В памет на Христо Буцев

На 15 март т.г. почина Христо Буцев, дългогодишен журналист във в. „Народна култура“, заместник главен редактор на в. „Култура“ и на продължителя на неговите традиции вестник „К“.

Буцев е ключова интелектуална фигура на независимата българска журналистика и публицистика. Хора с иначе несводими в общ хоризонт културни и идеологически ориентации бяха категорични: с неговата смърт си отива цяла епоха.

На раздяла публикуваме текстове на негови автори, колеги и приятели, както и две от емблематичните му статии: „Кестенов цвят“, публикувана във в. „Култура“, бр. 21 от 24 май 2002 г., и „Сълза за сбогуване“ в последния изобщо брой на вестника от 27 юли 2018 г.

Не е сбогуване

Пиша за теб и трия. И пак, и трия.

Ти ме поглеждаш над очилата и ми казваш: „Тя, тази работа, се дели на̀две…“ После: „Да не пресолим манджата, ей!“

Не мога да пиша за теб в трето лице, Христо. Двайсетина години всеки мой работен ден беше на два-три метра от теб. Ти, ироникът. Аз, патетикът.

На два-три метра, а си чатехме тайно, обсъждайки драмите на текущото. Аз избързвах, ти ме връщаше в реалността. Ти разширяваше реалността, Христо.

Беше противовес. Беше бунтарят, който ме призоваваше към умереност.

Христо, ти не беше борец срещу конюнктурата. Беше високо над нея. Виждал съм те стотици пъти да кипваш. Виждал съм те да си вземаш шапката.

Ти си остана при достойнството на занаята, нашия занаят, журналистиката. Автономията на занаята. Никакъв флирт с властта, никога, ти, сираче на 68-ма година, ти, изобличител на собствените си момчешки илюзии, предпочел неуспеха пред победата, споровете пред трафаретите, невидимостта пред марша на омерзението.

С теб светът ставаше много по-сложен и по-ясен. Карали сме се, но само с теб успявах да видя рационалността в позиции, в които иначе не вярвам. Сега си спомням с какво внимание и уважение те гледаха, докато говориш с тях, Зигмунт Бауман или Улрих Бек – след няколко твои реплики те разбираха, че това не е интервю, че това е важен и за тях самите разговор. Че ти изобщо не си обикновен журналист от обикновен вестник. Че си необятен ум.

Къде отиваш, Христо? При Русчо Тихов ли? При Крум Ацев ли? Сигурно ще срещнеш Венчето Стефанова и Соня Бранц, поздрави ги. Специално да поздравиш Никола Георгиев. Икони на независимостта, къде сте сега? Вие, които избрахте достойнството на дистанцията и публичното самоизличаване, посрещнете Христо. Той е от вашата благородна порода.

Мотаеше текстовете си до последно, но изведнъж те се изливаха, тотално необорими. Дори в печатните му грешки виждах промисъл. Радарите му хващаха тутакси преструвката, жестокостта, превръщането на идеалите в брадви. Новоосветените демократи, снобите, парвенютата го ненавиждаха…

Миличкият ми опърничав, отвратен, отчаян Христо, който никога не се оплака. Нито искаше да ни нарани. Който не спря да търси речниците за нови думи, идеите, контратежестите на господството.

На тебе, Христо, не само буквално не ти стигаше въздух. Не ти стигаше свободата, онази, дето се омесва, изпича и изяжда всеки ден. Е**ха майката на нашата хлебарница. И сега вътре правят пасти. Ти беше Свободата, проядена от раздели и предателства. И ги надживя с доблест.

Ти мърмореше: „Вече никой не редактира.“ Де да можех да редактирам смъртта ти, Христо, де да можех.

Смъртта ти, действително смърт на една епоха.

С всичката ми възможна обич,
Марин (Бодаков)

Буцев, който обичаше архитектурата

Христо Буцев беше много неща, но той беше и човекът, който отглеждаше архитектурната критика у нас – добродушно, с иронична усмивка – в продължение на десетилетия. Журналист, който разбираше архитектурата, живееше с проблемите ѝ и пазеше спомена за битките ѝ: за запазване на градската идентичност и старите къщи през 80-те; около Мавзолея и наследството на социализма през 90-те; за музеи, презастрояване и Димитровград през първото десетилетие на новия век; за паметници, опазване на културното наследство, архитектурни конкурси и градски политики – по всяко време.

