Три неща са важни за мен – да разполагам с времето си, да бъда себе си и да живея собствения си живот. Първото е ясно. Лесно се разбира дали си го постигнал. Второто все по-добре го мога – до такава степен, че ми е отвратително да се опитвам да съм нещо друго. Тоест вярвам, че по всяко време знам дали съм себе си, или не. Ами третото? По-сложно е да разбера дали живея собствения си живот, или живота, който някой друг очаква от мен. И колкото повече години влагам в банковата сметка на живота си, толкова по-важно е за мен да прекарвам безценното си време по ценен за мен начин.

В книгата си „Птичка на перваза“ съм включила едно изречение, което понякога разбирам, понякога не разбирам. То гласи: „Притесненията идват заради неща, които сме обещали на другите. А угризенията се пораждат от обещания към себе си.“ Това изречение дойде първо на английски и там е малко по-точно: „Worries come from things we’ve promised to others. And pangs – from not fulfilling promises to ourselves.“ За това „бодване“ говоря, за тези „pangs“. За мен те са единственото, което ми дава някаква индикация дали правя това, което душата ми иска от мен, или влагам живота си в желанията на някого, от когото не искам да бъда отхвърлена. Какви са твоите признаци? Много бих искала да знам.

Катерина Стойкова

Здравей, мила Катя, и благодаря за писмото.

Има един момент в „Карлсон от покрива отново лети“, в който Дребосъчето пита Карлсон защо рисунката му, на която е изобразена малка червена лисица, се казва „Портрет на моите зайци“. Отговорът е, че зайците са в търбуха на лисицата. В паметта ми тази сценка е заседнала под заглавието „Портрет на моите кокошки“, но така е, когато се вижда само лисицата. За да съществува нещо в човешките ни възприятия, то има нужда от собствен контур – зададен от светлината, която очертава и оцветява; от осезанието на докосващите пръсти или на кожата, която по топлината отличава вън от вътре; от словото, което описва.

Контурът е ограничение, а ограничението може да е всичко от убежище до затвор – от максимално доброволно и лично търсено до максимално недоброволно, натрапено и оформено с бодлива тел. Някои хора си представям очертани с пунктир, други – издялани в гранит, трети – не на фокус като онзи герой на Уди Алън, който се размазваше и в най-отчетливата картина, четвърти – определени само от дрехите и преместванията си като невидимия човек на Хърбърт Уелс. Но ако в някоя житейска конфигурация няма мъка, не смея да твърдя, че тя е нередна или недостатъчна… Не и „по принцип“.

Всъщност точно това ми се ще да ти кажа преди всичко останало: струва ми се, че ако няма мъка, няма и повод за притеснение. Има хора, които живеят доволно по начини, противоположни на предпочитаните от други – докато не започнат взаимно да си вменяват вини и задължения, докато не спрат да се стараят да са по-разбираеми и поносими в пресечните си точки, разнообразието не е проблем, а предимство.

Огромна част от нещата, които правим и мислим, са взети наготово от средата, случайно нацелена с раждането ни или неслучайно достигната с избора на място/начин на живот; огромна част от това, което сме, ни е зададено отпреди всяка възможност да проявим воля, но и когато е волево подбрано, то се състои от вече налични опции. Лесното невинаги е по-просто, трудното невинаги е по-благородно, завареното не е непременно тегоба, заимстваното не е задължително чуждо: всички сме гъвкави комбинации от стари елементи и щем – не щем, много от желанията, страховете и потребностите ни са съвсем същите като у хора, с които може да не искаме да имаме нищо общо.

Сетих се за Антонио Поркия, един безкрайно симпатичен чудак, според когото е „все едно откъде се тръгва; всички отправни точки са еднакви – всяка води до друга отправна точка“. Сетих се заради неговото „Със собствен глас говори само раната“, понеже в книгата си, която споменаваш, си казала: „По начина, по който те боли, ще разбереш какво означава.“ Съгласна съм и с двама ви. Болката и дискомфортът показват къде си извън контура си, а по начина, по който те връхлитат – от бодването на скрупула до пълния срив на депресията, – личи колко.

