В разместващия се световен ред България стъпва накриво

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)