Виждам зелени дървета…

Здравейте, Нева,

Пишете, че винаги сте искали да имате рубрика, в която да отговаряте на въпроси, зададени Ви от непознати. И аз имам подобно желание, но с обратна насоченост. Да събера лична колекция от отговори на въпроса: „Каква е визионерската ти представа за страната ни или за каква България си мечтаеш след 50 години?“ Сещам се за Илия Бешков и неговото „видение за един народ с празник в душата, поминък в ръцете и смирение в сърцето“ от средата на миналия век. А Вие, Нева, като модерен човек, отдаден на словото, пътуващ човек на ХХI век – какво е Вашето видение?

С почитания,
Яна Илиева

Здравейте, мила Яна,

Като юноша Марсел Пруст попълва лексикона на своя приятелка и на въпроса „Как искаш да умреш?“ отговаря с „По-добър и обичан“. Откакто го прочетох, този отговор е първото, което ми идва наум по всички въпроси за бъдещето. За обич се говори и в песента, която веднага се включи на заден фон в главата ми, като прочетох Вашия въпрос, What A Wonderful World: „… приятелите, които се здрависват и си казват „Как си?“, а всъщност имат предвид „Обичам те“.

Та ето. Виждам зелени дървета, а между тях – хора, които се поздравяват приветливо, докато се разминават. С ходене може да се стигне – безпрепятствено и сред великолепни гледки – от всяка точка на града до всяка друга, нещо повече: до всяка точка на държавата, че и оттатък.

„Държава“ вече не значи нещо, което те държи в подчинение и безизходица, или нещо, което, макар и да тегли надолу, си стиснал като удавник, а общ дом, изграден от езика, в който сме родени, върху темелите на хуманизма и с материалите на най-доброто от световната наука и мъдрост. Дом, в който има безброй начини и проумени причини онзи, който може, да помогне на онзи, който не може (и това да е навик); онзи, който разбира, да обясни на онзи, който не разбира (и да бъде чут); онзи, който има, да дава на онзи, който няма (без да го унижи); онзи, който копнее по нещо различно, да го потърси или измисли (без нужда от оправдания); онзи, който се старае и гради, да получи благодарност. Дом, в който винаги има „още една чиния на масата“.

Виждам рояци от цветно облечени възрастни хора на велосипеди да минават със смях покрай мен.

Виждам мир между природата и града, и въздух за дишане с пчели и хвърчила, и възрастни да се усмихват на деца, които не са задължително розови принцески и сини войничета, единствен смисъл или основна пречка, а свободни, мислещи човешки същества, които си играят.

Хората, все едно какви и колко големи, разговарят: първо питат, после се изслушват, аргументират тезите си и постигат съгласие и несъгласие с еднаква елегантност и взаимна милост. Да си груб е срамно, да си внимателен – естествено. Виждам спорещи да се наслаждават на изкусността и смисъла на своя спор и да го завършват там, където няма значение кой е прав и кой – крив, а как е най-добре за всички.

Виждам места за живеене, в които решенията – от разписанието на транспорта, през табелите с имената на улиците и отношението към бездомните кучета, до отоплението на обществените сгради или каквото и да е друго – са находчиви, семпли и щадящи, честно и компетентно приведени в действие. Зелената енергия е навсякъде и предостатъчна: каквото артише, даряваме го на съседите. Пътуваме, гласуваме и плащаме данъците си само с лична карта и въобще вършим всички операции по отчетността си пред държавата електронно.

Виждам хора, които мечтаят да станат още по-добри в професията си и говорят за нея, както се говори за хоби. Виждам хора, които заразяват другите с въодушевление. Виждам хора, които могат да разчитат на останалите. Виждам хора, които умеят да си почиват и да се презареждат, които съзнават богатството на света, краткостта на живота и възможната красота на човешкото.

Виждам пъстро общество, в което хората са с различен цвят на кожата, различни възможности, очаквания, вкусове, вероизповедания и произход, но с фундаменталната обща убеденост, че сме семейство, че всички зависим от всички, че поединичното спасение е вид гибел.

