В търсене на надежда

Чрез камерата си надничам зад слънчевите усмивки на тези деца и се чувствам като страничен наблюдател на един капсулиран свят. Ще разкажа за своите впечатления такива, каквито ми се стовариха при първата обиколка на квартал „Надежда“ в град Сливен, за

историите, скрити зад усмивките на децата.

Темата за ромските малцинства може би създава дискомфорт у мнозина по разнообразни причини – без значение дали сме леви, или десни. Иска ми се още в началото откровено да заявя, че аз самата съм генерално невежа по отношениe на ромската култура. Макар да имам добри намерения, не се срещам ежедневно с тази тема. И именно това се оказа важно за разгръщането на историята. За мен ромите бяха почти невидими, преди да обиколя села, къщи и семейства в Северна и Южна България. Благодарение на тези срещи, си дадох сметка, че

Невидимостта на ромите е следствие от наследствената бедност, която води до категоричното им отчуждаване и заличаване от обществения живот.

През 2022 г. пристигам в Сливен и веднага ме превеждат през „тунела“. Това е една от двете основни връзки на града с квартал, ограден с бетонна стена. Прекосявайки жп подлеза, се озовавам в непозната за сетивата ми среда. Преобладаващата архитектура в самото начало на квартала ми се вижда позната – 2-3-етажни постройки от редени тухли без мазилка. Често собственост на по-заможните в квартала.

Маршрутът ни прекарва през различните класови разделения в това принудително капсулирано общество. Навлизаме по-дълбоко в квартала и всичко ми се струва все по-чуждо. Липсата на дървета и зеленина, изпочупената настилка, постепенно обедняващите къщи. В началото ми е трудно да погледна хората – опитвам се да имам неутрално поведение, но се чувствам видимо непринадлежаща на махалата. Започват да ни следват деца и това успокоява забързаната ми мисъл. Въпреки видимите ни различия проявяваме интерес едни към други. Именно това ще се окаже причината по-късно да напиша този материал.

Улиците се стесняват дотолкова, че едва минава кола. Сблъсквам се с все по-бедна обстановка и се чудя как е възможно цялата среда да деградира на всеки следващ завой –

липсващи настилки, прозорци и врати, електричество, канализация… оскъдни постройки, ако изобщо могат да се окачествят като постройки.

Децата около нас са вече над 15 и ни следват с шумен интерес. Тук-там се спираме и се снимаме, но много възрастни ни гледат особено подозрително. Стигаме до крайната източна част на квартала, където отчаянието ми бележи връхната си точка. Последната улица ни отвежда до голямо сметище, в което сред боклуците разпознавам бебе в ръцете на майка. С нея се поглеждаме за кратък миг. Дори не мога да асимилирам сцената, на която съм свидетел. Вдигам камерата, снимам.

От 2022 г. насам посещавам квартала няколко пъти и участвам в редица мероприятия, организирани специално за децата по покана на Росица Кратункова и Ливиа Отал – съоснователки на Фондация „За Надежда“. Роси и Ливиа ми разкриват смисъла зад поведението на малките (а понякога дори и на възрастните). Още на първото събитие някои от децата ме запомнят – аз тях също. Тъй като имаме значителни културни и социални разлики (аз не знам кои са Фики, Роксана, не слушам популярна музика, говоря със сложни за тях думи, като „предпочитам“ и „пространство“), се опознаваме по един емоционален и интуитивен начин – танцуваме, смеем се, играем, говорим си за съвсем елементарни на пръв поглед неща, тоест обръщаме си внимание.

Да пораснеш в махалата няма нищо общо с начина, по който съм пораснала аз например. При всеки сблъсък с тази действителност си давам сметка, че говорим за една комплексна система от заобикаляща среда, здравеопазване, възпитание, общностно отглеждане, сигурност, култура, отношения и вероятно още много други неща, които пропускам.

Професията, за която момичетата мечтаят, е фризьорка или маникюристка, а момчетата искат да вземат книжка, за да карат кола. За някои от децата постигането на тези неща се оказва особено трудно. Често споделят, че искат да завършат образование, но циничката в мен понякога се пита дали не го казват само защото ние искаме да го чуем.

Управлението почти ги е изоставило (освен ако не броим сметището като „ресурс“ за поминък на най-бедните). В махалата действат собствени правила – има казино на мястото на читалище, което Общината продава през 2017 г., няма аптека, тротоарите са рядкост, зеленината също, първата детска площадка беше открита едва през 2023 г. на гаровия парк до квартала благодарение отново на НПО. Според изследвания на УНИЦЕФ България бедността и занемарената градска среда могат да доведат до недохранване и липса на основни условия за игра и развитие, което има дългосрочни негативни ефекти върху здравето и развитието на децата. 

