За ориенталския махмурлук, Корана и домашнярката (продължение)

<< Към първа част

В старите текстове се дават инструкции как се организира винопийството като част от дворцовия живот.

Низам ал-Мулк, онази емблематична фигура на единадесетото столетие, Златния век на Абасидския халифат, оставя заръки в своята „Книга за управлението“, подобна на Макиавелианските съвети към принца, как се организират събрания за пиене на вино. А той е един от най-интересните образи в историографията от периода – политик, юрист, богослов. Обича показно да преподава хадис, т.е. пророческото предание, в основаните от него религиозни училища (медресета). Учредява религиозни стипендии. Покровителства един от любимите ми интелектуалци и богослови от периода – Абу Хамид ал-Газали, този Тома от Аквино на халифата, драматичен, чувствителен, но и номенклатурен инфлуенсър. Другарува и с Омар Хаям. Умира от ръката на хашишин, т.е. убиец от движението на Хасан Сабах, легендарния Старец от планината.

Та трябва да има ден или два през седмицата, казва везирът, когато владетелят се среща с простолюдието и пият вино заедно. Ама това простолюдие не е всеки. На въпросните седенки (джаласат), да не кажа банкети, трябва да се знаят имената на присъстващите, както и точният им брой. Всеки идва най-много с един слуга. Не може да си носи питието, нито да си води виночерпци. А някои, припомня се, не стига че си носели питието, ами то било и с долно качество. Тогава гостът бил хокан за нахалството. Кръгът, в който владетелят пие вино, е тесен. Защото, казва везирът, да се седи в компанията на множество роби и слуги ги одързостява срещу него и му отнема от престижа. Не бива също да се позволява прекомерно отдаване на веселие, нито пък твърде голямо задълбочаване в делата по управление на държавата. 

(Ами да, не може агата да се разпасва в присъствието на простия електорат на ДПС. Простете интерпретативното своеволие тук, че и скока на мисълта.) 

Да бяха само старите арабски и персийски текстове! Османските султани пият. По нашите земи агите, казва Захари Стоянов, се възползват от „кефа на ракията“. Турците във „Видрица“ на поп Минчо Кънчев пият. Че и описаните от Раковски турци. Коран ли, Сунна ли?

Когда мислят веке, що са се напили добре, тогда започнат да пият отново със скотски начин, като от източник, догде им попукат ушеса,

казва някак ехидно той в „Пиршество на турски велможи“. Попукали им се били ушесата. Баба ми казваше „яде и ушите му плющят“. Ама тук не се яде, а се пие. 

Откъдето следва и логичното питане: ако съм приклещен в това „силово поле“ на напрежението между религиозната норма, от една страна, и практиката, от друга, и искам да опитам от забраненото питие, какво правя? Откъде си набавям пиене? Защото в страните от арабския свят или в тези с преобладаващо мюсюлманско население определено се пие. Поне така ми казват данните на Световната здравна организация. Ако гледаме средната консумация на човек в литри чист алкохол на годишна база, се набиват няколко неща. Страни като Афганистан, Йемен, Кувейт, Либия, Пакистан, Саудитска Арабия, Судан отчитат 0 литра, което някак е разбираемо. Добре, това е официалната информация, която се подава навън. Но пък в същото време в Саудитска Арабия отварят гореспоменатия магазин за алкохол тази година, за да противостоят на нелегалната търговия със забраненото питие. Сирия и Египет отчитат 0,1 литра. Стограмки на човек, два пъти по-малко от иракчаните. Числата нарастват при Оман (0,3) до Мароко и Алжир – по половин килце. Катар е голямата изненада – 0,9 литра! Ливан закръгля на литър и накрая истински шампион, е Тунис с 1,3 литра. Турция почти настига Тунис с 1,2 литра. Ердоган може би не харесва това.

Ако съм измежду пиещите в тези държави, може да си купя лесно алкохол. Поне където е позволено. Като в Мароко например. При едно пътуване там откриваме магазин с плътно облепени прозорци, упътени от шушукащ местен евреин, собственик на ресторант, когото срещаме на рибния пазар. В магазина даже имат кашерно вино. И всякакъв друг алкохол. Там лесно може да купиш и в супермаркета. Но не може да пиеш на публични места. Виж, в баровете и кафенетата става.

