Волтовата дъга на носталгията

Здравей, Нева,

Ти също пътуваш често и се завръщаш ту у дома, ту в друг любим град, но случвало ли ти се е да се завърнеш някъде, където до болка ти липсват хората, имаш ограничено време и се налага да приоритизираш с кого точно да се видиш и кога, да правиш планове, да игнорираш други, които не са толкова близки…

Понякога, въпреки че съм казала на всички, че се връщам, се получава така, че трябва да напомням за себе си на хората, да ги ръчкам. Аз знам с кого мога да се видя вечер, през деня или само уикенда, а някои са апатични, отново ме питат докога съм тук, пишат твърде късно, което отлага виждането до следващото ми връщане.

Винаги си идвам с огромното желание да видя всички, за мен това е събитие, а понякога приятелите, затънали в ежедневието си, едва се сещат за мен. Натъжава ме и ме кара да се съмнявам дали да се обадя следващия път и да се чудя защо така се получава. Ти как мислиш?

dete

България е страна на емигранти. Ако носталгиите, копнежите и разните неудовлетворения покрай този факт имаха материално изражение, държавата сигурно щеше да прилича на кълбо от мятащи се, искрящи волтови дъги. Тези, свързващи детства на село с родителства на чужд език; не съвсем споделимо за едни минало с не съвсем обяснимо за други настояще; приятели тук с приятели там, които никога няма да образуват един дружески кръг. Твърде много емоции са това, твърде всеобхватна „семейна“ травма, за да не се отрази някак на дори най-мирните и некасаещи я ситуации.

Ако си траен емигрант или повечето време си на път, твоето присъствие където и да било, е отсъствие тук, в матрицата, в гнездото, в изходната точка, в породилата те ситуация. Във всеки момент тече нещо, което би трябвало (според всички плюс теб самата – колкото и да си убедена, че имаш право да бъдеш, където смяташ за добре) да е част от твоя живот, но от което си далеч. „Тебе те няма“, ако ще да развиваш най-полезната за родните си място и хора дейност; ако ще всеки друг вариант да спъва благоденствието ти; ако ще да си близка с най-отзивчивите и невинящи те хора.

Докато ядеш диня в мястото, където си избрала да живееш, по света някой прохожда, друг умира, изнасят се лекции, гледат се театрални представления, играе се на федербал, боядисват се стени, вдигат се революции и няма как да бъде другояче. Но има едно място – там, където си избрала да не живееш, – в което всичко случващо се е белязано от твоето неучастие и твоето ядене на диня другаде е някак в ущърб на прохождането, умирането и боядисването. Както и да го оборваме с разумни доводи и пораснали съждения, подобно неучастие съдържа доза вина.

Човекът е създание със съзнание, а съзнанието постоянно нещо мери и окачествява, и не се справя със задачите, които си поставя, затова е склонно към гузност. В България може и да няма достатъчно агресивна религия, която да насажда първородни грехове, или достатъчно нагла диктатура, която да вменява абсурдни задължения, но ето: тази почти мистична вина заради възможната близост, осуетена от емиграцията, успешно върши същата работа. Всички имаме роднини, съученици, съседи, любими и приятели, които са се преселили извън обсега ни (или са останали извън обсега ни, когато сме се преселили ние); всички имаме линии на общуване, които са рязко прекъснати или непоносимо накъсани (повече, отколкото другаде; повече, отколкото сме възпитани да мислим, че е нормално; повече, отколкото сме в състояние да тушираме и поддържаме). И всички страдаме малко или много от тази даденост, която, боя се, все още не отчитаме в цялата ѝ огромност.

Скъпо dete, разбирам тъгата, почудата и несигурността ти в това, което би трябвало да е главно източник на удоволствие: отдавна чаканите срещи с твоите хора. И ми се струва, че едно от средствата за справяне с този тип тревоги е да се замислиш над величината и болезнеността на емиграцията за България. Когато заживяваш другаде, неволно хлътваш във вече дълбоко изровени коловози: тези на гастрольора в живота на близките си, тези на човека във вечен оправдателен режим, тези на гарантираната недостатъчност. Много по-голямо е от отделната личност и причинява страдание от много преди ти конкретно да решиш да се изнесеш нанякъде. Затова и няма как да превъзмогнеш или да си обясниш цялото само в твоята отделна ситуация и с твоите лични средства. Част сме от масово явление; пукнатината минава през нас – когато го знаем, дискомфортът от определени избори или ограничения може да се поуталожи…