Познавайки контекста, хлапетата се усмихват невинно и в същото време носят в себе си нещо, което не виждаме, не знаем и за което можем само да гадаем. Вече нерядко зад усмивките им се прокрадват онези тъмни истории, които съм научила, откакто ходя там. 

Някои от децата никога не са виждали море, не са се качвали на планина, нямат чисти дрехи, дрехи въобще, обувки, да не говорим за редовен достъп до храна или играчки. Някои от тях нямат близост и обич. Не са развили фина моторика. Иначе казано, те нямат детство, възможност за достоен живот, нито равен старт.

Затова пък имат наследствена бедност.

Обречени са от самото си раждане да повтарят модела на своите родители, като с всяко поколение се отдалечават от знанието на предишното. Ниското образование и безработицата са основни фактори, водещи до бедност в България. Безработните с начално или с по-ниско образование са особено уязвими, като рискът от бедност при тях надвишава 80%.

Фактите и числата изглеждат толкова истински в очите и усмивките на тези деца и толкова студени и безразлични, написани с мастило на хартия (или пиксели на екран). Дали ако ги наречем „български деца“, реакцията на гражданите ще е много по-категорична и остра? Реторичен въпрос. 

Децата формират следващото поколение. Възрастните формират децата.

На фестивала на 1 юни 2024 г. се доближавам още повече до живота на децата. Този ден е за тях. Те могат да пеят, да танцуват, играят и лудуват, да се смеят, да мечтаят, а не да гледат по-малките си братя и сестри, да работят заедно с родителите си, да чистят чужди къщи за пари.

По време на едно от посещенията установявам, че дете, което намирам за особено умно и прозорливо, се оказва една от жертвите на сексуално насилие от британския гражданин Даниел Хъл. Няма да забравя небрежния и травмиращ за мен разказ на Ливиа, докато пием кафе, гледайки отдалеч джип с множество деца, струпани около него. Наскоро самите те го нарекоха пред мен „лошия човек“. 

Кой е Даниел Хъл?

През 2016 г. британските власти го издирват, тъй като по време на дело за обвинения в сексуална експлоатация на деца и разпространение на детска порнография в интернет е бил освободен под гаранция. По това време се укрива в България, но е екстрадиран, след като е издадена европейска заповед за ареста му. Получава 15-месечна присъда, но е пуснат предсрочно и отново пристига в България, нарушавайки британските закони, които му забраняват да напуска страната. Според тези закони той е трябвало да се регистрира по постоянно местожителство и да се впише в регистъра на сексуалните насилници след излизането си от затвора.

Въпросният насилник насилва толкова отдавна, че някои от жертвите му вече са пораснали и имат свои деца. Фондация „За Надежда“ тропа на вратите на всички институции, за да намери начин 14-те семейства – официални жертви на педофила от второто дело срещу него, да получат справедливост. Звучи обещаващо. 

Истината обаче е, че всички съдии в Сливен отказват да поемат делото и да съдят Хъл за посегателство над деца, макар този път да има още по-солидни доказателства. И Даниел продължава да проповядва любов към Бога като самопровъзгласил се пастор, този път от ареста. Но най-вече, подобно на много насилници,

той търси отчаяни хора, чието доверие може да спечели лесно и бързо.

Ситуацията е толкова банална, че чак ми е неудобно. Сякаш несъзнателно отказваме да повярваме, че има жертви на такива схеми. В 90% от случаите насилниците са хора, на които жертвите имат доверие. Насилието се случва както в богати и заможни семейства, така и в бедни, сменят се просто инструментите на действие. Даниел знае от какво да се възползва най-добре – от безнадеждността и бедността на своите жертви. Затова им строи бани, къщи, плаща им животоспасяващи операции, води децата на екскурзии. На 20 юни получавам съобщение от Росица и Ливиа, че поредният съдия е отказал да разгледа делото.

Връщайки се към „наследствената бедност“ – онова, което ме преследва в историите на тези семейства, – бих искала да намеря за себе си отговор на някои въпроси, поставяйки се на мястото на самите хора:

Ще получа ли трудов договор на някое работно място? А как да отида на работа, ако няма кой да ми гледа децата? Ако не виждам надежда и ако съм жертва на физическо и в някои случаи на сексуално насилие? Ако теми като равнопоставеност, зелена сделка, климатични промени и здравеопазване не ме достигат – та аз дори нямам достъп до канализация?! Ако лекари ми отказват консултация как да гледам детето си, а учители не искат да ми преподават? Ако хората по улицата не желаят да ме погледнат, защото предпочитат да се справят с проблема, като си представят, че ме няма? 

Как да не допусна тази среда да ме изгради и промени? Как да се измъкна от нея? Как да намеря Надежда?

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.