от Дисниевия „Робин Худ“), приятеля Секо (малословен, луд по сладоледа и покера онлайн), огромния угрижен Броненосец (въплъщение на вътрешния му глас). И сте забелязали колко сърдечен и ангажиран е този човек под смешните си рисунки.

Зад Zerocalcare (букв. „нула варовик“ – интернетски псевдоним, заимстван от натрапчива реклама на препарат против котлен камък) се крие Микеле Рек (1983), който, откак се помни, живее в Ребибия и я превръща в редовен фон на разказите си. Ребибия е краен квартал на Рим с горе-долу три забележителности: последната станция на една от линиите на метрото; едноименния затвор с над 2000 обитатели (апропо там се развива „Цезар трябва да умре“ на братя Тавиани); останките от праисторически мамут.

Стеснителен, тих, с меланхолични сини очи, вечно облечен в черно и способен да дава автографи по 13 часа без почивка, Дзеро е чудна смесица от юношеска възбудимост и дзен безвремие. И той като Спигълман и Сако започва да рисува от ученическите си години, но за разлика от тях се прочува още с блога си и с дебютната си самиздатска „Поличбата на Броненосеца“ (2011), а докъм 35-тата си година вече е продал над милион бройки от тази и следващите си творби. (Стартовият тираж на една от най-новите му книги – посветена на малък язидски град в Иракски Кюрдистан – беше 234 000 екземпляра...)

Предвестникът на „Кобани зове“ се появява под формата на рисуван репортаж в сп. „Интернационале“ на 16 януари 2015 г. и предизвиква такъв интерес, че на следващата седмица от същия брой е пусната допечатка. Не след дълго невротичният младеж от Ребибия, който изпада в екзистенциална криза дори само ако промени обичайния си списък за пазаруване, се емва отново до Рожава – преобладаващо кюрдски регион в Северна Сирия, в който с цената на страшни жертви неотдавна е заработил един почти утопичен обществен договор. В резултат от срещите му с местните хора и от усилието да проумее какво им се случва под всеобщия натиск („варварството на ИДИЛ, репресиите на Турция, агресията на Ирак“) през 2016 г. излиза „Кобани зове“ и моментално поражда публичен отзвук, преводи на дузина езици, две театрални постановки. В предговора към допълненото издание от 2020 г. авторът формулира задачата, която си е поставил, така:

... да разкажа на широка публика без специални познания относно близкоизточните конфликти... за едно късче земя, в което цяла мозайка от народности се организира и бори за общество, стъпило върху равенството на мъже и жени, мирното съжителство, зачитането на културните и религиозните различия, социалната справедливост и екологията.

И действително, тук се разказва от първа ръка и от човешки ръст за едни изключително самотни в битките си наши съвременници, за които рядко се говори в новините и още по-рядко – като за съвкупност от личности.

Повествованието е по-рошаво и по-егоцентрично от тези на Спигълман и Сако, а езикът е от различно поколение и спонтанно прелива в жаргон и позовавания на музикални парчета, касови филми и други попкултурни дадености

(в един момент разказвачът от неудобство се превръща в жабока Кермит, в друг събеседниците му се явяват в облика на парче козе сирене и подлютена маслина и пр.). Същевременно Дзеро е безпощадно саркастичен към собствените си недостатъци и особено към специфичната западняшка инфантилност – естествена смесица от невежество и изнеженост, – с която е склонен да наднича оттатък границите на уредения си живот. И все пак „Кобани зове“ е истински богато преживяване.

Колкото повече начини да се обсъжда светът – толкова повече събеседници. И толкова повече бъдеще.