Невъзможното публично пространство. Улица „Съборна“ и други епизоди в търсене на града за хората

Текстът е част от поредица публикации в сътрудничество със Съюза на урбанистите в България по повод десетата годишнина от създаването му. С помощта на специалисти от областта ще представим „болежките“ на българските градове, а оттам ще се опитаме да открием заедно как да превърнем околната си среда в едно по-добро място за живот.

Има една малка 200-метрова улица в центъра на София, която се превърна в повод за още един важен разговор за качеството на градската среда. Това е „Съборна“. Ако тръгнете по нея от площад „Света Неделя“, ще видите магазини, ресторанти, кафенета, след това още магазинчета и накрая, след като подминете Археологическия музей и Българската народна банка, ще стигнете до Градската градина. Защо, ще си кажете, трябва да се пишат новини и статии за тази улица, няма ли София по-големи проблеми? Особено ако не сте от София, вероятно ще се чудите защо медиите, вместо да коментират проблемите и на другите градове, са се вторачили в центъра на центъра на София и занимават за пореден път с него цялата държава.

Конкретният повод

Улица „Съборна“ беше направена (почти) изцяло пешеходна с решение на Столичния общински съвет в края на юни 2020 г. Това решение следваше няколко прогресивни общински стратегии, предвиждащи освобождаване на центъра на града от транзитен трафик и ограничаване на автомобилната зависимост. Измежду тях е докладът за центъра на София, изготвен през 2017 г. от Ян Геел, датски урбанист и пионер в разработването на стратегии за градска среда с човешки мащаб. Решението беше малка, но логична стъпка в посока на препоръките на Световната здравна организация, които много градове скоростно приложиха още след началото на първото затваряне заради пандемията от COVID-19, а именно

увеличаване на пешеходните пространства и пространствата за велосипеден транспорт.

Решението срещна недоволството на граждани, живеещи и работещи на „Съборна“. Като се има предвид трансформацията на Копенхаген, Амстердам, Барселона, Истанбул (да не споменаваме Венеция или други италиански градове), аргументите им звучат ексцентрично – не може да се живее и работи без паркоместа на улицата, заведенията и магазините ще загинат без автомобилен достъп, пешеходната улица заличава бизнеса. Те започнаха да търсят медийно и политическо внимание с цел да се възстанови предходната ситуация: ул. „Съборна“ да бъде отново огромен паркинг. След известно време, през декември 2020 г., Транспортната комисия към СОС все пак взе решение да възстанови автомобилното движение и паркирането по „Съборна“. Скоро се очаква и решението на Общинския съвет.

В София все още е трудно да се живее без автомобил. Въпреки строителството на три метролинии в последните 20 години, Столичната община не успява да догони автомобилизацията на населението и личното превозно средство остава предпочитан транспорт в града с дял от над 30%, почти наравно с градския транспорт. Общината не успява да осъществи и достатъчно алтернативи за велосипеден транспорт, велоалеите остават несвързани, а наскоро дори беше премахната велоалея по бул. „Александър Пушкин“ в квартал „Бояна“ след протест на родители, че не могат да паркират автомобилите си пред кварталното училище. Наземните линии на градския транспорт не достигат определени квартали и не са синхронизирани достатъчно с новите линии на метрото и променящите се траектории на движение – новите квартали, офисни и търговски дестинации.

За всички тези пропуски безспорно отговорността е на Столичната община.

Това, което не може да се отрече обаче, е, че в централната зона около „Съборна“ вече са вложени милиарди левове публични инвестиции в две пресичащи се метролинии, четири трамвайни линии, подземен паркинг. Тази изградена инфраструктура със сигурност играе голяма роля не само за алтернативите за придвижване, но и за покачването на цените на жилищата и успеха на бизнесите в района. Би било разбираемо недоволството, ако се отнемат паркоместа от някой краен квартал, където хората наистина не могат да се придвижват ефикасно без автомобил. Но това далеч не е случаят около „Съборна“.

Пешеходната улица и качеството на живот

Пешеходната улица в България (абсурдно, но факт) често е знак за провинциалност – нещо, което го има в малкия град, но е „неподходящо“ за големия. Метрополисът означава фучащи автомобили, клаксони, висока скорост, бързащи хора, а тези, които ходят пеша, са просто безделници. И обратното – в малкия град има спокойствие, място за пешеходно движение, зелени пространства.

Ако някой иска пешеходство, велоалеи или зеленина, да иде да живее на село, казват любителите на техническия прогрес. Тези клишета продължават да живеят своя живот и да бъдат преповтаряни и днес в отговор на кампаниите за градска среда с човешки мащаб. Те продължават да делят хората на „селяни“ и „граждани“ въпреки безспорната необходимост от качествени жилища, здравословна среда, инфраструктура и работни места на лесно преодолими разстояния за всички. Не е чудно, че тези разбирания все още намират почва, след като политиците много рядко се престрашават да тръгнат с решителни действия за насърчаване на пешеходството.

Качественият живот рядко се състои в това да бързаш стресиран и закъсняващ за поредната среща

или да прекарваш часове от деня си в автомобил, включително за да отидеш до парка. И все по-често означава да имаш чист, широк и ремонтиран тротоар, на който да могат да се разминат две детски колички. Означава да имаш чист и безопасен парк близо до дома ти, където да тичаш и спортуваш, да се разхождаш с приятелите или децата си. Да работиш близо до там, където живееш, без значение каква е професията ти. Всички изброени неща не се изключват взаимно, но има много по-голям смисъл за здравето и благоденствието на повечето хора да притежават равен достъп до добре поддържана градска среда с човешки мащаб, отколкото до възможности за луксозен „живот на скорост“.