Знанието, изкуствата и произтичащите от редовното им практикуване духовно здраве и широки хоризонти са пречистили токсичната мътилка на параноята, зле адресираната ярост, отчаяната неориентираност в света и са изтрили печата на вечна скомина от лицата, за да отворят място за спокойно любопитство.

Има настояще за възрастните хора. В най-гъстото на дейния общ живот, ако желаят, а ако не – по местата и начините, които си изберат. Няма бедстващи. Няма изоставени. Няма „няма на кого да се обадя“. Няма „ами аз не знаех да се намеся ли“. Няма ничии деца. Има шанс за всеки, който не е имал шанс или е изтървал някой от многото, които му се полагат.

Читалищата са се върнали към живот, отварят се нови: който има нужда от духовно общуване, има къде да го намери. Няма такова нещо като твърде далечен квартал или твърде самотна паланка.

В училище децата учат езиците на страната си: и български, и турски, и ромски, и арменски – познаваме се, дружим, а когато се здрависаме с „Как си?“, имаме предвид „Обичам те“. Няма престижни и непрестижни етноси. Бедността не изяжда бъдещето на хората в малките градове или в изолираните общности. Пулсиращите от живот градове вече не са само три или четири, а десетки.

Безчинствата на диктатурата след Деветосептемврийския преврат са изкарани наяве и наречени с имената, които заслужават, а виновниците са понесли отговорността си според вината. Пострадалите са реабилитирани, овъзмездени, утешени. Учебниците съдържат истината (или поне онова от миналото, което сме способни да изведем, подредим и изтълкуваме, без да преиначим).

Грешките на 90-те и на нашето време – от презастрояването по морето и другаде до примитивното тълкуване на „пазарната“ демокрация – са поправени. Водата пак е чиста. Туристите идват заради върховете, морето, розите и балканската храна, като на място лесно откриват и специфично българската. Копривщенският събор се е върнал към стария си блясък и се прави на всеки три години; планините приютяват фестивали.

Виждам две момчета, хванати за ръка; две жени с тяхното бебе; татко, който реди кутийката с храна за следващия ден на първолак; майка, която заминава на пътешествие с приятелки. Виждам хора, които си гледат живота и работата и на никого не трябва да се обясняват за очевидни неща, камо ли да се страхуват.

Държавата вече има лице навън и това е нейната култура. Не насилва старините, като ги събаря или достроява, не поощрява както десетилетия досега безхаберната посредственост, а търси все по-добро качество. Държавата влага огромен ресурс в образованието, в участието на младежи в международни състезания по математика, шах, спортове, в работата на издателства, музиканти, художници – онези, плодът на чиито усилия няма гарантирано финансово измерение, но храни всички.

Скромни, всеотдайни и почтени хора обединяват и възвисяват дошлите при тях в храмовете (църквите и университетите). Правосъдието не отмъщава, а възстановява. Лекарите и учителите са най-способните и най-уважаваните сред нас и никой не плаща за здравето или учението си. Жените отиват на раждане, както се отива на празник. Мъжете изразяват мъжеството си с щедрост и добри дела. Библиотеките са все повече – центрове за разнообразен духовен обмен. Книгите са ежедневие – както театъра, киното, музиката, галериите, музеите. Образованието е достъпно, даже насъщно на всяка възраст.

Политиците администрират общите интереси, за които са наети да се грижат при разумни условия, и носят отговорност за делата си пред своята съвест, пред погледа на идните поколения, пред нуждите и законите на настоящите. И не живеят в защитени комплекси и правителствени ескорти, все едно взети от вехта латиноамериканска сапунка, а са нашите съседи от блока и в градския транспорт.

Всеки носи отговорност за всичко, което върши, и именно това го кара да се чувства пълноценен – не платежоспособността, външността, титлата или принадлежността към този или онзи кръжец.

Всичко това съществува. Всичко това съм го виждала. Всичко това е възможно.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.