В Египет е подобна история, продава се, но не може да пиеш публично. В Турция е още по-лесно. Ама в Пакистан? В репортаж за VICE жени от тази страна споделят за преживяването да си купиш и употребиш алкохол в консервативна мюсюлманска среда. Отиват на срещи с непознати мъже, с които са разговаряли по телефона. После се уговарят да се видят на тайно място. С риск дори да пострадат от тормоз, не могат да се оплачат, защото така и така е нелегално. Бутилка алкохол се купува от дилър в кола. Ако родата научи, може и да те убият, за да премахнат позора от семейството и да защитят честта си. Накрая на човек му остава да опре до българската поговорка:

Защо на вълка му е дебел врата? Защото сам си вари ракията.

Ако си чужденец в мюсюлманския свят, може би не е толкова проблематично. Цялата строгост на шариата може и да те подмине. „Но ти не лежи на тази кълка!“, би казал баща ми, лека му пръст. Почти съм сигурен, че всеки един от нас има поне един роднина, който има роднина, който познава един човек, който навремето бил на гурбет в Либия, Мароко, Ирак или друга страна в арабския свят, където изнасяме специалисти. И там си е варял сам ракия. Че дори и в случая с нашите медицински сестри в Либия, държани там осем години, се промъкна – някъде измежду всичко друго – обвинение за производство, разпространение и търговия с алкохол.

Много по-щастлива съдба имат западните преселници, работещи за Арабско-американската петролна компания (АРАМКО) в Саудитска Арабия през втората половина на XX век. Може би си мислите, че там, в ожарената пустинна земя на консервативния ислям, застрашително и загадъчно обвеян от експертни термини като салафизъм и уахабизъм, алкохолът бива забранен още от началото на кралството. Нищо подобно. Забраната се спуска категорично като сабя над врата на грешник едва през 1952 г., и то след грозен дипломатически инцидент. 

През ноември 1951 г. Мишари ибн Абдулазиз ас-Сауд, син на крал Ибн Сауд, се озовава на парти, организирано от Сирил Усман, тогавашния британски вицеконсул в Джеда. На партито принцът се отдава твърде охотно на забраненото питие и при настояване да получи още едно вицеконсулът му отказва. След това принцът, тогава деветнайсетгодишен, излиза, връща се с оръжие и застрелва вицеконсула. В дома на Саудитите няма спънки да екзекутират собствените си принцове, че и принцеси. Само че при предложението на краля да стори същото с Мишари вдовицата на Усман се съгласява да приеме компенсация, а принцът е осъден на доживотен затвор. Само че кралският гняв намира отдушник в пълна забрана на алкохола. Е, какво да правят тогава западните преселници, работещи за нефтената индустрия в Саудитска Арабия? Измислят го –

наръчник за домашнярка.

Започва да се разпространява като наръчник през 70-те години на миналия век в средите на служителите в „АРАМКО“. Напомня ми малко на нелегалните лекции по история на исляма по време на моето студентстване в арабистиката. Ксерокопия на апокрифни материали, събрани отвсякъде, напечатани на машина. Тук наръчникът носи заглавието „Синият пламък“, без да е ясно кой е автор или държи авторските права. Но пък е доста добър откъм съдържание.

Дестилираният в домашна обстановка алкохол се нарича сиддики, накратко „Сид“. Диалектна версия на книжовното садики – „приятелю мой“. Което си е термин за домашнярка. Ако сравним отделни свидетелства, наръчникът може би съществува във вариации с малки отлики, но с много ясна съдържателна структура. Има си въведение, в което се обяснява откъде идвало голямото количество първокачествен алкохол (почти без да води до махмурлук!) в Саудитска Арабия. Как арабите имали историческата заслуга да подобрят несъвършените дестилационни методи от Античността, как в Саудитска Арабия „сокът сиддики“ е забранен и как това налага пълна дискретност при следването на инструкциите.

Но си личи, че документът е писан за технически кадри – с елемент на досадна акуратност. Дори и в описанието на ефекта на етиловия алкохол върху тялото – какво става при разграждането му, откъде идва отпускащият ефект, каква е концентрацията му в кръвта, която се смята за висока степен на опиянение. Става още по-точно, когато се говори за пропорциите на вода, захар и дрожди. Какви видове дестилатори има. И какви са предпазните мерки. Всичко нужно, за да спаси жадния западняк по време на пустинна суша.