Познавах го първо от архивите – неговата рошава глава се появяваше на старите зърнести черно-бели снимки в сп. „Архитектура“ по кръгли маси и дебати, а името му – в разписани разговори и интервюта. Провокираше архитектите, изваждаше ги силом от удобната експертност. Много по-късно се запознахме на живо. В редакцията на вестник „Култура“ и после в „К“ Буцев колекционираше архитектурни теоретици, чепати безпардонни критици, постмодерни фенове, анализатори визионери, наивници, манипулатори, но все хора, които имаха какво да кажат за средата около нас. Той пазеше историята на думите в архитектурата и си мечтаеше тя пак да започне да служи на хората.

Няколко часа след като Христо Буцев си отиде, бяха обявени носителите за 2021 г. на най-голямото отличие в архитектурния свят, наградата „Прицкер“ – френските архитекти Ан Лакатон и Жан-Филип Васал. В продължение на десетилетия те ни показват, че архитектурата е повече от просто сгради, че нейната социална роля трябва да бъде реабилитирана, че тя може да бъде скромна, смислена и отговорна към природата. Че може да бъде за всички.

На него щеше да му хареса.

Лек път.

Анета (Василева)

Мили господин Буцев,

Ти беше част от моите устои и заради това, заради което беше, ще продължиш да бъдеш. Хора като теб не оставят пустота, а посока. Не знам дали някога съм направила нещо наистина добро и щедро за някого, но ако съм, го посвещавам на теб. Едно от последните си писма завършваш с „Радвам ти се“. Ти винаги ми се радваше и аз винаги го знаех, и си мисля, че това беше една от твоите свръхсили: да накараш човека насреща да се чувства приятен, полезен и уместен. За повече от двайсет години не видях нито глупостта на времената, нито калта на мястото да помрачат блясъка ти и да огрубят финеса ти.

Започнах да ти говоря на „ти“, но не и на „Христо“, защото няма как да те настигна в знаенето, във ведрата любознателност, в широтата на хоризонтите, в благородството, в значимостта. Гледам те отстрани и отдалече, откакто те познавам, защото толкова мога. Но и защото човек се нуждае от хора във високото, за да има простор за надеждите си. Ти ми беше отправна точка. Пример за голямата журналистика такава, каквато е в големия свят. Без суета, без дребнавост, без отрова – с автентичен интерес към хората и съдбата им и с искрена убеденост в отговорността ни към тях.

Мили мой господин Буцев, ние се запознахме така: аз ти писах, а ти ми отговори. Ти ми отговори! И никога след това вече нямаше как да бъда толкова самотна, колкото преди. Благодаря. Блазе му на Небето.

Нева (Мичева)

Заветът на побутването

В кратките няколко години, през които бях спорадичен, после редовен читател на „Култура“, а накрая и абонат на „К“, с нарастващо удоволствие от разкриването на нови и нови територии на собственото ми невежество следях това, което възприемах като Буцевата нишка. Тя разширяваше разбиранията ми за културно наблюдение и ги избутваше отвъд сферата на високите изкуства и вървежните мисловни тенденции. От страниците на вестника се захранвах с такива нехарактерни за личната ми културна консумация четива като интервюто с директора на Държавна агенция „Архиви“, не една и две статии в защита на Доналд Тръмп и разискване на дебата „за“ и „против“ еднополовите бракове със стойностни аргументи и от двете страни.

Господин Буцев поддържаше полето на културния разговор живо и широко. Показателно за любопитството му към различните културни енергии беше отношението му към келеш като мен, който едва ли щеше да се хване да превежда съвременна китайска философия или да направи първи смехотворен опит в жанра на политическия коментар, ако не беше неговата неснизходителна подкана. Вярвам, че тези озадачаващи побутвания бяха в посока към по-високо място, където мисленето и правенето не стават по инерция. И макар че сме се срещали не повече от пет пъти, заветът ще остане.

Стефан Русинов

За паузите и радостта

Паметта е странно нещо. Опитваме се да я насочваме, да я ръководим, а тя се прикрива зад забравата и в неочакван момент ни изненадва. Трупали сме памет за важните неща, а ярко изскачат съвсем други, вероятно според вътрешната ни нагласа или превъзхождащи по интензивност незначителни случки, разменени думи на улицата при случайна среща, смях, танц, разкази за отминали истории, просто реплики.

