В социалното огледало на „Берлинале 2025“. Някои впечатления

„Всичко е политика“ – твърдят го философи и икономисти, държавници и поети, историци и режисьори. Любопитното е, че фразата може да се тълкува в целия спектър между две противоположни значения: като критика на прекомерната политизация на всеки елемент от обществения и личния ни живот или като признание за неизбежното влияние на политиката върху ежедневието ни.

Малко политически контекст 

Усещането около 75-тото издание на „Берлинале“ (13–23 февруари 2025 г.) е силно белязано от федералните избори в Германия, провели се в последния ден на фестивала. Тревогите около съкращаването на културния бюджет съвпадат по време и настроение с многохилядните демонстрации срещу крайнодясната Алтернатива за Германия (АзГ) и общото опасение, че в цяла Европа по-радикалните десни течения набират сила. 

Опитът на Християндемократическия съюз (ХДС) да прокара точно преди изборите миграционен закон, който предвижда затягане на граничния контрол и други крути мерки срещу търсещите убежище в страната, скандализира обществото и разкрива тревожни паралели между позициите на социалдемократите и крайнодясната АзГ. Вместо в търсене на конструктивни решения за проблемите днес и възможностите на бъдещето, всички партии се впускат в спорове за и против бежанците, превръщайки миграцията в централен предизборен сблъсък.

Питам се: възможно ли е политиката и тук да е залитнала към лозунгите и бързите обещания? Да е загубила способност да влиза в диалог с хората, които страдат от грешни управленски модели?

Нима това чака Европа и света: да се лутаме между поляризации и сблъсъци, без да ни е грижа дали историята ще ни запомни като варвари? Тази вълна от въпроси намери естествено продължение в някои от филмите, които имах удоволствието да гледам на тазгодишното „Берлинале“ и които добре илюстрират характерните за сегашния момент безпокойства.

Румънският „Континентал ’25“

Един от най-силните участници в състезателната програма на фестивала беше „Континентал ’25“ на румънския режисьор Раду Жуде, който черпи вдъхновение от „Европа ’51“ на Роселини. Филмът проследява падението на Оршоя – бивша преподавателка по право, която сега работи като съдебен изпълнител. Задачата ѝ е да изгони бездомник, обитаващ мрачен сутерен, който предстои да бъде съборен от германска фирма, за да отстъпи място на луксозен хотел. Разпадането на стария свят и безразличието към по-слабия са в центъра на този мрачен, но сатиричен разказ. Създаден с почти подръчни материали (заснет за десетина дни на смартфон), той е страхотна деконструкция на източноевропейската социална дисфункция. Привидният му минимализъм се оказва изключително силен инструмент за разкриването на дълбока междуличностна и морална криза.

Един от най-въздействащите моменти е разговор на пейка, в който главната героиня изброява за какви каузи дарява по 2 евро на месец: за Украйна, за Газа, за местната ромска махала, за хора в затруднено положение… Списъкът расте, а у зрителя се натрупва усещане за абсурд и безпомощност: колко много неща се нуждаят от внимание и колко безсилно е едно SMS дарение, ако не променим неработещите системи, липсата на емпатия и самозатварящите се миниобщества. Съвсем логично „Континентал ’25“ получи „Сребърна мечка“ за сценарий. 

Сръбският „Реституция, или сънят и явето на старата гвардия“

Филмът на Желимир Жилник и Таня Шливар беше прожектиран във „Форум“ – раздела за „новаторско, експериментално и неконвенционално кино“. Във Виена, докато издирва плочи на своята джаз група от 60-те, възрастният Стеван Арсин получава изненадващо обаждане. Сръбската държава е решила да върне на семейството му къщата, конфискувана по време на Втората световна война. Известието го мотивира да се завърне в родината си. Следва поредица от забавни образи и сцени, провокиращи въпроси за съвременната сръбска идентичност на фона на избледняващия спомен за бивша Югославия.

Зад тази на пръв поглед лека история за остаряването се крие метафора за балканската социална трансформация. От филма лъха усещането, че продължаваме да преповтаряме стари модели, които уж сме отхвърлили. Откриват се много паралели и с типичното българско недоволство, което често се оказва симптом на по-дълбока криза, а не просто моментно настроение. (Покрай „Съня и явето“ се замислих сериозно за това какво е да остаряваш в България: да станеш невидим, неактуален, често и неуважаван. Сведен само до един гласоподавател за една конкретна партия...)