Питам се обаче: прави ли те друг излизането извън очертанието, което разпознаваш като себе си? Има ли ситуации в горе-долу нормалния курс на нещата (не включвам тук разните видове модерни робства или крайните форми на домашен гнет, защото форсмажорните обстоятелства изискват форсмажорни мерки), в които живееш нетвой живот? Нима ненасилственото ти участие или поне присъствие в която и да е ситуация не я прави твоя? Ако от желание да бъдеш приета от някого правиш несвойствени за теб неща, най-малкото желанието и действието ти принадлежат, нали? (Имам предвид положения от типа на, грубо казано: „Харесвам те, затова ще опитам да разбера какво харесваш, и по възможност да се впиша“, не „Харесвам те, затова ще опитам да се престоря на каквото харесваш“ – второто е лъжа, а лъжата е насилие и има противното качество да унищожава всичко около себе си.)

Когато получих писмото ти, веднага се опитах да си подредя важностите, за да видя откъде ще ти пиша всъщност. На първо място сякаш ми е възможността за избор. Тоест да съм наясно с даденостите, да имам инструментите да ги тълкувам в контекст и шанса да реша самостоятелно какво е най-добре да предприема. Това до голяма степен предопределя всичко останало: да разполагам с времето си, да познавам колкото може по-добре себе си и онова, с което се занимавам, да казвам и да предавам нататък всички хубави неща, които ми хрумват или попадат, и само онези от лошите, които ми се вижда наистина наложително да бъдат споделени, да искам от себе си и останалите човешкия максимум, без да забравям, че той рядко е възможен и е по-съществено да се пробва, отколкото да се успява.

Животът като низ от сбъднати лични желания е вариант, който ме ужасява (сигурно има милион песни, приказки и романи за хладната самота на осъществените мечти – темата е от най-старите); животът като низ от изпълнени задължения спрямо другите – също (рядко нечия жертвоготовност не превръща в жертви онези, които се предполага, че облагодетелства). Излишно е да казвам, че най-разумен ми се струва балансът между двете, съобразен с конкретния случай – откриваме златната среда по милион пъти на ден от милион години… Друго ми се ще да кажа във връзка с думите ти, Катя. Един малък залп от разнопосочни мисли.

Първо: голямата разлика между изречението ти на английски и неговия превод според мен не е в изразителността на pang, а в отсъствието на български на „да не изпълниш“ (not fulfilling). Да, и аз така го виждам: неспазените обещания към другите и неспазените обещания към себе си носят различни горчивини. Обещанието е някакво полагане на себе си в бъдещето – ако другите разберат, че не могат да разчитат на теб, не е добре, но ако сам разбереш, че не можеш да разчиташ на себе си, става страшно… Второ: правилните и грешните лични избори ми се виждат еднакво свои, все едно какво причиняват на контура ти, но когато друг те дефинира чрез обратна връзка, която нарочно или неволно е не информация, а деформация, е просто наложително да противостоиш. Трето: мисля, че е белег не просто на учтивост, но и на милост към ближния да му се представиш пределно ясен – тоест да се познаваш добре е не само за „вътрешно ползване“, но и базова гаранция за качествено общуване. Четвърто: понякога душата може да иска неща, които умът не одобрява или тялото отхвърля, и никак да не е ясно кого да слушаш. Така или иначе, целият този разнобой си ти и се налага, както насред многолюден домашен спор, да седнеш и да си поговориш с всичките си гласове, за да видиш кой и защо си заслужава да послушаш.

Въпроса ти за признаците за спокойствие или неспокойствие в собствената ми кожа прочетох отначало като „Какви са твоите призраци?“, затова ще отговоря и на двете. Моите признаци за душевно благоденствие са да спя без кошмари и да се смея с глас – ако мога, значи всичко е наред. Моите призраци са безучастието, безотговорността, безлюбовието, безполезността и безхаберието – като ги усетя, знам, че нещо спешно трябва да променя: ситуацията, компанията или себе си.

Заглавно изображение: Адолф Вьолфли

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.