Янко Гочев е юрист и историк. Автор е на тритомника „Руската империя срещу България“ и на книгата „Убийството на Васил Левски. Виновниците“. От години оспорва избора на 3 март за национален празник на България. За развенчаните, но упорито битуващи в колективното съзнание на българите митове, свързани с този период от историята ни, с Янко Гочев разговаря Венелина Попова.


Венелина Попова: Господин Гочев, вие сте ревностен в развенчаването на митовете в нашата история. Споделяте ли тезата, че Априлското въстание е основополагаща митологема на съвременната българска историография, която пренебрегва реформисткото крило на националното движение заради сляпото преклонение пред борците за свобода. И имаше ли шансове Българският въпрос да бъде решен по друг начин, ако не бяха въжделенията на имперска Русия да се превърне в Третия Рим, като завладее Цариград и Проливите?

Янко Гочев: Дебатът доколко Априлското въстание е оправдано от гледна точка на жертвите и резултатите, които е постигнало, не е нов. През епохата на Възраждането говорим за две алтернативи за решаването на Българския въпрос. Едната можем да наречем реформистка. Тя включва просветното движение и движението за създаване на независима Българска църква, включително и дипломатически натиск. Неслучайно самото националноцърковно движение търси въздействие върху Високата порта, която в случая е главният фактор за решаването му заедно с Великите сили. Другата възможност, очертана пред българите от ХIХ век, е революционната, тоест по-радикалният начин за скъсване с Османската империя. Този път, разбира се, е доста несигурен. Тук наистина логично се поставя въпросът оправдан риск ли е организирането на тези революционни действия, бунтове, заговори, въстания и т.н. от гледна точка на това, че българите в сравнение с останалите балкански народи са били в най-неблагоприятно положение. Защото са в центъра на Балканския полуостров, където османската власт е най-силна, а не в периферията, където са сърби, гърци и румънци. Освен това българите са единствените, които нямат външнополитически съюзник.

ВП: Ние казваме, че Македония героизира миналото си и го гради върху митове. Но и ние в немалка степен имаме подобен подход, поне що се отнася до този период от историята ни. Голяма част от българите не знаят, че някои от борците ни за национално освобождение са били агенти на руското имперско разузнаване. И ще бъдат учудени да го разберат. Но от гледна точка на това, че Русия не е имала интерес от силно националноосвободително движение в тази част на Балканите, всъщност не го ли е саботирала с различни средства, вместо да го подпомага, каквато илюзия се поддържа години наред от казионните ни историци?

ЯГ: Да, тук допираме до големия въпрос какво цели в крайна сметка Русия със своята политика спрямо българите в частност и по Източния въпрос? По Източния въпрос политиката на Руската империя е ясна – агресивна и завоевателна за завладяване на Цариград и Проливите. Българите са само средство за приближаване до тази вековна мечта и цел, преследвана от всички руски императори. Оттук вече се определя и отношението на руската имперска политика и на Азиатския департамент (отдел към МВнР на Руската империя) спрямо нас. Тук е много важно да се посочи принципът на пълен контрол спрямо революционното ни движение с неговите организации и водачи и стремежът да не се излезе от него.

ВП: Можете ли да посочите кои от водачите на революционното ни движение са били агенти на руското имперско разузнаване, някои от които дори са получавали заплати за това?

ЯГ: Една голяма част от тях, за съжаление. Можем да кажем кои не са били. В определени моменти Раковски също се поставя в услуга на руските цели. По-късно осъзнава какви са били истинските намерения на Русия, най-вече във връзка с преселението на българите (от Видинско, Белоградчишко и Ломско) в нейните южни провинции. Кампанията за обезбългаряването на тези райони Раковски описва в прочутата си брошура „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“ от 1861 г. Тази линия на суверенитет на българското революционно движение продължава след това неговият най-добър ученик Васил Левски. Едно друго име, незаслужено забравено според мен, е това на Иван Касабов – фактическия създател на Тайния български централен комитет, възникнал през 1866 г. в Румъния. Изключителна личност, бързо разбрал политиката на Азиатския департамент, предприел действия извън контрола на руското влияние, но бързо се отказал под натиска на граф Игнатиев и неговите дипломати и агенти.