Китайският „Място за живот“

Филмът на Хуо Мън (в състезателната програма с английското си заглавие Living the Land) следи живота на 10-годишния Ли Чуан в откъснато китайско село през 1991 г. Мястото изглежда спряло във времето – без индустрия, с фермери, жънещи на ръка, и ковачи на открити огнища. През погледа на Чуан виждаме сложните отношения в общността и суровия ѝ, но сплотен живот. Семейни истории, включващи тази на психично болния му братовчед, се смесват с моменти на споделена радост, като ядене на сладолед по време на жътва.

Модерността обаче настъпва – младоженци тръгват на меден месец с автобус, инвеститори търсят петрол под нивите. Докато някои виждат възможност за забогатяване, други се боят за земята си. Филмът завършва с чувство за несигурност – селото е между миналото и непредвидимия „прогрес“.

Въпреки тъгата „Място за живот“ улавя издръжливия дух на общността – хора, които оцеляват независимо от промените. Кадрите са бавни, поетични и отварят пространство за размисъл, вместо да дават готови отговори. Хуо Мън заслужено получи „Сребърна мечка“ за режисура. 

Африканският „Древни гледки от бъдещето“

Филмът (включен в раздел Berlinale Special) представлява визуално изследване на темите за произход, дом, съдба и наследственост и е дело на Лемоан Джеремая Мосесе от Лесото, който работи в изгнание в Берлин. Въпреки че наративът се гради върху еднообразен монолог зад кадър, цялото е истински въздействащо благодарение на забележителната си атмосфера и операторската работа. Сред най-ярките моменти е митологичната сцена с орач, заравящ очите си в пръстта – акт на саможертва, чрез който идните поколения ще придобият прозрение.

За да предаде своето послание, Мосесе майсторски използва както великолепни природни гледки, така и енергични градски сцени. Визуалната естетика не служи просто като декор, а е и самостоятелен разказвач, придаващ дълбочина и емоционалност.

Монологът съдържа значими и лични послания, но повторяемостта му сякаш намалява силата на внушението. Независимо от това обаче, съчетанието между текст и образ създава силно кинематографично преживяване. Заключителната фраза – „Може би съм вече у дома“ – обобщава същността на филма: грандиозните идеи за съдба и идентичност намират своето разрешение в чувството за принадлежност. 

Другият – това съм аз

Намирам нещо истински важно в това, че в два от по-горните филми се разпознах, а в останалите два срещнах „другия“, който ми е чужд. Все повече си давам сметка колко е необходимо да чуваме нуждите на хората, които са различни от нас, имат други потребности и дори мироглед, отричащ нашия. И колко е важно да търсим начин да се свържем помежду си, вместо взаимно да заклеймим позициите си – не да оправдаваме омразата, а да разбираме нуждите, страховете и усещането за изключеност на опонента си.

Голямата награда „Златна мечка“ беше присъдена на норвежкия „Мечтите“ (от трилогията от 2024 г. на Даг Йохан Хаугерюд, включваща „Сексът“ и „Любовта“) – куиър разказ за съзряването, – с което фестивалът още веднъж доказа, че е свободна сцена и за маргинализирани или по-рядко огласявани наративи. На берлинския фестивал е лесно да се почувстваме директно представени в част от сюжетите, а в други да подложим любопитството и емпатията си на изпитанието на съвсем непознати култури.

Затова и „Берлинале 2025“ беше колкото празник на киното, толкова и аудитория, в която се провежда сериозен разговор за травмите от миналото, проблемите в настоящето и несигурността на бъдещето. 

Бюрокрацията, отчуждението, глобалната несправедливост и неспособността да общуваме нормално, когато не сме на едно мнение – в огледалото на тазгодишното „Берлинале“ видях много от нещата, които ме тревожат и иначе. Но и си припомних, че зад втвърдените политически позиции, зад речите и популизма има реални хора с драми и надежди. И че макар в живота да не е шумна, надеждата намира достойно място в киното, което продължава да търси мостове, изходи и нови начини да разкаже нашите истории.