Големият експеримент, наречен „всеки да може да се вози на автомобил, за който има пространство и паркомясто на всяка улица“, се очертава като огромен провал. Няма достатъчно място в града, ако всеки реши да се качи в автомобил. Не само в София, а навсякъде по света. От друга страна, пешеходната улица е това пространство, което ни дава спокойствие далеч от автомобила и в близост до градския живот. Там, където може да се придвижваме и разхождаме, без да трябва да обикаляме в търсене на пешеходна пътека или подлез. Там, където не трябва да сме вкопчени в децата си, защото може да ги помете кола. Където сме хора сред други хора, без да трябва да се борим за пространство с двутонни машини. Където възрастните хора могат да се придвижват спокойно, без да бъдат лишавани от достойнството си от припиращ автомобил.

Пешеходната улица повишава качеството ни на живот и достъпа ни до здравословна среда, заедно с площада, парка, чистия наземен градски транспорт, културната и социалната инфраструктура.

Първата пешеходна улица в България е обособена във Враца през 1974 г. Това е проектираната от архитект Иван Делев част от бул. „Никола Войводов“ – отсечка, наричана още „Пробива“. Само врачани могат да се произнесат за истинския успех на тази улица в подобряването на качеството на живота им. По времето на първата пешеходна улица във Враца, „Гран Плас“ в Брюксел вече е превърнат в огромен паркинг, а „Новият Арбат“ в Москва е един от най-широките централни булеварди в града. Когато всички метрополиси на изток и запад от България са заливани от автомобилен трафик, българските градове са конструирали пешеходни улици в центровете си – Русе, Варна, Ямбол, Пазарджик, Бургас, Плевен, Пловдив… списъкът е дълъг. По пешеходните улици на тези градове търговията винаги е процъфтявала.

Управите в по-малките градове на страната са се опитвали да внесат прогресивна промяна в централната част, вероятно виждайки лавинообразното настъпление на автомобила. София, от друга страна, още през 70-те години на миналия век започва да гони блясъка и скоростта на метрополиса – многолентовите булеварди „България“ и „Цариградско шосе“, мечтите за подземните транспортни коридори и метролиниите. Странното е, че София като че ли все още продължава да гони същия идеал и днес, през 2021 г., въпреки извоюването на ул. „Пиротска“, ул. „Граф Игнатиев“ и бул. „Витоша“ от автомобилите.

Няколко други случки

Преди известно време в София се появи амбициозен проект за преустройство на бул. „Патриарх Евтимий“, където на мястото на паркоместата да се обособят велоалеи и да се възвърне част от „зелената“ слава на този булевард. Свързан проект за ул. „Фритьоф Нансен“ предвиждаше съкращаване на паркоместата за сметка на нова и важна за града двупосочна тролейбусна връзка, като неговото изпълнение беше само частично реализирано. Също така се появи и проект за намаляване на скоростта на движение по ул. „Иван Вазов“ в центъра, обособяване на места за сядане и повече зеленина. „Иван Вазов“ е продължението на тази „зелена“ алея, която можеше да свърже площад „Света Неделя“, ул. „Съборна“ и Градската градина с Княжеската и Борисовата градина.

За съжаление, и в трите случая жителите на съответните места възроптаха срещу евентуалната загуба на паркоместа около жилищата си и тези проекти не се осъществиха.

Ако оставим на всеки отделен жител или на всяка малка мобилизация на граждани да реши големите проблеми на града – ужасните задръствания, смъртоносно мръсния въздух, разпокъсаните и превзети от автомобили тротоари, площади и паркове – това никога няма да стане. Всеки ще защитава нуждата да паркира автомобила пред дома си, без да осъзнава, че задължението да си осигури паркомясто е негово собствено, на собствения му имот. Общината никога не е била задължена да осигурява паркоместа на гражданите, които фактически приватизират общи пространства. Тя е призвана да осигурява общи блага, в което се изразява смисълът от нейното съществуване.

От друга страна, София среща трудности при създаването или освобождаването на публично пространство от автомобила и осигуряването на достъп на пешеходците. Улици в новите квартали на града остават върху частни неотчуждени терени, нови сгради се оказват без улици, без тротоари, без вода или канализация, паркове остават заключени в хватката на реституирани през 90-те години терени, а непременната печалба от земята остава основна цел на собствениците. Разбира се, последното е за сметка на реализирането на качествено публично пространство и осигуряване на високоценени общи блага.

Отговорността за здравословната обществена среда

Всички ние – архитекти, урбанисти, ландшафтни архитекти, строителни инженери, геодезисти, еколози, геолози, социолози, хуманитаристи и не на последно място, политици, занимаващи се с развитието на града, селищата и територията – имаме една задача: да обединим усилия, за да предоставим здравословна и качествена среда за живот на всички, независимо от техните възможности. Но за тази цел в центъра на политическите усилия трябва да се поставят големите териториални и световни проблеми, каквито са промяната в климата и адаптацията към нея, въглеродният отпечатък на градовете, достъпът до здравословна среда, чист въздух, публични пространства, качествени жилища и социална инфраструктура.

Няма как да се борим с тези проблеми, освен чрез прилагане на подходящи решения във всеки малък или по-голям проект. Няма как да се решат, ако търсим и намираме само краткосрочни политически дивиденти, бърза печалба и привилегии за избрани. Тази отговорност носят общинските съветници на София, когато отново дойде време да гласуват за бъдещето на ул. „Съборна“. Но и когато поставят основите на всеки нов проект за улица, булевард, площад, парк или друго публично пространство.

Авторът благодари на Васил Маджирски, Ирина Мутафчийска, Ангел Буров и Мадлен Николова за полезните коментари по текста.