Била съм и в положението на човека, който чака с нетърпение великото лятно завръщане на приятелите от далечните чужбини и е готов всичко да размести за едното виждане и да не настоява за второ… и в това на човека, който се дразни, че трябва да е на пълно разположение на онзи, който му дава само един шанс. В положението на човека, който се явява след дълго отсъствие и носи подаръци и истории за радост на останалите… и в това на човека, който се явява и установява, че нито го чакат, нито го чуват. В положението на човека, който като теб се старае от малкото време да изкара много смисъл и стройно да подреди приоритетите си… и в това на този, който попада в групата на игнорираните по необходимост, на другия, който забравя датата на нечие отпътуване, и дори на онзи, който прескача единствената възможна среща от години, защото го е натиснал битът. Затова да кажа отново: по-голямо и по-старо е от нас и ако решим да го възприемаме драматично, ще си патим.

Вярвам, че всички форми на свободно движение и разселване по планетата са от полза за човечеството и са нужни на индивида; нямам съмнение в смисъла от миграцията. Но нямам и съмнение в специфичните поражения, които тя нанася там, където я предизвиква икономическа или друга принуда; там, където умовете още не са я приели за вид нормалност, а телата нямат възможност да се убедят колко е естествена. В България например. Хубаво е да го виждаме, за да не се тормозим лично за общите положения.

Съчувствам на желанието ти да се организираш възможно най-ефикасно и на фрустрацията от независещите от теб сривове, защото отдавна се боричкам с нея. Да речем, че в момента при мен следното дава приличен резултат (но с уговорката, че за най-любимите съм винаги готова да зарежа правилата). Ако много искам да се видя с някого, много настоявам. Това може да е неприемливо в делника и с бегли познати, но с приятели в странство е разбираемо. Правя срещите си тет-а-тет, а не в група, за да изкарам възможно най-много съдържание от тях и да се насладя най-пълно на събеседника си. Гледам да предвидя за всяка не по-малко от 3 ча̀са, да не определям повече от 2 на ден и да не запълвам повече от 3 последователни дни с наситени виждания (какъвто и да е капацитетът ти за общуване, идеята е да го планираш по начин, подобен на този, по който се планира трудът, и да си склонна да преглътнеш някои несполуки, типични за трудовия ден). Старая се да не влагам много допълнителен смисъл в срещите, преди да са започнали – така, ако не се състоят, съжалявам по-малко и бързо мисля за алтернативи. И последно: ако с някого системно не ми се получават уговорките и самите разговори, си правя необходимия извод – че не сме си чак толкова нужни. Което не е непременно лошо.

Процес на наместване е, dete. Същият екзистенциален процес, в който непрестанно се опитваме да овладеем разминаването между това, което искаме, и това, което може да бъде; между това, което сме научени да очакваме, и това, което е. В него помага да напомняме на далечните за себе си и извън „времето за свиждане“ – чрез изпращане на картички, книги, вести в течение на цялата година, чрез обаждания и кафе във видеочат, чрез намисляне на излети или приключения заедно (били те и виртуални). Едно сериозно приятелство не вирее без допълнителни „захранвания“; едно блицвиждане през лятото няма как да понесе тежестта на очакванията и потребностите от останалите сезони.

Предполагам, че най-скъпите ти хора не изчезват задълго от твоя хоризонт, все едно къде си или са, и че с тях нещата се получават ведро и естествено. Може би поуката от трудните завръщания е в това: да видим с кои от близките ни времето и пространството са второстепенен детайл, и да наблегнем на връзките с повече лекота и по-малко вина.

Заглавно изображение: Част от серията „Хемограми“ (1998) на каталунския фотограф и мистификатор Жоан Фонткуберта (1955). Това, което прилича на глазирана керамична рибка, е всъщност капка кръв от приятел на автора с инициалите Р.Л. „Може ли да се вярва на фотографията? – пита се Фонткуберта в едно интервю. – Аз никога не съм ѝ вярвал. Както и никога не съм имал вяра на думите. Важното е в какъв смисъл са произнесени думите и с какво намерение е направено изображението… Въпросът не е дали може да се вярва на фотографията, а на фотографа.“

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.