ВП: Може би е добре за аудиторията да направим уговорката, че някои от агентите на руското имперско разузнаване са имали идеалистични подбуди, нали така?

ЯГ: Една част от тях – да. А уточняването на това понятие, естествено, трябва да бъде във връзка с епохата. Някои от тях, като Панайот Хитов (има документи за подчинеността му на Азиатския департамент), до голяма степен и Филип Тотю, са били на пряко финансиране. Неслучайно те оцеляват и живеят до дълбоки старини. Но истината за тях се е знаела, дори Васил Левски в едно писмо от 10 май 1871 г. разобличава Филип Тотю. Друга част от революционерите ни можем условно да наречем „агенти за влияние“. Такъв е например Любен Каравелов, чиято истинска роля в българската история все още не е уточнена.

ВП: Всяка година около 3 март казваме, че е необходима широка дискусия за това дали Санстефанска България е въплъщение на българския национален идеал, но такава до днес не е организирана. Очевидно защото липсва политическа воля. И понеже пак сме в навечерието на националния ни празник, кажете има ли факти и обстоятелства, свързани с тази дата, които все още голяма част от българското общество не знае? Питам Ви, тъй като непознаването на историята ни е добра почва за избуяване на безпросветен патриотизъм, шумно демонстриран на Шипка всяка година.

ЯГ: Според мен има не само липса на политическа воля за такава дискусия, но и нежелание на една голяма част от българските историци от официалната школа, както аз ги наричам, да обяснят събития, които са се случили. Например на 3 март никога не се говори за реалния статут на тъй наречената Санстефанска България. Никой не задава въпроса дали тя наистина е съществувала точно на 3 март. Защото чл. 29 от Санстефанския договор, който е изключително важен, предвижда, че самият той влиза в сила след ратификацията, която отнема известен период от време. Ако направим изчисления, излиза, че процедурата е приключила по нов стил на 4 март 1878 година. В руския правителствен вестник, аналог на нашия Държавен вестник, в бр. 54 има публикация на 9 март, или 21 март по нов стил.

ВП: Датата, разбира се, е важна, но според мен по-важно е, че в този договор става дума за окупация на България, а не за освобождение, нали?

ЯГ: Точно така, легалният термин е окупация. Неслучайно въз основа на текстове от Санстефанския договор, след това възпроизведени в Берлинския (подписан пак с участието на Русия), се говори за окупационен дълг, а не за освободителен. Тоест с идеята целият български народ да се превърне в дългосрочен длъжник на Русия. Друг съществен въпрос, който не се задава, е дали тази автономия е възникнала. Според чл. 6 от самия договор се говори за едно бъдещо несигурно събитие, което аз наричам декларация за „добри“ намерения, подписана от граф Игнатиев, и то без присъствието на българи. Те не са поканени, дори и самото Опълчение не превръща България в съвоюваща държава, независимо от неговия безспорен принос, който някои са се опитали да омаловажат и минимализират. Той обаче е признат за съществен от военни кореспонденти като Немирович-Данченко.

ВП: След Санстефанския и Берлинския договор идеалът ни за национално обединение претърпява пълен крах с Ньойския договор, подписан от Ал. Стамболийски след края на Първата световна война. И оттогава сто години я караме без нов национален идеал. Някои биха попитали: защо ни е такъв в наднационалните общности, какъвто е Европейският съюз днес?

ЯГ: Във всички случаи въпросът с изработването на национална доктрина е плод на държавна политика. Трябва да се тръгне точно оттук – да се очертаят тези истински събития, които са се случили в периода, за който говорим сега. Защото Санстефанска България, колкото и да е била имагинерна и неслучила се реално, в дълъг период от време е наистина държавна доктрина. Всички балкански държави си имат доктрини, само ние все още не сме формулирали такава. Членството на България във всякакви международни организации не може да бъде спирачка или препятствие за изработването на национална доктрина.

