Вихрен Георгиев от People of Sofia. Да се научиш да виждаш в градския алгоритъм

Той е сърцето, моторът и единственият човек, който се грижи за съдържанието на People of Sofia. От близо 12 години Вихрен Георгиев снима хора и моменти по улиците на столицата, като се старае да остане незабелязан. Проектът стартира заради увлечението му по стрийт фотографията със стотина снимки, направени преди изобщо да му хрумне идеята да създаде свое виртуално пространство. 

Уличната фотография е опит да бъде уловен онзи миг, в който сцена в движение се превръща в композиция. Работите на Вихрен Георгиев поставят в центъра човека, състоянието му и как самият той се вписва в градската среда. Но също и как я променя. Ето защо присъствието на Вихрен и обектива му по нещо напомнят иконичната фигура на фланьора. Да, наименованието е жизнерадостно свързано с глагола „шляя се“. Не бива да забравяме обаче интерпретацията на Валтер Бенямин, според когото фланьорът е внимателен наблюдател на градското пространство. И неговият поглед разгръща и конструира сюжети, разказва необикновеното.

Ако попитате Вихрен Георгиев как би изглеждал той в един сутрешен кадър в дома му, ще се засмее. Признава, че може да си позволи да не става рано, че обича да пие кафе и да глези котките си, а откакто започна агресията на Русия срещу Украйна – и да чете сутрешните сводки за войната. 

А после? После го призовава улицата. Неговата работа е да излезе навън с фотоапарата си. Градът. Любопитството към лицата. Приключението. Очарованието от всекидневното, от срещата с непознати, които вървят срещу теб, потопени в собственото си време.

Отвъд документалната стойност (едва ли можем да си представим какви масиви от хора, състояния и тенденции съхранява платформата) People of Sofia и конкретно Вихрен Георгиев винаги са били ангажирани с каузи, които приоритизират приемането на различието, оцеляването и обявяването на обикновения човек с всичката му уязвимост и нежност. Ние сме тук и сега – малките бизнеси по времето на COVID-19; кампанията срещу домашното насилие; невръстните майки; ромски деца, които учат медицина; хората с редки заболявания.

Кои са фотографите, които Ви вдъхновяват?

Класическите стрийт фотографи. Особено Анри Бресон и Вивиан Майер – за Коледа ми подариха четири нейни албума. Вивиан Майер е работила като детегледачка почти 40 години, снимала е като хоби. В техните снимки има толкова детайли и елементи, които можеш да разглеждаш. Възхищавам се на погледа, който имат.

Днес е много по-трудно да снимаш като първите улични фотографи, по-забележим си, а и хората са по-предубедени, питат „защо ме снимате“, а също така има и рестрикции, свързани с личните данни. Освен това в съвременните кадри липсва усещането за романтика от онези времена, ние вече живеем в друг свят. Последно гледах изложбата на Гаро Кешишян „Строителни войски“ – впечатляваща е. Аз не общувам много с колеги фотографи, обичам обаче да гледам неща, които ми попадат през нюзфийда.

Определяте ли се като градски човек?

О, да. Със сигурност! Аз не вирея на места, където няма хора, дори когато отивам на почивка, трябва да виждам лица. Харесва ми да наблюдавам хората, отношенията между тях, манталитета, начина им на живот, културата им. Опитвам се поне веднъж годишно да ходя и в чужбина, но подбирам винаги места, които са урбанизирани. 

Дали малките жестове имат силата да променят стереотипи и нагласи? Вашата работа е обвързана с множество различни каузи.

Иска ми се да е така. Аз съм ту умерен оптимист, ту песимист. 

Моята цел е да показвам неща, които не присъстват достатъчно в общественото говорене. Живеем в малките теми. Колкото и да се вълнуваме от политика или глобални процеси, ние все пак се събуждаме всяка сутрин и живеем в нашия балон.

Моята презумпция е, че ако промениш улицата, на която живееш, ако промениш после съседната, след време може да е целият град. 

Важно ми е хората да бъдат информирани, такава беше кампанията ни за редките болести, аз снимах такива хора и през моята платформа информацията стигна до много хора – точно през човешките истории.

Проектът ми за малките майки беше срещу стереотипа, че под 18-годишна възраст раждат само ромските момичета. Изобщо не е така, 50 на 50 е, общо взето. Първата майка, която публикувах тогава, е етническа българка, родила на 12 години. 

