Между популярното и маргиналното: Трир, Германия

Това пътешествие ни отвежда в сърцето на Стара Европа, към Люксембург, Мец, Кьолн, Трир. Но както всяко пътешествие е на първо място физическо, така и винаги носи със себе си тежестта на един ценностен и идеен преход. Като че ли съвременният човек, привикнал към мисълта за туризма, движен единствено от любопитството, забравя колко скорошен е този формат. Средновековното пътуване в Европа е белязано от прехода сред земи, населени с приказни твари – в горите дебнат вещици и върколаци, а дяволът се явява по здрач, между деня и нощта, изпитвайки вярата на благочестивия поклонник.

В Близкия изток пък пътешествието, когато не е продиктувано от санкционираната от исляма търговия, често намира израз чрез „пътуване в търсене на религиозното знание“ (рихла фи талаб ал-’илм), или поклонение (хадж) по светите места на Мека и Медина. Едва много по-късно се появяват просвещенски и романтични произведения като Пътешествие из Ориента на Жерар дьо Нервал от XIX в., в които религиозното знаково е отстъпило от влиянието си.

Но въпросът за фикционалното все така стои. Външният свят, областта на непознатото, чуждото, както впрочем и целият свят, вече е по веберовски разомагьосан. Той обаче все още остава ценностно натоварен и не е станал непременно по-документален, фактологичен. В горите вече не дебнат чудовища, познанието вече не лежи в нозете на шейхове от Нишапур, Багдад, Дамаск. За сметка на това откриваме колко лесно на сцената излизат въобразени случки и герои.

Географското и идейно прехождане, свързано с пътешествието, често се оказва натоварено и с бремето на историята. Израз на настъпилата идеологическа промяна са и анкетите към поклонниците по Ел Камино до Сантяго де Компостела. Администрацията на изначално религиозния маршрут вече допуска регистриране на разнообразни мотивации у поклонниците. Извън очакваното „от религиозна мотивация“, се допускат и такива като „духовна“ или „културна“.

И при това посещение в Трир ме спохождат подобни мисли. Затова и в порив да се отръскам от сложността, наложена от представите ми за мястото, възприемам апофатически подход. Докато карам, отбелязвам наум нещата, които не планирам да посещавам този път. На първо място, неизбежната Порта Нигра (Черната порта), за която само съм чувал. На второ, нещо по-съвременно – Къщата на Карл Маркс.

Синът ми в същото време проявява тийнейджърска прагматичност – паркирам срещу римската порта, а той отбелязва, че магазинът за компютърни игри е отсреща. Което ми напомня и за условността на протяжното ми разсъждение. Имаме по-малко от ден и не можем да си позволим да разсъждаваме безкрайно върху границите на посещението. Трир ни посреща мрачен, влажен, но не и студен. Предполагам, че климатът никак не е странен за долината на река Мозел, дом и на харесвания от мен ризлинг. За любител на влажните пролети и есени като мен това носи приятно, освежаващо усещане, без да ме потиска.

Малко зад масивния, мрачен силует на Черната порта започва Зимеонщрасе, наречена на Свети Симеон от Трир – византийски монах, починал тук през XI век. Нагоре уличката е точно по вкуса ми, оразмерена от кафенета, книжарници и магазини. Тук е и моят шанс за кратката ми разходка сам – оставям тийнейджъра да пазарува немскоезична литература и безделно поемам нагоре. Няма как да пропусна Юдейската уличка, която се отклонява надясно под фахверкхаус фасадите, толкова характерни за немската строителна текстура. Да, еврейските общности в Западна Европа, непознати, някак оставащи встрани, са неизменна част от историята на континента.

Централният пазарен площад във всеки немски град ми е любим като средоточие на ежедневието. Сетне поемам по ул. „Месна“ (Fleischstraße), докато се оказвам на другото място, където човек може да изпие кафе на открито – рококо Фонтана на св. Георги (Sankt Georgsbrunnen). Оттам до Къщата на Карл Маркс са няколко минути път, но любопитството ми ме води само до едноименната уличка, където щраквам двойка под табелата. Оттам стигам до огромната червена сграда на базиликата на Константин от 310 г., днес превърната в евангелска църква.

Без да искам, навлизам в парка на Двореца на курфюрста, а после се връщам към една от основните ми цели: огромния катедрален комплекс, посветен на свети Петър, и отделна църква на името на Дева Мария (Hohe Domkirche St. Peter zu Trier). Твърди се, че е най-старата в страната, а бароковата украса на купола отвътре е потресаваща с мащаба си. Снимам на входа емблематичното представяне на вековния конфликт между Църквата и Синагогата. Синагогата е винаги изобразена с плочите на Мойсеевия закон в ръце, превръзка на очите, счупен жезъл, склонена настрани глава и падаща корона. Вътре също има какво да се види, а високо отвън на фасадата стои часовникът с евангелския надпис ESCITIS QVA HORA DOMINVS VENIET („Защото не знаете в кой ден ще дойде Господ“), напомнящ кой определя потока на времето в Средновековието.

След набързо извървения маршрут, чаша вино и доста снимки по-късно, равносметката не е чак толкова катастрофална. Теорията ми за посещаването на неизвестни места и мисленето им през маргинални сцени днес не удържа. Хванати сме – и не мога да кажа, че е съвсем неволно – в оразмеряващите канавата на града исторически, културни, религиозни символи. Дори и капаците на шахтите носят изображението на патрона на града – свети Петър с ключ в ръка.

Заварвам тийнейджъра да си говори с продавача в книжарницата за архитектура. Отплащам се за търпението му с обещания диск за игра на Playstation-а вкъщи и потегляме обратно към Люксембург.

Някой ден пак бих се върнал с нов списък-на-неща-за-непосещаване. Имам чувството, че съм пропуснал твърде много.

Всички снимки са предоставени от автора.