ВП: Защо науката ни продължава да робува на клишета и отказва да се произнесе по важни въпроси, които противопоставят учени, политици и обикновени граждани и изкуствено ги разделят на русофили и русофоби? Един такъв въпрос, който предизвиква полярни мнения, е свързан с ролята на граф Игнатиев за националноосвободителното ни движение. Трябва ли той да бъде свален от пиедестала, на който са го поставили политици и историци?

ЯГ: Трябва да бъде осветлена истинската роля на граф Игнатиев, тъй като манипулациите са големи. Тук е налице този неприятен за историята и историците факт, че част от историческото минало на българите се използва за пропаганда срещу тях. Друг е въпросът каква е ролята на т.нар. казионни историци. Защото е недопустимо в ХХI век, века на информационните технологии, ние да не знаем истинската роля на граф Игнатиев. Тя е добре отразена в руски, дори и в български източници – например в неговите прословути „Записки“, преведени през 1986 г. от изд. „Отечествен фронт“, които го разобличават като едно зловещо име в нашата история, свързано с много антибългарски прояви.

ВП: Нека обясним защо говорим точно за граф Игнатиев. Защото той е руски посланик в Цариград и има вина за смъртта на Васил Левски, макар и индиректна, нали?

ЯГ: Това все още се опитват да оспорват и замитат, като укриват фактите. Но съществуват, колкото и странно да изглежда, достатъчно български и руски документи. Неговата роля в това отношение е наистина зловеща, макар да е извършвал действия в защита на руските имперски интереси. Защото Васил Левски е дораснал да се превърне от национален лидер в създател и идеолог на най-силната българска революционна организация – БРЦК (Български революционен централен комитет) и да разработи стратегията за освобождението на България. Но не такова, което да доведе страната ни под руски контрол, тоест да се замени една зависимост с друга, а освобождение, при което самите българи да решат собствения си статут от гледна точка на защита на своите интереси. Левски с действията, политиката и идеологията си обезсилва задължителните предпоставки за успеха на бъдещия завоевателен поход на Русия на Балканите. Които са, първо, покорен, подчинен български народ, вярващ в измамата русофилство, и второ, БРЦК да е под контрола, парите и влиянието на Азиатския департамент.

ВП: И второ, граф Игнатиев не прави нищо по дипломатически път да съдейства пред Високата порта за освобождаването на Левски от затвора.

ЯГ: Няма никакви постъпки, напротив – даже предприема други действия, които са насочени към криминализиране на деянията на Васил Левски и представянето му като криминален престъпник с цел неговото дегероизиране в очите на българския народ, тъй като той още приживе се превръща в легенда.

ВП: Русия след войната си с Турция от 1877–78 г. е гледала на България като на своя бъдеща губерния. Днес, близо век и половина по-късно, имперското чувство е все така силно и у сегашните управници в Кремъл. Видяхме, че и патриархът на Русия демонстрира при посещението си тук това имперско самочувствие.

ЯГ: Тези действия на руската политика, дипломация и на руския патриарх са продължение на стара политика. Тук веднага бих посочил думите на Симеон Радев, който казва, че когато става дума за руския престиж в България, нашите русофили (паразити на руското влияние) са по-руснаци от самите руснаци.

ВП: Русия продължава да има въжделения към България като част от Балканите, които иска да останат нейна зона на влияние. Имаме ли ние обаче като държава политика на защита на националните ни интереси? Защото в такива случаи винаги се намират оправдания като това, че сме малка страна.

ЯГ: Въпросът дали сме малка страна по никакъв начин не е обвързан със същността на политиката. Има доста по-малки страни в ЕС, като Дания и Холандия, които си водят собствена политика. Или една Естония. Тоест това е вече пак въпрос на политическа воля на управляващия български политически елит, каквато към този момент ние не наблюдаваме. Очевидно продължава да се следва една линия на снишаване, което е абсолютно неприемливо за България като член на ЕС и на НАТО, при условие че руската политика е доста агресивна. Имаше опит за преврат в Черна гора, опити за намеса на Балканите, така че България трябва да намери адекватна позиция в рамките на ЕС и особено в рамките на НАТО за защита на собствените си интереси.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю по BiT

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.