Такива неща ми се завъртяха в главата, когато научих, че Христо Буцев се е отправил при своя любим приятел Русчо Тихов, при Крум Ацев, за да завъртят отново колелото на младостта си. Христо остана последен и някак го теглеше натам. Не съм ги познавала в онези години, когато бунтът, щуротиите и търсенето на смисъл са се сплитали в едно. Онзи свободен дух… Различни, създавали са свят, провокирали са се един друг, живели са пълноценно в духа и в материята.

Помня последната ни среща у Русчо – със смешните случки, с усещането за духа на друго време, което безвъзвратно е отминало – и двамата с Буцев бяха като извънземни. Връщам се назад към неделните следобедни разговори на маса в близката кръчма, след като сме обсъждали сложни въпроси в едно неделно предаване, което тогава водех по радиото, разговорът продължава и се изпълваме с лекота, макар понякога да спорим до скарване. Бесният рок, който танцувахме на сватбата на Бодакови, случайните срещи на уличния ъгъл, които се проточваха в разговор, а уж и двамата бързахме…

Но кое е същественото и кое несъщественото? Христо Буцев изглеждаше строг, сериозен, смръщен и недостъпен, а в паметта ми най-ясно са останали тъкмо такива маловажни неща и… весели. Във вестник „Култура“ съм го засичала повечето пъти в работен режим. Малко е да кажа, че изпитвах респект от познанията му, от монолитността му като личност, от професионализма му, от качеството му да вижда отвъд тесните тукашни рамки, да гледа напред. Човек с устои, от изчезващите видове. Предан на вестника, посветил се на него. Жалко, че не издаде книга с текстовете си – вестникарството разхвърля усилията по страниците на броевете… Буцев е от последните, които притежаваха широта на погледа и ерудиция, за които мисленето беше важно, търсенето беше важно, смисълът беше важен.

Не казах за най-скъпия ми спомен – една среща на вестник „Култура“ и приятели в двора под голямата череша на Буцев в Панчарево. Масата е отрупана, слънцето грее, говорим, радостни сме, заедно сме, някаква пауза в живота. Уговаряхме се с него скоро след това да повторим. Не го направихме. Черешата изсъхна.

Силвия Чолева

Дума, кръстена на негово име

Знам, че няма такава дума – Христолибур. Направих я от Христо и Ескалибур. Защото беше точно такъв – меч, забит в камък, който малцина можеха да изтръгнат оттам. Но усилията си струваха, за да се види блясъкът на ума му, непримиримостта му към лъжата и компромисите. От очите му струеше огън, а от ноздрите му сякаш извираше дим, когато се сблъскваше с невежеството, липсата на благородство и подлизурството. Връхлиташе като лятна буря, но когато отминеше, се наслаждавахме на безкрайното му гостоприемство, беряхме череши в градината на къщата в Панчарево, разпалвахме скарата, вдигахме наздравици и започвахме отначало: кои сме, защо сме тук, какви трябва да бъдем… променяхме света.

И светът се променяше благодарение на хора като него, на безнадеждните, невъзнаградени техни усилия.

Звъни телефонът, гласът му: „Днес е годишнина от смъртта на Русчо, само да се почувствам по-добре и ще ти се обадя да дойдеш на Панчарево.“ Знаех, че не е добре, но не очаквах, че е за последно. Ограбено очакване, обедняло приятелство. И някой замахна безчувствено, равнодушно, хладнокръвно и изтръгна меча от ръката ми – този Христолибур – и го върна обратно в езерото в очакване да усетим нестихващ копнеж по него, да го извикаме обратно сред нас. Да го вдигнем в ръце. Когато е неизбежно, когато излъчваме непрекъснат импулс на паметта, останали без сили, но жадуващи за надежда. Както правеше той, когато мислехме, че помним, че сме пълни със сили, че сме изпълнени с надежда, а не беше вярно. Само се преструвахме. А той знае. С насмешка, леко наклонил глава, с присвити очи, въоръжен с най-верния си приятел – словото.

Съвземам се и потапям ръце в езерото – Христо Буцев, Крум Ацев, Русчо Тихов, Стефчо Десподов… бездънно езеро… „И не си мисли, че си чак толкова добър плувец, Анюта“, чувам гласа му, но този път не го послушвам. Не изваждам ръцете си, първо ръцете ни, после и останалото от нас. Когато и да е, ще стигнем до меча – Христолибур. Пак ще бъдем заедно.

Анюта Качева