Вести от бъдещето

Мила Нева,

Какво правиш в празните дни? Така наричам дните, когато не можеш да споделиш новина за поредна изкусно преведена книга, прясно написана препоръка за хубав филм… Дните, когато не получаваш обич за успехите и признание за думите си, а трябва да вървиш към същите успехи с тежкия товар на несигурността, самотата, колебанието, ежедневната скука и битовизми…

Как се справяш, когато обичайните спънки в изкуството и живота въобще ти изглеждат непреодолими? Какво те държи?

С много обич,
Н.

Здравей, Н.,

А на бас, че като прочетеш заглавието, ще си помислиш, че тук ще си говорим примерно за роботи. Не че не ми се иска – преди няма и месец видях робот за разнасяне на покупки да пресича самичък на една пешеходна пътека в Талин и още се вълнувам. А на 2 януари 2021 г. се навършиха 100 години от първата публична употреба – в пиесата „Р.У.Р.“ на Карел Чапек! – на думата „робот“, в чийто корен има и „работа“, и „робия“. Още повече че в момента, след типично декемврийско преработване, напълно се разпознавам в Чапековите ремарки: „облечени като хора, отривисти в движенията и говора, с безизразни лица и втренчен поглед“. Но не. Друго ме хвърли към бъдещето – скуката.

Идеята за скуката като ежедневие в писмото ти ме озадачи, Н. Възможни са почти полярни описания на това състояние, но никое от тях не ми се вижда дългосрочно. Освен ако човек не е много млад, много богат или друго, което да го спасява (или лишава?) от трескава дейност за оцеляване. Наскоро прочетох, че редовият новозеландец имал четири желания: място, където да спи; някого, когото да обича; нещо, което да върши; и нещо, на което да се надява. „Гледай ги, значи, новозеландците, какви са нескромни“, помислих си отначало, понеже тези „само“ четири са постижими накуп за много малко хора. Но после си възразих: „А не сме ли всички едни новозеландци?“ В света, какъвто го познавам аз, сме. Е, тези някъде, някой и нещо, към които се стремим, изискват толкова душевни и физически усилия, за да бъдат формулирани, набавени и поддържани, че как да остане време за скука?

В нашия речник скуката е „досада, отегчение от безделие или еднообразие“, а в руския (откъдето сме взели думата) тя е свързана с липсата на радост и занимателност и може да бъде синоним на „униние“. По етимология скуката е родствена на притеснението, затруднението и дори болката (в някои славянски езици от този корен са покълнали думи за „скимтене“). Бабчето ми, мир на душата ѝ, питаше „Доса̀ди ли ти се?“, когато искаше да знае дали съм уморена. А отегчението явно препраща към онова „тегло“, мъчение, което могат да бъдат определени ситуации. Скуката е отъждествима с линеене и с пренасищане, с раздразнение и със сплин (откога чакам да употребя тази дума, прихваната от „Осъдени души“ или „Поручик Бенц“ – благодаря!). И все пак психолозите твърдят, че е добра за нас, защото ни дава сигнал, че сме се озовали на неподходящо място, и ни тласка към анализ и решения („Не се бори с усещането за скука. Намисли си нова рутина. Намери си цел. Избягвай пасивната консумация…“).

Скуката като нежелано, но неизбежно безучастие, като монотонност или повторение за мен е рядкост, защото смяната на темата, темпото, мястото и обкръжението е част от професията ми („Никой не скучаеше в космоса…“, както се казва в разказа от Сесар Айра, който превеждам сега). А и не мога да си позволя да се спра за такъв период, че да ми додее. Да, България е така устроена (всъщност разстроена), че всички постоянно изпадаме в нежелани неизбежности, които отгоре на всичкото са и ненужни. Но те предимно ме ядосват, не ме отегчават. И все пак от детството до днес сякаш ми е останала една скука, с която не съм в конфликт и съм склонна дори да ценя, както препоръчват психолозите. Тя идва в моменти на неволно буксуване – когато чакам непредвидено дълго някой да дойде, нещо да залепне, друго да заври, трето да се избистри. И излизам от програмата. За някакъв отрязък от време витая, изоглавям се от плановете за деня и всички обичайности и правя предпазливо кръгче със съзнанието си като в нова земя. Тогава идват вестите от бъдещето.

Някакви интуиции, някакви копнежи, които се надигат спонтанно, някакви нерегламентирани хрумвания и нередактирани надежди, които се стрелват встрани, но и към едно възможно напред, което ще зависи от това дали ще ги запазя и задействам. Учените казват, че ние практически живеем в миналото, понеже сетивата ни се нуждаят от части от секундата, за да уловят случващото се и да го предадат за обработка на мозъка. В този смисъл и моите къси откопчвания от инерцията са минало. Но в тях има зародиши на бъдеще; има форми извън калъпа на старите ми понятия; има надникване към алтернативи. Така описано обаче, май не прилича на скука. Твърде е лично и оживено. Прилича повече на онова, което сякаш разбираш под „празнота“. Или на нещо, на което празнотата е разрешила да диша (един от синонимите ѝ е чуждицата „луфт“, която значи точно „въздух“).