И още нещо. Да вземем и ромския потенциал – тук живеят около 300 000 души от ромски произход. Тези хора могат да допринасят за обществото, икономиката и културата, ако се образоват и не се държат насилствено бедни – ние имаме реален недостиг на работна ръка в момента. Напоследък виждам как обществото ни бива разделено от тезата, че има истински българи и обикновени, да ги нарека, българи. 

Вашите работи са на границата, в ничията земя между портретната и стрийт фотографията. На страницата на People of Sofia излизат и кратки интервюта с някои от хората, които сте снимали.

Снимката фиксира част от секундата и за този отрязък ти можеш да покажеш различни състояния на този човек, ето защо е толкова важен изборът на кадър. Той говори много и за самия фотограф, върху какво той иска да акцентира.

За 2024 г. се оказа, че имам 215 интервюта. Чувствам се горд, че съм го направил сам, без екип, че съм се срещнал и съм разговарял с тези хора и те са ми се доверили. 

Напоследък живеем в свят, силно повлиян от визуалната култура. Това променя ли начина, по който човек вижда себе си? 

Според мен визуалната култура на масовия българин не е висока. Това може би идва от начина, по който живеехме преди 1989 г. От налаганото 45 години уеднаквяване. На Запад през това време има няколко културни революции, които освобождават хората от много стереотипи.

Визуалната култура е стремеж към естетика, провокира въображението в хората, създава желание да са различни, да се открояват, да се заявяват.

Дори София е доста безличен град, нищо че чужденците го хвалят – може би харесват точно различността на тази сивота. По отношение на фотографията светлината в София също не е добра за снимане. В Италия дори естествената светлина е красива. 

Боя се, че и животът на визуалните ни артисти е доста капсулиран. Ние не присъстваме ярко в световната култура, с изключение на единични примери. Някак в периферията сме. Трябва културните процеси да станат масови, да бъдат промотирани, за да стигнат до хората, и оттам да настъпи промяна в нагласите.

Имаме хора, които са много талантливи, но не са видими. Съществуват в своите малки общности, да не говорим, че много рядко ги виждаме в националните медии. Не виждаме дори талантливите деца, които пеят, свирят, рисуват, от време на време ни показват тези, които са спечелили някоя олимпиада по математика или физика. Приемаме ги за екзотика. В телевизиите културата е почти невидима, сякаш за запълване на някакви последни минутки от предаванията.

Но вкусът се изгражда?

Да, точно така. Питали са ме какъв съвет мога да дам за фотографията. Винаги съм казвал: да се стремят да изградят визуална култура. Да гледат старите майстори – картини, скулптури, архитектура. Неслучайно се учи история на изкуството – за да се научиш да виждаш. 

Обработвате ли кадрите впоследствие? От години тече полемика за или против. Това не е ли вечният спор между документално и фикционално?

При мен обработката е минимална. Много е важен процесът на избор на кадър обаче, защото, когато правиш галерия със снимки, трябва да има някакъв разказ. Аз не се чувствам ангажиран да представя всичко, ако снимам някакво събитие, както последно бях в Перник да снимам „Сурва“. Това се изисква по-скоро от репортажната фотография. Подбирам предимно онова, което за мен е интересно. Иначе, в днешно време може и да не снимаш, ако искаш, изкуственият интелект ще ти генерира каквото искаш изображение. 

Фотографията е едновременно реално и илюзорно изкуство.

Когато отвориш People of Sofia, виждаш шарени хора, обаче по улиците по-често срещаме начумерени лица, най-често облечени едноцветно. Както казва един приятел, „тъмносиньото е цветът на българския мъж“. И сега кое е действителността? Ние избираме какво да видим, най-често според образованието и културата си. Ако влезем в матрицата, можем да твърдим, че реалността изобщо не съществува, може да има още десет измерения. А аз съм емоционален човек и това се отразява на нещата, които избирам да снимам. 

Документалното снимане изисква да отразиш някаква общовалидна реалност, да си дистанциран и затова и репортажната фотография се стреми към обективност. Но и там има личен елемент, погледът на фотографа е определящ. Не камерата – окото е важно.

Върху какво бихте искали да акцентирате точно сега?

Хората да не се поддават на постоянното облъчване с омраза. Да се мразим като общество. Да сме разделени. Този проблем набира сила напоследък и това целенасочено насаждане на разединение ни пречи да вървим напред. Помним от древността онова „разделяй и владей“ – ето затова обществата са силни, когато са единни и имат общи цели, около които да се обединят.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.