Турция – външна политика по скалата на Рихтер

Географското положение на Турция предопределя извънредната ѝ геополитическата тежест като естествен възел между няколко важни региона – Европа, Кавказ, Средиземноморието, Близкия изток и Северна Африка. Освен че е трудно да я обособим като част от конкретна географска област, политическата и културната ѝ принадлежност е също толкова комплексна.

Макар и предимно мюсюлманска, Турция има светско управление, от векове поддържа търговски и културни взаимоотношения с Европа, членува в западни организации като НАТО и ОССЕ, а през 1999 г. придобива статут на кандидат за присъединяване към Европейския съюз. Още Бащата на републиката Мустафа Кемал Ататюрк недвусмислено възприема западната цивилизация като отправна точка за страната си.

Турция обаче не може да се откъсне от османското си наследство със заплетено историческо минало и разнообразие от култури, обичаи и традиции. Освен това тя наследява неблагоприятна за сигурността си обстановка след разпада на Османската империя заради множеството нови държави по нейните граници.

Макар и сравнително добре защитена географски от труднопроходимите планински масиви на изток, външната политика на империята (и впоследствие на Турция) винаги е страдала от уязвимостта на проливите, свързващи Мраморно с Черно, Егейско и Средиземно море. Контролът върху Босфора и Дарданелите е безценен от икономическа и стратегическа гледна точка, което превръща първо Руската империя, а по-късно и СССР в основна заплаха за сигурността и националните интереси.

Според научните трудове на проф. Мустафа Айдън тези исторически обстоятелства създават възприятието, че страната е обградена от потенциални врагове, което фиксира вниманието на турската външна политика и дипломация върху предпазливостта и сигурността. Поради сложността си отношенията на Турция с ЕС, Русия, Армения, Азербайджан, Израел, Сирия, кюрдите и т.н. заслужават отделен и детайлен анализ. От казаното дотук обаче следва, че югоизточната ни съседка страда от липсата на единна идентичност – геополитическа, културна и идеологическа. Именно това разнообразие от идентичности създава параван за политическите борби в страната, които определят външнополитическата ѝ ориентация.

Основни принципи на турската външна политика

Държавите водят външната си политика по две основни направления. Към първото може да причислим спонтанните събития и промени в средата, на които страната по презумпция трябва да реагира. По отношение на Турция може да се дадат за пример Арабската пролет, войната в Сирия, миграционният натиск и др.

Второто направление се отнася до устойчивите във времето ръководни принципи, норми и обстоятелства, възприемани безусловно и последователно от всяко следващо поколение политици. Такива са вече споменатото географско положение, културно и историческо наследство и установените възприятия за международната система. В случая с Турция трябва да разгледаме и основополагащите принципи, изковани от Ататюрк при утвърждаването на националната държава.

Те са синтезирани в шест понятия, включени в тогавашната Конституция с поправки от 1937 г. – национализъм, секуларизъм, републиканизъм, популизъм, статизъм и революционизъм. Шестте идеологически основи на републиката обаче имат специфично значение, свързано с идеята за модерна национална държава по западен образец.

Опирайки се на Мустафа Айдън, може да направим следното обобщение.  Секуларизмът цели да предотврати опитите за прекъсване на дълбоките институционални и културни реформи и установяването на дадена форма на теокрация по османски маниер. Републиканизмът отстоява демократичната република като форма на управление и гарантира равенството на всички граждани пред закона. Революционизмът е синоним на реформизъм и се свързва с идеята за мащабното преустройство на държавата с цел осигуряване на модерното ѝ еволюционно развитие. Статизмът е рамката на Ататюрк за икономическо развитие с водеща роля на държавата.

Популизмът (за разлика от днешното разбиране) включва идеята за равенство и нуждата от популяризиране на новите идеи сред различните обществени кръгове. Национализмът защитава идеята за суверенитет на турския народ в националните граници, но се опира не на агресия, а на останалия в историята лозунг на Ататюрк „Мир у дома, мир по света“, превърнал се в основа на турската външна политика. Така принципите се подчиняват на идеята за мирни, реалистични и умерени отношения в международен план, които не възпрепятстват, а спомагат за укрепването и развитието на турската нация.

Макар и отчасти видоизменени в приетите след военни преврати Конституции от 1961 г. и 1982 г., идеологическите основи на Ататюрк остават определящи за Турция, а всеки опит за откъсване от техните корени създава вътрешнополитически катаклизми. Така се стигна и до неуспешния пуч през 2016 г. и последвалите година по-късно поправки в Конституцията, които превърнаха Турция от парламентарна в президентска република.

Модерността: Ердоган и Партията на справедливостта и развитието

От спечелването на изборите през 2002 г. външната политика на Партията на справедливостта и развитието и нейният лидер Реджеп Ердоган изживяват много трансформации. С първоначалния устрем към реформи, започнал още през 1999 г., партията цели присъединяване към ЕС. Постепенно обаче външната политика се видоизменя в разрез с кемалистките принципи под въздействието на бившия външен министър и премиер Ахмет Давутоглу.

Уповавайки се на своята книга „Стратегическа дълбочина“, той развива идеята за неоосманизъм в политиката, който изгражда национална идентичност върху сунитския ислям, османската култура и имперското минало. Това предопределя по-активна и агресивна външна политика, стремяща се да възроди историческото влияние в Близкия изток и Северна Африка.