Ако скуката има лоша слава, гледай какво става с празнотата… Празните погледи и празните джобове са гаранция за проблеми; да си тръгнеш с празни ръце отнякъде е белег за неуспех, да пристигнеш с празни ръце – за невъзпитание; преливането от пусто в празно е убиване на време; празният гардероб и празното кресло във филмите са мигновени маркери за нечие значещо отсъствие; празната страница е символ на творчески блокаж; „да опустее“ е ужасна клетва. Възприемаме липсата на движение, съдържание, присъствие, резултат почти винаги като нещо лошо, едва ли не болезнено. Дори по празници, когато пак ни избива на хиперактивност, но в други посоки. И все пак много хора чувстват неудовлетвореност (или скука!) в дни, които се пръскат по шевовете от дейности и резултати. Или преживяват празниците като травма. Струва ми се разбираемо. Страхът от празната чиния и от празната къща са атавистични, неизкореними, струва ми се, дори човек да е роден в ѝмане. Превръщат се в страх от всякакви отсъствия и невъзможности.

Тревожни същества сме ние, много изплашени от липсата на смисъл и липсата на избор, но и често ненаясно как да си осигурим смисли и избори, как да ги разпознаем, как да се борим за тях или да преживяваме напълно закономерните им изчезвания от време на време. Исках да похваля празнотата или поне да напиша черно на бяло, че тя е естествена част от цялото; че без нея няма покой, няма тишина, няма простор, няма хоризонт; че празното може да се прескочи, напълни, доизмисли, ако искаш, но не задължително. „Мога да взема всяко празно пространство и да го нарека гола сцена“, така започва едно от есетата си режисьорът Питър Брук: един човек на сцената и един под нея – и вече имаш театър. Ако ме питаш как се справям с моите празноти, днес бих ти казала: като се опитвам да им се насладя, ако позволяват намеса, или ако не позволяват, да се гмурна в тях, да ги преглътна, да спра да ги гледам, преди да са ме погледнали те. И да ги наричам „сцена“, ако има шанс за споделяне.

Скуката никак не ми е част от ежедневието, но тъгата е (захранвана от десетки притоци, в част от които текат и дезориентация, страх и самота). Имам вътрешен бюлетин за нивото ѝ в сантиметри и когато е сан шанжмон, е най-добре, понеже шанжмонът обикновено е нагоре, не надолу. Което не пречи периодично да съм весела. Или въодушевена. Или състрадаваща. Или бясна. Може би това е донякъде отговор – многослойни сме, многопистови, с разклонения. Да сме тъжни не значи да сме само тъжни. Способни сме в един и същи миг да се чувстваме наранени, уморени, подозрителни, любопитни и леко развеселени, да речем. И този миг да е, докато пускаме пералнята (с битовизмите се справям, като ги държа в периферията). С някои състояния се съжителства продължително или винаги. Имаше една книжка на Амос Оз, „Как да излекуваме фанатик“, в която се разсъждаваше как да съжителстваме с онези, с които ни се струва невъзможно да съжителстваме. С преговори, хумор, въображение, постоянен опит за разбиране. Струва ми се, че важи не само за Близкия изток, но и за вътрешния ни свят.

Това, което ти щедро наричаш „успехи“, аз бих нарекла „плодове на труда“ – крайната фаза на някакви процеси, която може да бъде изтълкувана почти всякак. Като нещо, като нищо, като чудо и като провал. Както повечето от нас, предполагам, в около 360 дни от годината не получавам обич за плодовете на моя труд. Със спънките вън и вътре се справям чрез работа по същество, работа не по същество, помощ от други, упорство, любов, учене, бой, баене, жонглиране, катерене, влачене, самокритика с елементи на инквизиция, разговори с близки, заминаване надалеч, смяна на курса, отлагане, криене в запердена стая, тъпчене на едно място, блъскане на глава, среднощни паники, смях, както и чрез най-откровено несправяне. Чувам, че – понесена от мътните вълни на предната година – и 2021-ва се е получила доста изтърбушена и не както трябва за мнозина. Аз съм от тези мнозина. Това е животът. Който също е и много други неща.

Важно е да не се забравя, че има и още, има и друго, има и други. Че празното или досадното понякога са единственият подстъп към следващата точка, в която ще е по-хубаво, и гладът, след който ще се почувстваме заситени. Че не можем да контролираме всичко, но можем да регулираме какво контролира нас. Че страхът от празното е човещина, но неистовият стремеж към резултати е свръхреакция, която води до ненужно изтощение и хилави удовлетворения (вж. „токсична продуктивност“). Че всичко съществено бива да се изгуби временно – сънят, спокойствието, чувствителността, връзката с околните, смисълът, – но не и собствената личност. Когато очертанията на личността започнат да се размиват във фона, човек се озовава в самота, опустяла и от самия него. И ето това вече е празно, ето това е апокалипса (тези дни съм на полска вълна и в един филм чух някой да произнася „апока-липса“ – явно „апокалипсис“ в падеж, но за мен със звук на разрушително отсъствие.)

Н., пиши ми пак. Разкажи ми за твоите празни дни, за твоите спънки и за обратната връзка, която получаваш от света. Интересно ми е. Колкото повече си говорим, толкова по-понятен и обитаем става светът. Много обичам, когато читателите на рубриката ми разказват за себе си, а чрез мен – и на другите. Папката ми с писма отъня през последните месеци, та всички, които четете това: пишете ми. Каквото ви дойде – няма твърде малки или големи теми, не е нужно дори да са теми. Може да е някое зарейване, някоя вест от бъдещето или спомен от детството.

А сега: да са ви леки празниците, пълни или празни по ваше усмотрение. Да ви се сбъднат новозеландските желания. Празнотата да ви е сцена. Свободата да не ви тежи, работата да ви е сладка и да се будите с радост.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.