Ако не те хванат, де. Стават и фалове по време на процеса, за което имаме сравнително пресен пример. През 2015 г. нашумява случаят с британския пенсионер Карл Андре, който е хванат в Саудитска Арабия с бутилки домашно вино (даже не сиддики) в колата. Бившият петролен инженер е осъден на една година затвор и 350 удара с камшик публично. От тях излежава само затвора, а ударите с пръчка са му спестени след намесата на премиера Дейвид Камерън. 

Но не само западните емигранти произвеждат алкохол. Все пак Близкият изток има хилядолетна местна традиция в занаята. „Пийте водка!“, се казва в статия със заглавие „Лесни стъпки за производство на алкохол вкъщи“ в либералната арабска медия „Расиф22“. Естествено, създадената след Арабската пролет мрежа е базирана на сравнително безопасно място – в Бейрут, Ливан. И може да си позволи лукса да публикува такива материали. Е, на първо място споменава и за риска, ако те хванат, да отнесеш известен брой удари с пръчка или камшик, като се споменава случаят с Карл Андре. Но пък статията е почти игрива. Авторката – ливанската журналистка Кристин Аби Азар, отбелязва, че дестилацията на водка вкъщи може да се превърне не само в забавно хоби, но и в повод за веселба при консумация. 

Ето и най-простата рецепта: 25 кг картофи, 1 кг смлян малц, 50–100 г добра мая и питейна вода. Голям съд за ферментация, мелачка за месо, за да смелиш картофите, апарат за дестилация. Процедурата може и да не е детайлно описана като при „Синия пламък“ (все пак онова е наръчник за инженери от петролната индустрия, да не забравяме!), но затова пък съдържа препоръка за омекотяване на вкуса чрез прецеждане на готовата течност през медицински въглен. Има и рецепта за домашно вино от плодове (не непременно кораничното хамр, а плодовата ферментирала напитка набиз) – не само от гроздов сок, но и от праскови, кайсии, круши, ягоди, каквото падне. И бирата не остава по-назад.

Арабските видеообучения онлайн също не изостават. Търсенето на „производство на алкохол вкъщи“ на арабски език произвежда десетки, ако не и стотици резултати. „Дестилация на алкохолни напитки вкъщи по бърз и ефективен начин“. „Направете си вкъщи висококачествено и вкусно уиски“. Има и куриозни – „Как да превърнем безалкохолната бира в алкохолна“ с 2,2 милиона гледания и около 11 000 коментара. Не е зле с оглед на официалните данни за консумацията на алкохол в арабския свят.

На същия профил е качено и провокативно видео на арабски език защо ислямът не забранявал виното под надслов „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“, е доказателство, че виното е позволено“. На фона на бутилки с алкохол човек с качулка, маска и модулиран глас, почти като на джихадистко видео по телевизията, обяснява как Коранът не запрещавал алкохола, защото „имам един приятел мюсюлманин, който казва това“... Винаги рано или късно се прибягва до такъв аргумент: „Познавам един човек, който казва…“ или „Имам един приятел, който е мюсюлманин и го прави“. Защото призивът „Не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“ приличал на надпис върху табелка в офис „Моля, изключете тук звука на мобилните си телефони!“. Което, разбира се, значело, че извън офиса е позволено. Та така било и с пиенето.

Понякога е интересно да четеш само коментарите. Под видеото за превръщането на безалкохолна бира в алкохолна реакциите се люшкат между възхита и проклинане в името на Аллах. „Чуден човек си!“, казва един от гледащите. „Благодаря ти – добавя друг, – ти си възлюбеният на бедните, защото това е вино за тях!“ Само че има и такива, които цитират стиховете от Корана, определящи виното заедно с хазарта, идолите и гадаенето на стрели като мръсотия от дявола, наред с пророческата Сунна. Трети пък търсят прошка от Аллах за дявола (Иблис), който се е вселил в човека с рецептата от видеото.

Очевидно битката между алкохола и исляма, тези извечни, вкопчени един в друг противници, ще продължи да се вихри с пълна сила с неясен победител не само на публичен терен, но и в частното пространство на дома. Ако трябва да прибегна до междукултурен паралел (каквито принципно избягвам), прилича на „Битката между карнавала и постите“ на Брьогел. Борбата понякога изглежда гротескова и забавна. Но в действителност дава истински жертви.

Заглавно изображение: Ръкопис на „Тути наме“ („Книга за папагала“), XVI век, колекция на Университета в Кливланд

 В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.