Събития като Арабската пролет допринасят за изоставянето на политиката на „нулеви проблеми“ със съседите, а в резултат на провалилия се военен преврат през 2016 г. драстично се ограничава влиянието на бюрократичния апарат и армията, чиято историческа роля да защитава кемализма е иззета. Това павира пътя за последвалите конституционни промени в модела на управление, които засилват правомощията на президента и създават широка институционална основа за популизъм и евроскептицизъм.

Отстраняването на Давутоглу от властта месец преди преврата дава нов тласък на турската външна политика, която впоследствие става по-малко идеологическа, но по-реалистична заради извънредните правомощия и влияние на Ердоган. Това води до сближаването между Турция и Русия през последните години в сферите на енергетиката, отбраната и туризма, от което те взаимно черпят икономически и стратегически дивиденти.

През 2017 г. например Турция купи от Русия несъвместимите с натовското въоръжение зенитни ракетни комплекси S-400. Двете страни също задълбочиха енергийното си сътрудничество с различни проекти, като заобикалящия Украйна газопровод „Турски поток“, и улесниха движението на гражданите си с въвеждането на по-леки визови режими.

Какво може да се очаква при провал на Ердоган на изборите

Още несъвзела се от опустошителните земетресения, отнели живота на десетки хиляди души, Турция ще се изправи пред общи президентски и парламентарни избори. И макар че трагичните събития правят изхода им още по-непредвидим, евентуална промяна в управлението неизменно ще се отрази на турската външна политика – особено при сценария, в който Ердоган губи и президентския си пост, и мнозинството в парламента.

Поради сложната композиция на опозиционния алианс от шест партии, чиито идеологически платформи обхващат разнородни части от политическия спектър, трудно може да се очертае еднозначен бъдещ подход. И все пак от заявките дотук може да се направят следните изводи. Коалицията неведнъж декларира целта си да извърши дълбоки съдебни и структурни реформи по европейски стандарт и да промени Конституцията, връщайки парламентарния режим на управление.

Това предполага по-добро правосъдие, по-свободни медии и реабилитиране на проевропейското съсловие от интелектуалци, журналисти, преподаватели, военни и други противници на режима на Ердоган. Следователно и реалистичната, но безпринципна политика на Ердоган спрямо страни като Русия ще бъде преразгледана.

На институционално ниво е твърде вероятно да станем свидетели на децентрализация и по-ясно разделение на властите, което да позволи на турското Външно министерство, административния апарат и армията да възвърнат функциите и влиянието си като защитници на кемализма. Това би довело до затопляне на отношенията между Турция и ЕС на стратегическо, икономическо и дипломатическо ниво, а в по-дългосрочен план може да се говори и за размразяване на преговорите за членство, спрени през 2018 г. заради зависимата съдебна система и неспособността на Турция да гарантира основни човешки права и свободи.

В този ред на мисли деескалация по оста Турция–Гърция–Кипър в Източното Средиземноморие, преосмисляне на позицията относно приемането на Швеция и Финландия в НАТО и ревизиране на медиаторската роля по отношение на руската инвазия в Украйна са сред възможните сценарии за промяна на външнополитическия курс.

Отношението към България при смяна на властта трябва да се разглежда именно в контекста на отношенията между Турция и ЕС. Освен по-засилена комуникация и цялостно сътрудничество, на преден план ще излязат и ключови въпроси, като противодействието срещу мигрантския натиск и енергийното сътрудничество.

По отношение на нелегалния мигрантски натиск Европейската комисия вече изрази готовност да подпомогне България с обучен персонал, както и с дронове и радари за по-доброто опазване на границата. Въпросът за енергийното сътрудничество съвпада с общоевропейските усилия за диверсификация на доставките на газ и петрол от Русия.

Подписаното наскоро споразумение между държавния доставчик „Булгаргаз“ и турския газов оператор „Боташ“ за достъп на България до турската газопреносна мрежа и терминали за втечнен природен газ създава юридическа основа за по-засилено сътрудничество в тази област. Едно проевропейско управление в Турция обаче би разсеяло съмненията за потенциално руско влияние, превръщайки се в гарант на независимостта на доставките и техния произход. Не е изключена и цялостна или частична ревизия на стратегията на Ердоган за превръщане на Турция в най-важния газов хъб в региона.

Разбира се, не трябва да се забравя, че изходът от изборите в Турция ще се повлияе от редица фактори, включително способността на шесторната коалиция да подкрепи и издигне най-подходящия общ кандидат за президентския пост. Неясно е и доколко разрухата в югоизточната ни съседка, дължаща се в голяма степен на корупция и институционална немарливост, ще повлияе на изборните нагласи. Възможността за отлагане на насрочените за 14 май избори заради трагедията също е сред обсъжданите теми, които могат да окажат влияние.

Бъдещите отношения между България и Турция обаче ще зависят и от изхода от поредните предсрочни избори у нас. Служебните правителства на Румен Радев имат потенциала да продължат чисто техническото и експертно сътрудничество в различни сфери. Но единствено постоянен кабинет с реформистки нагласи и прозападни разбирания ще бъде способен да осъществи по-дълбоко двустранно разбирателство, основано на общоевропейските ценности и принципите за независима съдебна система и борба с корупцията, които едно ново управление в Турция на свой ред би възприело.